Здравка Калайджиева, българския съдия в Съда по правата на човека в Страсбург
Решенията на ЕСПЧ не са сензация, а повод за анализ и изработване на политики
Прокуратурата не е орган за привременно правосъдие
Решенията на ЕСПЧ не са сензация, а повод за анализ и изработване на политики

Госпожо Калайджиева, предполагам, че вие следите дискусията в България по темата за практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която напоследък се засили. Поставен бе въпросът дали решенията на Съда в Страсбург идентифицират "системни проблеми" в работата на пловдивските съдилища и как това да бъде установено. Дали ще бъде ефективен подходът на ВСС да възложи на председателя на Апелативния съд - Пловдив за 10 дни да провери и анализира 80 решения на ЕСПЧ?

Мога само да се радвам, че част от решенията на Съда по правата на човека ще бъдат подложени на анализ от представители на съдебната власт, а резултатите ще се предоставят на ВСС. Дали подходът на ВСС ще бъде ефективен би могло да се преценява само с оглед на вероятността да се постигне конкретно поставената цел на възложената проверка. Струва ми се обаче, че не бяха ясно оповестени целите на възложената от ВСС задача, критериите за изпълнението й, изводите или мерките, които се очакват в резултат от нейното изпълнение. За съжаление не съм сигурна, че тези цели са положени - доколкото не се очаква анализът на Председателя на Апелативния съд в Пловдив да установи "системни проблеми" на национално равнище или да подложи на сравнение приноса към тях, отразен в практиката на съдилищата от един конкретен район с този в други райони, или евентуално да доведе до предложения за някаква промяна.

Очевидно е, че "ефективността" на работата на съдилищата не може да бъде оценявана по приноса им за броя на осъдителните решения срещу България, както и че анализът на тяхната практика не може сама по себе си да съставлява надеждна или представителна извадка за изводи относно самите "системни проблеми", установени в осъдителните решения срещу България. Не бива да се забравя и че съдилищата достигат до окончателно решение на споровете в резултат на разглеждането им в няколко инстанции, от които окръжните и апелативните съдилища са само една част.

С други думи, фактът, че известен процент от решенията на Съда в Страсбург визира решения на съдилищата в пловдивския съдебен район според мен не е годен нито да посочи "системните проблеми", нито да потвърди, че те са валидни само за този район, или да отхвърли наличността им в други райони. Не е трудно да се види, че доколкото реално може да се търси подобен принос, той може да се дължи и на други фактори като специфика на натовареността или предмета на делата в конкретния съдебен район (наличието на затвор в района предполага разглеждането на оплаквания за условията в него; нелегалната имиграция и евентуалното задържане за отвеждането им извън територията на страната е характерно за съдебни райони близки до границата и още много други примери), както и на по-добра осведоменост и активност на обитателите на този район относно правата им, по-висока квалификация на техните представители или концентрация на правозащитни организации в него. Практиката в един съдебен район може в известна степен да отразява, но не и сама по себе си да съставлява системен проблем на страната. 

В началото на октомври медиите в България отразиха един анализ на лондонската организация "Fair Trials International", според който за последните пет години България е инкасирала 92 осъдителни решения на Съда в Страсбург. Вие как бихте коментирали този анализ?  

Всъщност броят на решенията е значително по-висок, но сам по себе си той не означава, че всяко от тях отразява системен проблем, а и анализът на тази организация нито е непременно основан на критериите на ЕСПЧ, нито непременно цели да установи тези проблеми. Съдът определя един проблем като "системен" в случаи на множество установени нарушения от подобен характер или като "структурен" - в случаите, когато причината за установено нарушение се корени в национален закон или практика, които допускат или рискуват подобни повторяеми нарушения. "Системните" и "структурните" проблеми в различните държави са различни, но всеки от тях неизменно допринася съществено за натовареността на Съда.

Това беше и една от причините за промяна в методите за разглеждането и решаването на постъпилите жалби, с която се обяснява по-високият брой решения, приятелските споразумения между правителствата и жалбоподателите, както и едностранни декларации на правителствата за признаване и обезщетяване на жертвите през последните години. През 2012 г. са обявени за недопустими около 1300 жалби срещу България, постигнати са приятелски споразумения и са одобрени едностранни декларации на правителството по повече от 85 жалби. За съжаление, това намалява само статистически ежегодния ръст на нови регистрирани жалби, но не и непременно броя на жалбите, които предстои да бъдат разгледани по същество. Към момента те клонят към 1000, от които около 500 съдържат повторяеми оплаквания от един или друг вид, включително и за нарушено право на разумен срок на съдебното производство.

Все по-висок е и броят на пилотните решения, постановени в зависимост от вида на системните проблеми на отделните държави. В последната година бяха приети пилотни решения по отношение на условията на задържане (Русия, Словения) или неефективно разследване на полицейско насилие (Украйна) и пр. Те предполагат предварителното съгласие на правителствата за сътрудничество при определянето и изпълнението на мерки за преодоляването на установения проблем.

Съдът понякога дава и конкретни указания за преодоляването на установен проблем в самия текст на решенията си, за да предотврати постъпването на множество идентични оплаквания. Спрямо България такива указания са издавани във връзка с необходимостта от създаване на гаранции при прилагането на специални разузнавателни средства, както и за създаването на ефективни средства за защита срещу мудния ход на реституцията на селскостопанската земя и неизпълнението на окончателни съдебни решения за възстановяването й (делата Сивова и Колева, Василев и Дойчева, Мутишев).

Ставало е дума, че решенията на ЕСПЧ идват с голямо закъснение и по принцип на тях властите не гледат като повод за търсене на коректив на проблема, а само като повод за изплащане на обезщетения. А днешните управляващи направо отместват проблема с коментара, че нарушенията са извършени при предишните правителства.

Вярно е, че високият брой на жалбите до Съда (към края на 2011 - над 150 000, а за България – над 4000) доведе до забава в работата на Съда, както и че много от тях се отнасят до времето на мандата на предходни правителства или дори до действието на закони, които междувременно са променени или отменени. Такъв е случаят с намесата в кореспонденцията на затворници без разрешение на орган на съдебната власт преди решението на Конституционния съд по този въпрос, или с проблема на ограничения достъп до съд в резултат от високите и непредвидими държавни такси в производството по реда на ЗОДОВ, който беше отстранен по законодателен път.

Като реакция срещу риска да се занимава с подобни "исторически" проблеми и в стремеж своевременно да предотврати акумулирането на множество жалби за нови нарушения от повторяем характер, в последно време Съдът полага усилия и за навременното идентифициране и разглеждане на оплаквания за потенциални нови проблеми с приоритет. Публикувана е информация за комуникирането на няколко такива жалби срещу България – Борислав Гуцанов (no 34529/10) – с оплаквания за ненужна употреба на сила и показност при арест и претърсване и тяхното публично отразяване и коментиране - оплаквания за нарушена презумпция за невиновност, жалбата на Недялков и други (no 34529/10) – с оплаквания за засягане на правото на собственост при прилагането на приетия през 2005 г. Закон за конфискацията на незаконно придобито имущество, както и жалбата на Росица Маринова (no. 33502/07), към която са присъединени три подобни – жалби във връзка с наказателни производства за набедяване, образувани в резултат от оплаквания от властите.

Българското общество и институциите като че ли реагират на постановените решения във връзка с ясно идентифицирани проблеми от миналото като на новина – например решението на Страсбург за убийството на Чакъра, решението по делото за алтернативния Синод и т.н...

Знаете, че понякога съм смутена от сензационното и не всякога коректно представяне на решенията на Съда в някои средства за масово осведомяване. То често се изчерпва с информация за размера на присъдените обезщетения, който дори не се сравнява с обезщетенията, които България е задължена да изплаща по силата на решения на други международни органи или с тези присъдени по реда на Закона за отговорността на държавата.

Реакцията на обществото спрямо някои решения понякога е драматична, но често няма нищо общо с предмета на делото или реалните заключения на Съда.

Така българските читатели като че ли наблюдаваха делото Светия Синод на Българската православна църква (Митрополит Инокентий) срещу България като изпълнен с напрежение сериал, в който са заложени българските храмове и манастири или тяхната парична равностойност от няколко милиона. Въпреки оповестените още през януари 2009 г. заключения за несъстоятелността на тези оплаквания, напрегнатото очакване на развръзката продължи до септември 2010 г., когато Съдът определи обезщетение в размер на 50 000 евро за морални вреди. Същевременно, малцина разбраха, че освен силовата намеса на полицията и прокуратурата, една съществена част от това дело се отнася до правната несигурност на Българската православна църква и произтичащия от това риск от произволни предпочитания на едно или друго правителство при признаването на легитимното й ръководство, а не до личен конфликт между Митрополит Инокентий и покойния Патриарх Максим. Действителното изпълнение на това решение на Съда, както и съобразяването на мнението на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа по този закон все още предстоят.

По подобен начин реакцията спрямо решението по делото Димов и други срещу България се насочи към участието на г-н Бойко Борисов в акцията по залавянето на Чакъра, но не отчете установения проблем в обхвата на проведеното разследване и факта, че този обхват не е включил наличието или липсата на абсолютна необходимост от употреба на сила и оръжие - изискване, което едва наскоро беше предвидено в българския закон.

Въпросът за отговорността на медиите за формирането на общественото мнение по тези проблеми обаче е различен от този за необходимостта от достигането на коректната и пълна информация до властите, отговорни за въвеждането на необходимите промени. Струва ми се, че в България създаването на нормални канали за постъпването на такава информация едва сега започва.

През септември парламентът прие решение да задължи Министерския съвет да внася всяка година обобщен годишен доклад по изпълнението на решенията на ЕСПЧ по жалби срещу България. Как трябва да се изпълнява тази мярка, за да не е само проформа?

С присъединяването на една държава към една общност въпросът пред властите престава да е "дали", а "как" те изпълняват ангажиментите си по договора за присъединяване и по какъв начин съобразяват решенията на международния  орган, натоварен да контролира спазването му.

Би било несправедливо да се твърди, че няма и не е имало позитивни промени в законодателството и практиката по закрилата на основните права и свободи. Спомнете си, че през 90-те години броят на задържаните по разпореждане на прокуратурата лица рискуваше не само препълване, но и безредици в арестите. За 20-те години от ратификацията на Конвенцията беше ревизиран НПК относно правомощията на прокуратурата да определя първоначалната и продължаваща необходимост от задържане под стража. Впоследствие постепенно се промени и практиката на съдилищата по критериите за съдебен контрол върху необходимостта и законността на тази мярка. Беше въведен и максимален срок на задържането в досъдебното производство.

Промените в Закона за здравето премахнаха правомощията на прокуратурата да разпорежда принудително лечение на психично болни лица без мнение на лекар.

Въведено беше право на обжалване на решения за лишаване от свобода за срок до петнадесет дни по Указа за борба с дребното хулиганство.

Отменена беше законовата основа за поддържането на картотека с данни за т.н. "криминално проявени, но неосъждани" лица.

Съдилищата започнаха да разглеждат оплаквания за условия в затворите, макар и практиката им все още да не е уеднаквена.

Не на последно място, в отговор на пилотните решения беше въведена възможност за защита на правото на разумен срок в съдебното производство на национално равнище.

Този неизчерпателен списък отразява установени в решенията на Съда в Страсбург проблеми и стремеж към решаването им.

Нашата страна е от малкото в Европа, които не разгледаха предварително съответствието на законодателството си с изискванията на Конвенцията и все още не разполага с механизъм за текуща преценка на това съответствие. Решението на Народното събрание да изисква доклад за изпълнението на решенията на Съда в Страсбург може да се възприеме като първа стъпка в обмислянето на трайна политика в тази област. Не бива обаче да се забравя, че изпълнението на решенията не зависи непременно и само от Министерството на правосъдието. То се дължи от всички институции и на първо място от самото Народно събрание като орган, овластен да променя законодателството. За съжаление, към настоящия момент не може да се каже, че останалите държавни институции се осведомяват редовно или извършват периодична оценка на установените от Съда в Страсбург проблеми в областта на правата и свободите на гражданите. Техният анализ и евентуално отстраняване не са и възможни при липсата на информация за тях. Впрочем, доклади и анализи за такива проблеми се изготвят отдавна от неправителствени организации и експерти, които се ползват с уважение и признание в Европа и биха могли да подпомогнат както изпълнението на текущата задача на Председателя на Пловдивския апелативен съд, така и нужния системен анализ на всеки друг държавен орган. Не виждам ролята на институциите на Европейския съюз в оценката на системните проблеми и необходимите мерки в изпълнение на решенията на Съда по правата на човека, освен ако се визират по-общите проблеми на съдебната система и нейната реформа.

Намирате ли за удачно предложението при атестирането на магистратите да се отразява техния принос за осъдителни решения на Съда по правата на човека?

Търсенето на лична отговорност на съдиите за постановените от тях съдебни актове е забранено от българския закон, защото би заличило самата идея за независимост. Друг е въпросът, че онова, което наричате "принос за осъдителни решения" може да се дължи на недостатъчно познаване на Конвенцията или практиката на Съда, или на характерната за много магистрати плахост при прилагането на международните договори, които са част от законодателството на България. Доколкото ми е известно, този аспект на качествата на магистратите не е включен в критериите за тяхната атестация. Съдът в Страсбург не е четвърта ревизионна инстанция и решенията му не могат да служат като пряка основа за атестация на отделни магистрати. Доколкото в някои от тези решения се отбелязват действия и пропуски, които могат да съставляват дисциплинарни или други нарушения, предвидени в националния закон, в него е предвиден и ред за тяхното установяване и за налагане на евентуални наказания.

Какво е Вашето мнение за промените в Закона за съдебната власт (новата глава трета"а") и в ЗОДОВ, чията цел е създаване на вътрешноправен механизъм за обезщетяване на вреди от бавно правосъдие и лишаване от свобода в нарушение на Конвенцията?

Мудното правосъдие засяга правата и интересите на всеки, който очаква окончателното произнасяне на съда по спор или обвинения, а не допълването на този проблем с продължителното напрежение, съпътстващо хода на правосъдието. Нашето общество като че ли няма рефлекса за преценка какво стои зад хилядите граждански, административни и наказателни производства, които следва да се разгледат от съдебната власт. Медиите не обърнаха особено внимание на изнесената информация за десетки хиляди досъдебни производства прекратени поради изтекла давност, но реагираха бурно на решението на Съда – по делото  M.Н. срещу България свързано с десетгодишната забава в разследването на изнасилване, довела до частичното прекратяване на делото по същата причина.

Нямам впечатление институциите да са анализирали откога и защо хиляди папки събират прах, дали и каква част от тях е трябвало да бъдат прекратени, като образувани "с лекота", въпреки липсата на достатъчно данни за престъпление, или неизвестните извършители на твърдените престъпления не са били разкрити, въпреки положените усилия, или поради обективни затруднения на органите на дознанието. Допускам, че поне в някои от тези случаи, както и оплакванията до Страсбург за нарушение на правото на разумен срок на съдопроизводството, е имало засегнати права и интереси и на извършители, и на жертви.

Измененията на Закона за съдебната власт и Закона за отговорността на държавата и общините създават вътрешноправен механизъм в отговор на заключенията в пилотните решения по делата Фингер и Димитров и Хамънов именно с цел да се създаде възможност на засегнатите от мудно правосъдие да потърсят обезщетение в България вместо директно в Страсбург. Оценката на ефективността на това средство за защита ще зависи в голяма степен от прилагането на новите закони. Надявам се този механизъм за гаранции на правата на гражданите да не се превърне в автоматичен инструмент за налагане на дисциплинарни санкции на магистратите, а да послужи като добър повод за изработването на обективни критерии за оценка на ефективността на тяхната работа и на проблемите пред нея.

През 2006 година вие публикувахте статия, озаглавена "Независим съд или прокурорска република", която изглежда актуални и до момента. На фона на неосъществения анализ за досегашните проблеми и дефицити в работата на прокуратурата, каква е диагнозата, която може да се постави с оглед решенията на Страсбург по българските дела?

Не съм компетентна да поставям "диагноза" на проблеми и дефицити в работата на прокуратурата и не бих искала изразеното в статията мнение или анализа на решенията на Съда да се възприемат като обобщено отричане на добросъвестното изпълнение на професионалните задължения на прокурорите.

В статията от 2006 г. почти буквално е възпроизведено изразеното към онзи момент мнение на Съда за несъответствието между правомощията на прокуратурата и изискванията на Конвенцията за процедурни гаранции при произнасянето на независим съд по граждански спорове и наказателни обвинения и аз нямам причини да не поддържам онова, което съм изразила тогава. В това отношение обществените очаквания към държавното обвинение изглежда достигат да натоварването й с функции по някакво привременно правосъдие, което и българските закони не предвиждат.

В други решения по дела срещу България са отразени различни или нови проявления на същите проблеми. Така по делото M.C. срещу България Съдът визира свободата на прокурора да квалифицира престъпни посегателства като действия, които не съставляват престъпление, или обратно – да образува неоснователно наказателно производства за действия, които не съставляват престъпления – Луканов, Канджов срещу България; Йордан Йорданов и други срещу България, да повдига и поддържа сравнително леки обвинения, които очевидно не отговарят на тежестта на извършените посегателства – Димитрова и други срещу България, или да възобновява вече прекратени наказателни производства при липсата на процедурни гаранции, нови данни или доказателства – Филева срещу България. В решението по делото Бисер Костов е отразена свободата на прокурора да пренебрегне неколкократни недвусмислени заключения на съда, което повдига и въпроса дали актовете на съда са задължителни за прокуратурата, както за всички останали институции в държавата. В десетките решения срещу България за неефективно разследване на насилие от полицията или частни лица се отправят системни критики за отказа от разследване, или неговия муден и неефективен характер в нарушение на изискванията за закрила на правото на живот и забраната на изтезанията, нечовешкото и унизително отнасяне. В наскоро публикуваното решение по делото Ленев срещу България Съдът установи, че проведеното разследване и внесеното в съда обвинение срещу полицаи за употреба на сила при ареста на жалбоподателя не е адекватно на времето, кръга от възможните заподозрени и техните мотиви за изтезание с оглед на изтръгване на самопризнания – каквито са изводите на националния съд по делото срещу г-н Ленев във връзка с убийството на бившия премиер Луканов. Именно това разминаване е причината същия съд да откаже възобновяването на делото срещу Ленев за убийството. За разлика от вредите от "незаконно обвинение" по смисъла на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата, лицата, засегнати от разследване, което не е "годно да установи обстоятелствата, да разкрие извършителите и да доведе до тяхната отговорност", нямат средство за защита пред националните власти и тъкмо поради това случаят беше разгледан в Страсбург.

Всички тези проблеми не са непознати, но като че ли не са в състояние да генерират професионален и политически дебат.

При разглеждането на жалби за засегнати индивидуални права Съдът обичайно презюмира добросъвестното упражняване на правомощията на държавните органи.

Те не са непременно принципно неприсъщи на прокуратурата, но за разлика от други държави, у нас не съществуват достатъчно законови и процедурни гаранции срещу евентуалното им произволно упражняване. Наскоро в Русия например беше въведена възможност за обжалване на отказа на прокуратурата да образува наказателно производство пред съд. В други страни, съществува пряка възможност за засегнатия да стори това при отказ на държавното обвинение. Впрочем, такава възможност е съществувала и в България.

Макар и да не са достигнати въз основа на анализ на решенията на Съда в Страсбург, наблюденията на ръководителите на прокуратурата поставят по-тежка обобщена "диагноза" на състоянието й, като не отричат наличните възможности за злоупотреба и произвол.

Доскорошният главен прокурор г-н Борис Велчев отбелязва, че "не бива прокурорите да имат свободата да се правят на Господ", както и че "по-добре би било законите да бъдат написани така, че да не остават много поле за тълкуване. Едно такова поле създава изкусителни предпоставки за произвол, за злоупотреба." В книгата си той потвърждава "лекотата, с която едно лице може да бъде привлечено към наказателна отговорност", както и възможността за "разчистване на сметки чрез "услугата" на някой прокурор, който да започне наказателно преследване и скоро след това да го прекрати поради необоснованост."

Решенията на Съда и изнесените данни за хиляди прекратени по давност производства, се различават от това мнение що се отнася до вероятността основателно или неоснователно образуваното досъдебно производство да бъде прекратено "скоро".

В свое интервю г-н Велчев посочва и "че има натиск върху прокуратурата" и че "понякога самият процес на проверката се представя като някакъв финален резултат". Не допускам г-н Велчев да не си дава сметка, че времето на самия процес на проверката, или на наказателното производство има само по себе си негативен ефект върху засегнатия, както и че в този период могат диспропорционално да се засегнат други права и интереси като правото на лична свобода, на свобода на придвижването, или на мирното ползване на собствеността.  

И докато голяма част от актовете на прокуратурата в досъдебното производство не подлежат на съдебен контрол и могат всякога да се променят от самата прокуратура, всъщност онова, което е дължимо на обществото и на индивида, е именно "финалният резултат" във  формата на своевременно издадено окончателно решение на съд, или стабилен акт на органите на досъдебното производство.

В свое интервю по развитието на делото "САПАРД" изпълняващият функциите на главния прокурор г-н Бойко Найденов потвърди, че икой не може да задължи един прокурор да направи нещо". Той счита също, че "делата срещу неизвестен извършител са нещо, което може да се използва от определени прокурори по неправилен начин. Така можеш да разследваш всеки. А има и редица други дела срещу неизвестен извършител, въпреки че той е известен." Според него, при наличие на данни за нарушения на отделен прокурор, ръководителите му са "длъжни да образуват досъдебно производство за изясняване на обстоятелствата, защото иначе не може да събереш тези факти …кога е внесено искането за оттегляне, как е внесено, кой какво е обсъждал и т.н. Досъдебното производство ти дава възможност да провериш тези обстоятелства... Друг е въпросът дали е налице престъпление."

Може би тук е мястото да си припомним, неколкократните и често противоречиви промени в условията и законовите предпоставки за наказателната отговорност на прокурорите, чийто имунитет според Конституцията е идентичен с този на съдиите. Според особено мнение един от българските конституционни съдиите по Решение № 7 от 13 септември 2006 г. "в бъдеще контролът върху дейността на висшите магистрати отново ще бъде неефективен, поради това, че се упражнява от тях самите и техните подчинени. Трябва да се отбележи също така, че ако не става дума за престъпление, а за дисциплинарно нарушение, не прокуратурата, а Висшият съдебен съвет е компетентен да налага дисциплинарни наказания на евентуално провинили се прокурори.

Доколкото иде реч за гаранции за гражданите, нашият закон не предвижда жалба срещу бездействие или отказ да се образува досъдебно производство, или срещу без/действията в периода на образуваното досъдебно производство до съд, докато самата прокуратура изглежда няма ясно определени критерии, процедури и срокове за произнасяне в предписаната от закона форма, нито за търсене на отговорност от своите представители при неспазването им. Това очевидно оставя открита възможността "висящите" проверки и образуваните "с лекота" досъдебни производства да служат дълго време за цели, различни от предписаните в закона. В края на седемгодишния си мандат г-н Велчев призна през обществото, че въпреки личните му усилия, "в прокуратурата сега може да стане всичко" и че "трябва да бъдат създадени механизми, които да ограничават тези възможности".

Така, мандатът на първия главен прокурор при действието на Конституцията от 1991г. осветли обстоятелството, че "над него е само Господ", мандатът на втория ни даде яснота за мащаба на възможните злоупотреби, а на третия – че трябва да бъдат създадени механизми, които да ги ограничават. В това отношение надеждите на г-н Велчев фокусират възможния личен принос на конкретния Главен прокурор, но не предлагат и трайни законови механизми. Не съм в състояние да прогнозирам по какъв начин тези възможности могат да бъдат ефективно ограничени чрез децентрализация и прехвърлянето на "истинската отговорност" върху административните ръководители на прокуратурата.

Дотук за вътрешноведомствената отговорност, но опасенията са, че няма възможности за контрол и отвън.

Към липсата на възможности на индивида да потърси съдебен контрол за защита на засегнатите му права, в този период се добавиха и ограничения на възможностите за контрол от страна и на останалите институции в държавата. С Решение № 9 на Конституционния съд от 4.10.2011 г., беше обявен за противоконституционен текста на чл.100 от Правилника за дейността на Народното събрание, според който органите на прокуратурата, както "всички държавни органи и длъжностни лица от държавната и общинската администрация и граждани (бяха) задължени да предоставят необходимите сведения и документи във връзка с въпросите, предмет на анкети, проучвания и изслушвания, дори когато сведенията представляват държавна, служебна или следствена тайна". По същество това решение изключи държавното обвинение от сферата на парламентарния контрол и блокира възможността за прозрачност в работата й. Според особеното мнение на двама съдии, "под предлог за опазване на независимостта на прокуратурата като орган на съдебната власт от конституционна гледна точка е абсолютно неоправдано досъдебното производство да се превърне в недостъпна територия за парламентарен контрол, в т.н "черна кутия", каквато то в голяма степен е понастоящем. Така под прикритието на следствената тайна биха се легитимирали нелицеприятни практики в дейността на органите и лицата, които по естеството на своята функция са ангажирани в досъдебното производство…"

Друг е въпросът дали това решение предотврати изнасянето на данни и сведения по висящи досъдебни производства в публичното пространство, с които може да бъде засегнато правото на гражданина на добро име и законовата презумпция за невиновност до окончателното произнасяне на съда.

Така, освен неприятният привкус оставен след скандалите около избора на г-жа Марковска за конституционен съдия, в крайна сметка останаха неизяснени отразените в него въпроси за това, че законът позволява бездействието на прокуратурата в досъдебните производства за разследването на полицейското насилие и за търговия с влияние от неизвестни извършители, а и не предвижда задължение за своевременно осведомяване на Народното събрание за тях.

Месец след този скандал член на ВСС заяви пред журналисти, че са "затруднени към кого да се обърнат, за да получат обективна информация" във връзка с предстоящия избор за други високи постове в съдебната система.

Рисковете от безнаказана мудност изглежда са осъзнати и от законодателя,  доколкото  създаването на специализирана прокуратура и съд целеше поне частично установяването на ефективно работещи органи за борба с престъпността. В свои изявления по други поводи премиерът едновременно увери обществото, че прокуратурата "рано или късно" ще образува наказателно производство по някакъв въпрос, а от друга страна недвусмислено посочи, че разчита не на завършени наказателни производства, а на продължителното действие на междувременно наложените привременни мерки за възбрана на имущество като самостоятелен ефект за ограничаването на възможностите на организираната престъпност. От по-късни неговия изявления стана ясно, че, доколкото прокуратурата бездейства, обърнатата върху гражданите тежест да докажат законния произход на собствеността си ще трябва да послужи като "байпас". Въпросът в каква степен тези мерки целят, или са в състояние да преодолеят осъзнатата от самата прокуратура и от законодателя неефективност, или дори произвол, е въпрос за защита на обществените интереси.

ЕСПЧ е компетентен да разгледа само степента, в която правомощията на прокуратурата са засегнали основни права и свободи на гражданите и дали са налице гаранции за тяхната закрила. В това отношение поддържам мнението си, изразено в статията от 2006 г., че необходимата реформа следва да се ориентира не към преминаването на тези правомощия към изпълнителната власт, а към възможността за поставянето им под независим съдебен контрол. Нито един държавен органи не може безпристрастно да оценява законността на собствените си действия.

 

 

 


Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
22
до Познах ли?
|
нерегистриран
11 декември 2012, 09:50
0
0
Браво! Позна! Свидна рожба на АБПФК! За пояснение - АБПФК означава Активни борци против фашизма и капитализма! Такива са били родителите й - с една дума номенклатурно чадо!
21
.
|
нерегистриран
11 декември 2012, 09:35
0
0
Понеделник,прав си!
20
Цитат
|
нерегистриран
11 декември 2012, 08:41
0
0
От предложенето на трима юристи:"Съгласно чл.162,т.3 от ЗСВ, за съдия,прокурор и следовател може да се назначи лице,което притежава необходимите нравствени и професионални качества,съответстващи на кодекса за етично поведение на българските магистрати.Съгласно раздел"компетентност и квалифицираност "на кодекса "компатентен и квалифициран е добре подготвеният магистрат ,който познава нормативната уредба на Република България и ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ И Е РАЗВИЛ СПСОБНОСТИ И УМЕНИЯ ЗА ТЯХНОТО КОРЕКТНО ПРИЛАГАНЕ.Компетентността и квалифицираността са предпоставки за надлежно изпълнение на задълженията на магистрата и за неговото професионално израстване. Как мислите не е ли пречка това някои магистрати да заемат длъжностите си.Как ще покрият изискването за съд създаден в съответствие с изискванията на закона.
19
понеделник
|
нерегистриран
10 декември 2012, 19:56
0
0
"Съдът в Страсбург не е четвърта ревизионна инстанция и решенията му не могат да служат като пряка основа за атестация на отделни магистрати."

Да бе да ... Не установяваше ли точно ЕСПЧ нарушения на Конвенцията, която се прилага пряко и предимство пред националния закон. Не значи ли тогава, че съдията, който е нарушил Конвенцията, не я познава или отказва да я прилага, респективно че има проблем с професионалните или морални качества.
18
Шефове на ЕС, евродепутати, министри на страните членове на ЕС, Осъзнайте се и спрете навреме този упадък е деградация!
|
нерегистриран
10 декември 2012, 18:27
0
0
Съдът в Страсбург, който на практика е последна надежда за законност и справедливост на българските граждани постепенно се изражда в тъпа бюрократична система, в която високоплатени и високомерни чиновници не допускат жалбите до разглеждане по същество от съда, без дори да дадат обяснение защо!? Оправданието е че били претрупани от работа?! Този съд постепенно се превръща в нагледен пример за общоевропейска деградация и срив на основни демократични ценности. В цяла Европа се наблюдава деградация: финансови кризи, безхаберно харчене на пари, бездушни и импотентни бюрократи и леваци заемащи висши постове се занимават с дребнав формализъм, а покрай тях летят актуалните исторически събития за които те остават слепи и глухи! Шефове на ЕС, евродепутати, министри на страните членове на ЕС, Осъзнайте се и спрете навреме този упадък е деградация!
17
Да
|
нерегистриран
10 декември 2012, 18:25
0
0
Именно заради това ВСС и председателстващата го министърка не искат да направят анализ и поименно да посочат причинителите.
16
Продажност и безотговорност
|
нерегистриран
10 декември 2012, 18:19
0
0
Незначителна част от жертвите на корумпираното, поръчково и злонамерено българско правосъдие успяват да осъдят България в Страсбург, преминавайки през цедка от тъпите формалности и бюрократизъм на съдиите в Страсбург. Още по-малка част от жертвите успяват да осъдят полицията, прокуратурата, съда или други държавни органи в български съд. Тези малцина от множеството жертви получават измъчените си обезщетения след години и те не се плащат от виновните магистрати, а от джоба на всеки българин чрез държавния бюджет. От виновните полицаи, прокурори, съдии и други държавни служители не се търси никаква отговорност и нищо не плащат - те продължават да „правораздават” и да бълват нови жертви трупайки богатства от престъпното си правораздаване!
15
123
|
нерегистриран
10 декември 2012, 18:05
0
0
„Друг е въпросът, че онова, което наричате "принос за осъдителни решения" може да се дължи на недостатъчно познаване на Конвенцията или практиката на Съда, или на характерната за много магистрати плахост при прилагането на международните договори, които са част от законодателството на България. Доколкото ми е известно, този аспект на качествата на магистратите не е включен в критериите за тяхната атестация.“

А нима непознаването на Конвенцията и „плахостта“ на независимите от всички и от всичко магистрати не са част от изискванията за „високи професионални качества“, изискуеми за заемане на длъжност в съдебната система?!
14
До вторник
|
нерегистриран
10 декември 2012, 17:49
0
0
Утре е вторник,кой знае за кокво говоря та да разбера колко са в час и колко не са.
13
Познах ли?
|
нерегистриран
10 декември 2012, 17:27
0
0
Тая бабка ми прилича на партийна секретарка от времето на Тато. Сигурен съм, че е от БКП-БСП.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно