Анастас Константинов:
Не може да правиш значимо изкуство, ако си малък по дух
Онова, с което ни "обидиха" в Брюксел, аз наричам "кенефа". То е реализъм.

Правил съм може би първата инсталация в България. Имаше и едно стъкло, изрисувано с кръв – с моята кръв, порязах се и така... На врата – запалена свещ. Хората оставяха там стотинки, както се оставят пред икона... Тази изложбата улучи в десетката. Възмути тогавашния първия секретар на Партията в Пловдив и известен народен художник, на когото бях засегнал икономическите интереси – в Холандия ми купуваха 10 пъти повече картини, отколкото на него. Групата на пловдивските ми колеги предложи да бъда изключен от СБХ. Изложбата беше закрита предсрочно – беше обявена за идеологическа диверсия и религиозна пропаганда. Годината бе 1986-а. Тогава правенето на инсталации беше като ритане по затворена врата.
Днес още си имаме соцреалисти, които искат да командват изкуството. Художници за "сватби и погребения". Те откриват изложбите на колкото може повече колеги, а като умре някой от нас, искат да произнесат и надгробното слово. Но опитите им за самообожествяване чрез обществена дейност са смешни.
Инсталацията в Брюксел наричам "кенеф". Защото в родината ни има политико-икономически бандитизъм и нагла борба за власт. Та от тази гледна точка този "кенеф" е реализъм. И показва истината за управляващите, не за нашия народ. Това в Европа го знаят.
Ще се върна назад, към моята забранена изложба, и ще благодаря пак на проф. д-р Аксиния Джурова. Тогава тя не се скри, както направиха много колеги и мастити художници, а след половин година откри следващата ми изложба. Тя вече наистина раздразни властта със своята стилистика. В залата идваха "цивилни изкуствоведи", крещяха и заплашваха.

Включваше прословутия цикъл "Червените прасета".

Мина с невероятен успех, продадоха се всички картини. Повечето ги купиха чужденци. Явно в онези години, когато вече се говореше за гласност и перестройка, хората се интересуваха от нещо, което разчупва каноните – демитологизира статуквото.
 
Бедността е порок според мен.

Въпреки че у нас ни възпитават, че богатият е лош. В свободния свят не е така. Ако в Америка човек с ценз се оплаче,  че няма пари, не го съжаляват, а смятат, че е некадърен. А пък в България като че ли е нормално инженери и лекари да се оплакват, че нещо не им върви. Само че в нормалния свят не може да имаш образование и да не ти плащат за това. Там е прието, че  богатият човек печели с честен труд и той е този, който движи обществото напред. При нас е насадено, че богатият е крадлив. За съжаление последните 20 години доказват, че това е абсолютно вярно за някои. Има кадърни хора, има успели хора със собствени възможности, но те са малко. Този модел е насаден от управляващите. Но това в даден момент ще им изиграе много лоша шега.
Христос казва, че новото вино се налива в нови мехове. Та няма как  държава да тръгне напред със същите тези набъркани в престъпления хора, които гледат всичко това да се прикрие във времето...  Абсурд е  комунист-  капиталист.

Най-вълнуващото нещо не е изложбата, а рисуването.

Обикновено за големите ми платна аз нося някакво вълнение с години. "Харизмата", една картина по житието на Света Богородица, е по идея на един мой сън, който не забравих 26 години! Нарисувах я без ескизи, направо върху платното, за да "запечатам" цялата си емоция. Идва моментът, въпрос на интуиция, не можеш да го нагласиш с мислене или да кажеш "от днес сядам, защото трябва да правя еди-какво си". Това е привилегията на свободния човек. Цял живот съм бил свободен човек.
Аз съм източен художник. Източният художник носи много от мистиката на траките, на православния човек... Може би на това се дължи успехът ни навън. Приемам, че художникът е медиатор, че има мисия. Този, който преди мен мислеше така, е Казаков. Не забравям никога, две неща стоят над мен – изкуството и Бог.

Завистта е най-краткият път към старостта.

Когато не си доволен от това, което си постигнал, на ход е завистта. "Обличаш" я например във въпроса: "Защо на тоя и оня простак му провървя, а не на мен, като съм по-талантлив и послушен?" Понякога Господ обича повече палавите деца. Няма логика в късмета, но едно е сигурно – не можеш да правиш значимо изкуство, ако си малък по дух. И още нещо: няма успех в изкуството, който да не е платен. Но отстрани това не се вижда, особено ако имаш ведър характер. Преди години едно гадже ми повтаряше: "Ти и на каруца да се возиш, пак ще ти завиждат." Веднъж пък един човек дойде в галерията и ми каза, че никога не е чул толкова хули за някого, колкото за мен. Купи си пет картини.
Виждал съм да плачат пред картините ми. Виждал съм цигани, които танцуваха пред тях. Цветовете им действат като музика...
Последните ми 3 изложби в София са през 7 години, без това да е нагласено.
Ще кажа за чалгата. Неслучайно беше лансирана – чрез пошлото да се изгуби стойностното. Една дама, заместник-министър на културата, която е била женена за истински поет, прописа текстове за фолк певици. Тя е част от това политическо статукво за лансиране на пошлото. А за всяка цивилизация се съди по изкуството й. Това, по което днес "откриваме" траките.
Има разлика между галерист и продавач на картини.

Галеристът е с отношение към изкуството, той събира картини, обича художниците, обича своите клиенти, съветва ги. Той има мисия. У нас повечето, които са се кръстили галеристи, са магазинери на картини.

Има правила, по които се оценяват творбите.

Първото нещо, което интересува експертите, е художникът да не е "под индиго", да не е копие на някого, а да рисува като себе си. Цени се творецът с динамична духовна структура, т.е. да може да се променя и непрекъснато да изненадва публиката. Важно е и всяка картина да не прилича на предишните. Само тези три точки стигат човек да си даде сметка къде се намира българското изкуство.

Май няма вече пловдивска бохема. Което е тъжно.

От нищо не съм се изолирал. В моята галерия идват много интересни хора, на които се възхищавам. Между тях са Райна Кабаиванска, Гилермо Синсинейрос – най-добрият ученик на Диего Ривера, който има километрични стенописи в метрото на Мексико Сити, Антон Дончев..., Георги Китов. Гостували са ми Жозе Мануел Барозо, Костас Симитис, министър-председателят на Казахстан, който е колекционер..., и още много хора на духа и изкуството. Рисувам това, което виждам с душата си. Рисувам мислите си. Изкуството е израз на духовност и моето вълнение, надявам се, ще впечатлява хората и след години.

 

 


 

 


 

 


 

 


Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
Няма коментари към новината.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно