Изпълнението срещу държавни учреждения през погледа на Европейския съд по правата на човека*

Съгласно чл.399, ал.2 от стария Граждански процесуален кодекс не се допускаше принудително изпълнение срещу държавни учреждения и общини, както и лечебни заведения, субсидирани от републиканския или от общинския бюджет. В тези случаи изпълнителният лист следваше да се предяви на финансовия орган на съответното учреждение, а при липса на достатъчно средства за изпълнение на задължението през текущата година, те трябваше да се заложат в бюджета за следващата. Това правило бе възпроизведено изцяло по отношение на държавните учреждения в чл.519 от Гражданския процесуален кодекс (обн. ДВ., бр.59 от 20.07.2007 г.). По отношение на общините и бюджетно субсидираните заведения в чл.520 от забраната за принудително изпълнение е ограничена до средствата по банковите им сметки, постъпили като субсидия от републиканския бюджет. ГПК, в сила от 1.03.2008 г., за разлика от Административно-процесуалния кодекс, за съжаление не предвижда механизми за осигуряване на неговото прилагане на практика срещу посочените правни субекти, като така е възможно да се засегнат правата на кредиторите по начин, който противоречи на разпоредбите на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС).

Срещу България вече са постановени решения за нарушение на чл.6 от КЗПЧОС и на чл.1 от Допълнителния протокол поради забавено изпълнение на парично задължение. Такова дело например е "Ангелов срещу България" (жалба №44076/98 решение от 22 април 2004 г.), което третира забавяне от страна на Върховния касационен съд с около 2 години на изпълнение на задължение за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от изпълнението на по-късно отменена присъда. Друго аналогично дело е "Сирманов срещу България" (жалба №67353/01, решение от 10 май 2007 г.) относно продължило повече от 4 години неизпълнение на Плевенския военен съд на част от задължение за обезщетение за неимуществени вреди от изпълнението на по-късно отменена присъда. Продължаващата липса на средства, които да обезпечават изпълнението на парични задължения от държавните учреждения в разумен срок, може да породи два основни проблема.

I. Неизпълнението на съдебни решения и правата по чл.6, ал.1 от КЗПЧОС

Според чл.6, ал.1, изр.1 от КЗПЧОС "всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие на закона".

В практиката на ЕСПЧ могат да бъдат открити два подхода при разглеждане на проблема. Неизпълнението на съдебни решения може да се схваща като нарушение на правото на достъп до съд, от една страна, и като засягане на правото на справедлив процес в разумен срок, от друга страна. Първият подход се използва по-често, но двата изглеждат взаимозаменяеми, като използването на единия или другия изглежда по-скоро свързано с разглеждането на делото от един или друг състав на съда, отколкото с конкретните обстоятелства.

Във всички случаи обаче следва да се отчитат ограниченията в приложението на чл.6, изведени в практиката.

На първо място, чл.6 не е приложим към изпълнение на задължения, произтичащи от определени трудови или служебни отношения, които предполагат осъществяването на някои от основните функции на държавната власт – в областта на отбраната, правораздаването, охраната на обществения ред, управлението и пр. Така от приложното поле на чл.6 са изключени трудовите спорове, по които са страни военни, служители на полицията, магистрати, висши държавни служители и т.н. (вж. делата "Пелегрин срещу Франция" и "Канаев срещу Русия"). Следва да се има също така предвид, че Голямата камара разшири приложното поле на чл.6, като посочи, че за да бъде изключено приложението му, трябва да са изпълнени две условия: жалбоподателят да няма право на достъп до съд по националното законодателство и държавата да представи убедителни аргументи, свързани със защитата на държавни интереси, в полза на това решение (вж. "Вилхо Ескелинен и други срещу Финландия", жалба №63 235/00, Решение на Голямата камара от 19 април 2007 г.).

На второ място, чл.6 не намира приложение по отношение на правни спорове, които нямат гражданскоправен характер. Въпреки че понятието за граждански спор, изведено в практиката на ЕСПЧ, е сравнително обширно, от него все пак се изключват спорове относно данъчни или митнически задължения.

Във всички случаи обаче неизпълнението на задължение с имуществен характер – било то задължение за плащане или за предаване на движима или недвижима вещ, може да бъде разгледано през призмата на чл.1 от Допълнителния протокол.

1. Правото да бъде получено изпълнение като част от правото на достъп до съд

Принципът, че чл.6, ал.1 от КЗПЧОС гарантира правото на достъп до съд и правото да бъде получено изпълнение на окончателно съдебно решение е изведен за първи път в делото "Хорнсби срещу Гърция" (Решение от 19 март 1997 г.), в което Съдът посочва: "Съдът потвърждава, че съгласно трайната му практика чл.6, ал.1 гарантира на всеки правото да отнесе исканията си с предмет граждански права и задължения пред съд или трибунал; така той обхваща "правото на съд", което включва правото на достъп, т.е. възможността да се започне съдебно производство от граждански характер... Това право обаче би било илюзорно, ако съдебните системи на Договарящите се страни допускаха възможността окончателно и обвързващо съдебно решение да не бъде изпълнено в ущърб на една от страните. Немислимо е чл.6, ал.1 да съдържа подробно описание на гаранциите, от които се ползват страните в процеса – бързо, справедливо и публично производство, а да не защитава правото на изпълнение на съдебни решения; тълкуването на чл.6 като касаещ единствено правото на достъп до съд и движението на процеса би могло да доведе до положения, несъвместими с принципа на върховенство на закона, който Договарящите се страни са се задължили да спазват, ратифицирайки Конвенцията... Следователно изпълнението на съдебните решения следва да се разглежда като неразделна част от процеса за целите на чл.6."

Делото се отнася до сравнително рядка хипотеза на отказ на административен орган да се съобрази с няколко окончателни съдебни решения, отменящи негов акт.

По-новата практика на Съда обаче е относима към по-често срещания случай, при който държавни учреждения не изпълняват свои парични задължения, установени с влязло в сила съдебно решение, поради липса на предвидени в бюджета им парични средства. В делото "Бурдов срещу Русия" (Жалба
№59 498/00) съдът приема, че правото на достъп до съд е накърнено не само при отказ от изпълнение, но и при забавено изпълнение.

В това дело, както и в някои други ("Гришченко срещу Русия", "Горохов и Русяев срещу Русия" се посочват основните фактори, които ЕСПЧ взема предвид при преценката дали забавянето води до нарушение на чл.6. Следва да се отбележи, че Съдът не включва сред тези фактори временните финансови затруднения, които може да изпитва съответното учреждение. ЕСПЧ държи сметка за сложността на изпълнителното производство, поведението на кредитора и това на компетентните власти, размера и естеството на задължението. Когато забавянето се дължи основно на нежеланието или пропуска на компетентния орган да отпусне бюджетни средства, както и когато вземането представлява основен или единствен източник на доходи за кредитора, Съдът стига до извода за наличие на нарушение дори и при относително малки забавяния (цитираното по-горе дело "Горохов и Русяев срещу Русия" например се отнася до забавяне с по-малко от година на задължения за изплащане на пенсия за инвалидност – основен източник на доходи за жалбоподателите).

Въпреки че Съдът не посочва какво забавяне би могло да се приеме за нормално, от практиката му може да се заключи, че забавяне от около година е приемливо извън хипотезите, в които държавните власти следва да проявят особено усърдие при изпълнение на задълженията си, като например при задължения, произтичащи от пенсии, трудови възнаграждения, някои видове обезщетения и прочие.

2. Ограничения в приложението на този подход

В практиката на Съда приложението на този подход се ограничава до случаите, в които е налице неизпълнение на влязло в сила съдебно решение. В делото "Узунис срещу Гърция" (Жалба №49 144/99) се поставя въпросът за възможността правото на достъп до съд да бъде засегнато от неизпълнението на решение на въззивната инстанция, по отношение на което е допуснато предварително изпълнение. Съдът отговаря на този въпрос отрицателно, но следва да се има предвид, че става въпрос за неизпълнение на решение, което е било обжалвано от длъжника и впоследствие отменено.

3. Правото да бъде получено изпълнение като част от правото на справедлив процес в разумен срок

Друг възможен подход при разглеждане на оплакванията за нарушение на чл.6, произтичащи от забавяния в изпълнението, е свързан с преценка на общата дължина на исковото и изпълнителното производството.

Този подход се налага в практиката на Съда с група дела срещу Италия и Португалия (вж. например "Ди Педе срещу Италия" и "Дзапиа срещу Италия", решения от 26 септември 1996 г.). Следва да се има предвид, че този подход е обект на доста критики сред самите съдии. В първите дела често се срещат особени мнения, които изтъкват слабостите му, като възможността да се заобиколи изискване за подаване на жалба в шестмесечен срок от преустановяване на нарушението, тъй като често има известен период между приключването на исковото производство и получаването на изпълнителен титул, респективно образуването на изпълнителното производство. Отбелязва се също така, че изпълнителното производство няма за цел да разреши правен спор и трудно може да се приеме разглеждането му ведно с исковото съдебно производство, което се подчинява на други правила.

Може би поради критиките този подход е изоставен към края на 2000 година. През последните няколко години обаче той отново се налага по някои дела.

Съгласно трайната практика на Съда разумната продължителност на едно производство се преценява с оглед поведението на страните, поведението на съдебните власти и значението на производството за жалбоподателя (вж. например "Фридлендър срещу Франция" (жалба №30 979/96).

Въпреки че Съдът избира подхода, който ще приложи при разглеждането на конкретно оплакване, жалбоподателят може да има интерес да избере първия или втория подход при излагането на фактите и оплакванията. Следва да се има предвид, че вторият подход наистина предоставя възможност за заобикаляне на шестмесечния срок. Доколкото в повечето случаи става въпрос за съдебно установени вземания, спрямо които се прилага
5-годишна погасителна давност, не е изключено снабдяването с изпълнителен лист и представянето му на съответното държавно учреждение да бъде извършено повече от шест месеца след приключването на исковия процес. Въпреки това обаче при използване на втория подход е достатъчно жалбата да бъде подадена в срок от шест месеца след изпълнението, за да вземе Съдът предвид и всички забавяния, белязали исковото производство.

При избора на подход следва да се отчитат и различията при определяне на справедливото обезщетение. При втория подход отново ще бъде взета предвид дължината на цялото производство, като логично е размерът на обезщетението да бъде по-голям (сравнително често при използване на първия подход Съдът не присъжда обезщетение за неимуществени вреди, ако задължението е изпълнено преди подаването на жалбата или малко след това). От друга страна, при подобни оплаквания е възможно единствено присъждането на обезщетение за претърпени в резултат на дължината на производството вреди, докато при използването на първия Съдът може, по искане на жалбоподателя, да осъди държавата да изпълни задължението, което тя трябва да направи до три месеца от влизане на решението в сила. Ето защо този подход може да се окаже по-удачен в случаите, когато все още не е получено изпълнение.

II. Неизпълнението на съдебни решения и правата по чл.1 от Допълнителния протокол

Член 1 от Допълнителния протокол към КЗПЧОС гласи: "Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от неговата собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право."

Според трайната практика на ЕСПЧ всяко имуществено право, установено с влязло в сила съдебно решение, представлява "притежание" по смисъла на чл.1 от Допълнителния протокол. Съдът също така приема, че неоправдано прекомерно забавяне на изпълнението на подобно осъдително решение редставлява засягане на правото на собственост.

При разглеждане на всеки конкретен случай Съдът прилага критерии, сходни с тези при разглеждане на жалбата в светлината на чл.6. Така например липсата на достатъчно бюджетни средства, както и преструктурирането на задълженото ведомство не могат да оправдаят значителни забавяния (вж. цитираните дела "Бурдов срещу Русия" и "Ангелов срещу България"). Отделно от това, когато става въпрос за парични вземания, други фактори, като например наличието на висока инфлация, се вземат предвид при оценка на периода на забавяне ("Ангелов срещу България").

Поради сходството в използваните подходи, на пръв поглед изглежда без значение дали жалбата ще съдържа оплакване за нарушение на чл.6 или на чл.1 от Допълнителния протокол. Този извод обаче е понякога грешен.

Макар критериите при преценката на основателността на оплакването да са сходни, някои фактори, като например правопораждащият вземането факт, обстоятелството, че жалбоподателят разчита на изпълнението като на важен източник на доход и т.н. имат по-голяма тежест при разглеждане на оплаквания по чл.6, отколкото на такива по чл.1 от Допълнителния протокол.

Освен това чл.6 невинаги намира приложение, например при изпълнението на задължения за трудово възнаграждение, обезщетения и т.н., възникнали по някои служебни или трудови правоотношения. Приложението на чл.1 от Допълнителния протокол обаче не подлежи на подобни ограничения. Така например в цитираното дело "Канаев срещу Русия" оплакването на жалбоподателя – военнослужещ, за неизпълнение на съдебно установеното задължение на работодателя му – редовната армия, да му заплати обезщетение за квартирни и дневни, не е разгледано по чл.6 поради посочените изключения от приложението на чл.6. Съдът обаче го разглежда по чл.1 от Допълнителния протокол и стига до извода за нарушение.

Така при всички случаи, когато е възможно съдебното производство да е от категорията на тези, които излизат от приложното поле на чл.6, в интерес на жалбоподателя е той да подаде оплакване и по чл.1 от Допълнителния протокол.

* Препечатваме статията от сп. "Адвокатски преглед" със съкращения.


 

 
 

 

 
 

 
 

 
 

 


   
Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
Няма коментари към новината.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно