И районните съдилища трябва да могат да сезират Конституционния съд
Изказване на проф. д-р Пенчо Пенев време на Форум за правосъдие и права на човека, организиран от Националния институт на правосъдието
И районните съдилища трябва да могат да сезират Конституционния съд

Пенчо Пенев

Когато се говори за системата от способи за защита на основните права, обикновено на предна позиция излиза традиционното правосъдие - съдебната система, което, разбира се, е естествено. Съдебната система е на аванпоста, който осъществява защитата на основните права. Ролята на конституционното правосъдие дълго време беше спомагателна, нещо странично, и аз поне не си спомням да е била предмет на самостоятелен анализ и самостоятелна презентация от тази гледна точка - конституционното правосъдие и защитата на основните права. А ролята на конституционното правосъдие по темата е изключително важна и отговорна.

Известно е, че модерният конституционализъм се основава на няколко фундаментални идеи. Първата е идеята за народния суверенитет, който по един гениално прост начин обяснява демократичната и правова държава. Властта произтича от народа, осъществява се от народа и всички органи, които се излъчват, трябва да действат за благото на народа. Проекция на идеята за държавния суверенитет са демократичните избори, учредената и учредителната власт, и всичко, свързано с изискванията на пряката и непряката демокрация. Втората фундаментална идея е идеята за разделение на властите, която поставя отговорностите на мястото им, и която постулира възможността всяка власт да упражнява своите правомощия самостоятелно и независимо и, същевременно, в определена степен и начин да бъде съотнесена и дори възпирана по някакъв начин от друга власт. Третата основополагаща идея на модерния конституционализъм са основните права. Основните права и защитата им на конституционно ниво е неизменна и атрибутивна част на всяка модерна конституция. Четвъртата идея, е за немажоритарния дял при осъществяване на демокрацията и тя се свързва с конституционното правосъдие. Моделът на безпрепятственото и пълно господство на легитимационния лидер - парламента, вече е в миналото. Регулиращите механизми са дадени на Конституционния съд - институция, която бди мнозинството да не накърнява първо конституцията, а с това и правата на малцинството. Тази  институция има определени правомощия, свързани със съблюдаване на основните права като част от конституционния ред.

И тук стигаме до темата за мястото на конституционното правосъдие. Конституционното правосъдие възниква по келзианския модел през 20-те години на миналия век като една институция, възприемана като "негативния законодател". Съдът казва кой закон противоречи на Конституцията и спира неговото действие.

Доста време Конституционният съд (КС) не излизаше от пашкула на това понятие за негативния законодател. Това беше първият период на неговата дейност и развитие. Втория период, който аз наричам институционален, настъпи,  когато на конституционните съдилища се възложиха компетентности, свързани със статутите, актовете и действията на конституционно установените органи. Тогава конституционните съдилища се произнасят за избираемост, несъвместимост, резултати от изборите, за битието на политически партии, които са противоконституционни и т.н. И третият период в развитието на конституционното правосъдие е тъкмо периодът, в който то се обърна много отчетливо към проблематиката на основните права.

Нашия Конституционен съд натрупа близо 25-годишна практика, което дава възможност вече спокойно да се говори за тенденции, за добри регулации, за недостатъчни регулации и за липсващи регулации.

Ще разгледам правомощията на Конституционния съд, свързани с основните права така, както са предвидени по Конституция, като ще се спра само на проблематичните моменти във функционирането на тези правомощия. За да обърна внимание върху тях и с голямото желание да се предизвика дебат за подобряване на уредбата.

Първото правомощие е и най-често влизащото в действие, това е обявяването на действащ закон за противоконституционен поради нарушаване на основно конституционно право. По тази тема, по моя преценка, има два важни въпроса, които изискват бързо решаване. Първият е за сезиращите субекти и по-специално - тези сезиращи субекти, които имат специална сезираща компетентност, а това са състави на върховните съдилища, които решават конкретно дело и които могат да сезират КС, когато преценят, че има съмнения дали определено приложимо право, приложим закон, е  противоконституционен. Тогава делото се спира и се изпраща за решаване от КС.

Тази компетентност е недостатъчна и това се вижда вече пределно ясно, тъй като е дадена само на решаващите състави на върховните съдилища. Искам да обърна внимание, че след реформата в процесуалното законодателство и новия ГПК, и по-специално чл.280 от ГПК (един закон, който излезе след Конституцията), голяма част от гражданските дела приключват, без да се стигне до разглеждането им от Върховния касационен съд (ВКС), където той да упражни евентуално своето правомощие по чл.150, ал.2 от Конституцията. Това е така, защото чл.280 от действащия ГПК не включва като основание за касационно обжалване хипотезата "противоконституционност на приложимото право".

За съжаление законодателят не би могъл да добави такава хипотеза, тъй като противоконституционността не е тема на върховните съдилища. За противоконституционността на приложимото право по задължителен начин, съобразно Конституцията, може да се произнесе само КС. Затова и не може подобно отменително основание да бъде предвидено в чл. 280 от ГПК, защото то е извън правомощията на Върховния касационен съд. ВКС не може също така да прилага нормата на чл. 280 ГПК разширително – т.е. да приеме дадено дело за разглеждане под условие да го изпрати на КС за проверка за противоконституционност на приложимото по казуса право. Подобна логика не е правно издържана – върховният съд приема и се произнася само по онова, което може по конституция. А по конституция той тълкува и прилага закона по задължителен начин.

В резултат на всичко това, редица дела, по които има приложено противоконституционно право, се приключват в най-добрия случай на апелативна инстанция. С оглед на това, подобна компетентност да сезират КС трябва да се даде и на съдилищата от по-ниска степен. Лично аз считам, че такава възможност трябва да бъде дадена и на районните съдилища и не виждам нищо смущаващо в това.

Ще изложа само два аргумента, за да илюстрирам колко естествено би било това. Първо, районните съдилища могат да се обърнат по конкретно дело до съда в Люксембург по процедурата за преюдициално запитване. Това правомощие им е дадено по силата на европейското право, а националното право не им предоставя възможност да се обърнат към собствения си Конституционен съд, когато имат съмнение, че дадена законова разпоредба противоречи на Конституцията. Лично аз не виждам логика в подобна диспропорция.

Второ, районният съд може, по реда на § 3 от преходните и заключителни разпоредби на Конституцията, сам да анулира (като не го приложи) текст поради противоконституционност, когато законът е приет преди действащата Конституция. Тоест, за законите, приети преди Конституцията от 1991 г. той действа по правилата на дифузната система на съдебен контрол и сам може да анулира противоречащата разпоредба. А щом българският районен съд има правото сам да не приложи противоконституционния текст, защо го лишаваме от правото да пита за това Конституционния съд, когато става дума за закон, приет след Конституцията от 1991 г.? Хипотезите са аналогични.

В случая не трябва да ни смущават съображения от извънправен характер - че сезирането на КС щяло да бъде повод за отлагане на делото и пр. Основният принцип в нашата Конституция, който не е изрично записан, но това следва от цялостния ѝ прочит, е даден съдебен спор да не бъде решен въз основа на противоконституционен закон, с който се засягат основни права и свободи на гражданите. Това е основната цел на правораздаването в една правова държава.

Могат да се добавят и други аргументи, но аз ще се спра само с тези два.Те са достатъчно убедителни в подкрепа на тезата, че правото да сезира Конституционния съд при противоконституционност на приложимо право – особено в сферата на основните права, трябва да се даде и на първоинстанционния съд. Неоправдано е, образно казано, да се върти машината на правораздаването до края (при това без гаранции дали изобщо даден спор ще бъде допуснат до касация), за да бъде упражнено това право от състав на върховните съдилища. Миналата година си направих труда да преброя колко пъти от приемането на Конституцията през 1991 г. състави на ВС и на ВКС са сезирали Конституционния съд на това основание. Оказаха се дванайсет пъти за целия период. По половината от тези дела има уважително решение на КС, една четвърт от исканията за обявяване на противоконституционност са били отхвърлени или отклонени, а останалата една четвърт са приети за недопустими. Следователно капацитетът е десетина решения за повече от 20 години. Затова категорично не мога да се съглася, че този конституционен механизъм работи.

Ето защо сезиращата компетентност трябва "да слезе" надолу – там, където започва спорът, където се отделя спорното от безспорното. Там, където за първи път могат да се наведат доводи за противоконституционност. И тази възможност трябва да продължи да съпътства процеса до края на неговото развитие, т.е. такова възражение следва да може да се прави по цялата инстанционна верига отдолу нагоре. Това е доброто, модерното и перспективно решение на въпроса.

Правомощието на Конституционния съд, свързано със защитата на основните права, показва и друг недостатък с оглед на досегашното му функциониране. В Конституцията е предвидена възможност омбудсманът да сезира КС за противоконституционност на закон, който касае основни права и свободи. Омбудсманът обаче не може да го сезира, когато става дума не за закон, а за нормативно решение на Народното събрание. Същата пречка съществува и пред съставите на върховните съдилища.

Така например, парламентът на няколко пъти налага мораториум върху сделки с недвижими имоти. Това решение на НС не може да се атакува като противоконституционно нито от решаващи състави на ВКС, нито от омбудсмана. Няма правна логика, защото това нормативно решение на НС също е приложимо право. А след като е приложимо право, то какво значение има формата, в която е "облечено"? Всеки юрист е наясно каква е разликата между закона и нормативното решение и правната задължителност и нормативния характер на едното и на другото. Разликата е само в обема и в адресатите, нищо повече. Следователно, в тази насока трябва да се разшири сезиращата компетентност по отношение на съставите, а, според мен – и на всички съдилища и на омбудсмана.

Второто основание за защита на основните права, което е относимо към конституционното правосъдие, е съответствието на законите с международните договори, по които България е страна, и с общопризнатите норми на международното право. Ще се спра само на проблематичните аспекти. Първо, дълго време в теорията липсваше единомислие по въпроса какво следва да се разбира под общопризнати норми на международното право. С времето като че ли се избистря виждането, че това са международни актове, в които България е участвала, към които се е присъединила или които е признала по някакъв начин, но които нямат формата на международен договор. Най-ясните примери за международен акт са Всеобщата декларация за правата на човека, Европейската социална харта и т.н. Тоест, понятието общопризнати норми не трябва да се формализира, а да се преценява от гледна точка на неговото съдържание, доколкото то съответства на ценностите и на принципите, които са в основата на нашата Конституция.

Във връзка с това съотношение между закона и международното право, отново в хода на практическото прилагане на конституционното правосъдие се видяха няколко дефекта. Първо, не е дадено правомощие на съдебен състав да иска установяване на такова противоречие и, ако то е налице, да се спре или да се отмени действието на противоречащата разпоредба. И веднага възниква въпросът защо тази последица ще настъпва, когато даден закон противоречи на конституцията ни, а това не може да стане за закон, който противоречи на международен акт - въпреки прокламирания в чл.5 приоритет на международното спрямо вътрешното право. Още повече, че голяма част от основните права се регулират именно от международното право, което България приема и инкорпорира във вътрешния си правен ред. Трябва да се даде това право на съдебни състави, когато прилагат даден закон, да могат да сезират КС при констатирано противоречие с международно право, по което България е страна, или с общопризнати принципи на международното право.

Същото важи и по отношение на омбудсмана, който сега може сега да сезира КС само когато законът противоречи на основни права. Няколко пъти той се опита да създаде практика на КС, като накара конституционните съдии да кажат и по отношение на противоречието с общопризнати принципи на международното право: "Тези хипотези са толкова съпоставими, че по аналогия и в тези случаи би трябвало да приемем делото за разглеждане". Всичките му опити обаче се оказаха несполучливи. Конституционният съд възприе тезата, че, ако конституционният законодател е искал да даде такова правомощие на омбудсмана, той щеше изрично да запише в Конституцията и противоречието на международен договор, но той не го е направил. А омбудсманът, бдейки за основните права, чрез тази акция би имал едно изключително силно оръжие, ако изрично му беше позволено от Конституцията.

Друго правомощие на КС, което касае основни права, това е решаване споровете за компетентност, но в момента това право на сезиране твърде малко се употребява и има причина за това. Оставям настрана спора за компетентност между централните висши органи - президент, Народно събрание, Министерски съвет - има ги и там, но са малко на брой, пък и те не касаят основни права, а става въпрос за институционални спорове, това е тема за друг разговор. Ще се огранича само за споровете за компетентност между общинските съвети и централната изпълнителна власт.

Това са спорове, които касаят основни права предимно в сферата на екологията, на правото на здравословна среда и на административно-правното обслужване. Това правомощие е дадено на КС, за да може да брани местното самоуправление. И тук обаче има две неща, които се нуждаят от корекция.

Първо, общинският съвет може да повдига спор за компетентност, но няма право да иска обявяване на противоконституционност, когато тази компетентност е предвидена в закон. В това няма логика и аз ще дам пример за едно конституционно дело, образувано през 2009 г., което е ярка илюстрация на това. Става дума за спор за компетентност между Столична община и Министерския съвет за това кой и как да оперира с боклука. Спорът беше едва ли не изнесен на политическо ниво, тогава и Министерският съвет упражни законодателна инициатива и бе на път да изземе от общината правомощието за разпореждане къде, кога и при какви условия и количества да се депонира боклукът. Общинският съвет обаче реагира много бързо и сезира Конституционния съд, който разгледа делото и постанови, че тази компетентност не е на централната власт и я възложи на общината. В резултат на това замислената законодателна инициатива не бе доведена докрай и правомощието правилно продължи да се упражнява от общината. Ако обаче общината не беше "прихванала" навреме законодателната инициатива и тя междувременно беше облечена в закон от Народното събрание, общинският съвет нямаше да може да реагира, защото не му е дадена по конституция възможността да атакува закон, когато нарушава негова компетентност и се засягат основни права. Ето в това е диспропорцията - щом като на общинския съвет е дадена правна възможност да се бори за своята компетентност, това негово право трябва да бъде изведено докрай и той да може да атакува и закона, в който тази компетентност погрешно е третирана и регулирана. Това е първата поправка, която трябва да се направи, за да се постигне една по-добра уредба в тази насока.

Втората поправка е свързана с т. нар. "негативен спор за компетентност" - когато една компетентност не се иска от никого, нито местната, нито централната власт искат да я упражняват. Това е обикновено компетентност, която изисква повече ресурси - финансови, административно обезпечаване и др., а насреща няма никаква облага. Другояче казано - компетентност, която е тегоба. Поставя се въпросът, щом като никоя от двете страни не желае да упражнява една компетентност, а тя засяга основни права на гражданите (предимно в сферата на административното обслужване, здравеопазването, околната среда), как можем да излезем от ситуацията? Лошото е, че сега не можем да излезем от тази ситуация, трябва ни едно твърде творческо прилагане на Конституцията, което ще излезе извън пределите на нормативната регулация. Няма как да приемем, че в такива случаи омбудсманът може да заяви такъв спор за компетентност. По същия начин стоят нещата по отношение на останалите сезиращи субекти по чл.150, ал.1 от Конституцията, като например президентът, главният прокурор или друг.  Ето защо е много важно де се обсъди хипотезата "негативен спор за компетентност", но пък КС няма практика, а не може и да има, защото няма кой да го сезира. Това налага да се предвиди изрично подобна сезираща компетентност и според мен това би могло да стане най-добре чрез разширяване обема на сезиращата компетентност на омбудсмана – както по отношение на съответствието с международните актове, така и в случаите на негативен спор за компетентност, разбира се, само когато се засягат основни права. Защото иначе не е работа на омбудсмана да решава спорове между институциите.

Тълкувателното правомощие на КС също е изключително важен, съществен инструмент при защитата на основните права. КС има редица тълкувателни решения, в които пояснява конституционни текстове и в които указва приложното поле, обхвата или смисъла на основни права, така както са регулирани в конституцията. Ще посоча само няколко примера: задължителното тълкуване на чл. 6 от Конституцията – за равенството на гражданите и недопустимостта на привилегии (решение № 14/1992 г.); решение № 3/1992 г., тълкуващо чл. 56 –  правото на защита; решенията по тълкуването на чл. 120 от Конституцията –  относно изключението от общата клауза за обжалваемост на административните актове, което трябва да визира само екстремни случаи, касаещи националната сигурност или някакъв друг върховен, висш конституционен интерес. Чрез тези решения на практика бе обезпечено реалното функциониране на чл. 120, ал. 1, предвиждащ обща съдебна обжалваемост на административните актове. В момента има висящо дело в КС за нормативно тълкуване на чл. 120, ал. 2 от Конституцията, което вече по общозадължителен начин ще отговори на въпроса при какви случаи може да се изключи общата клауза за обжалваемост). През 1993 г. излезе едно фундаментално тълкувателно решение (РКС №19/93г.) за правото на собственост - публична и частна, което предопредели законодателството по тоя въпрос. Друго фундаментално тълкувателно решение е РКС №7/96г. за тълкуване на чл. 39, 40 и 41 (правото на мнение и на информираност), което насочи медийното законодателство в едни модерни, демократични рамки.

Извън това, по всяко дело КС прави инцидентно тълкуване на Конституцията, което също има задължителен характер. Познаването на тълкувателната практика е фундаментално важно в няколко посоки. Първо, за да определи периметъра на възможната защита на основното право. Второ, като мяра за конституционосъобразност относно противоконституционен закон, който нарушава основно право. И трето, като пряко приложимо право - чрез тълкуване да се очертае точния смисъл на нормата при пряко прилагане по определен правен спор. Защото има конституционни норми и то тъкмо в сферата на правата, които имат непосредствено действие и които дори не се нуждаят от законово посредничество. Тълкувателните решения по тия норми са изключително важни, защото пряко могат да се прилагат от съдилищата. Съдиите трябва по-често да се обръщат към конституционната практика, защото законът често пъти сам по себе си не е достатъчен. Конституционната практика разширява кръгозора, приложното поле, създава възможности за тълкувания, които, особено в сферата на правата, се оказват изключително важни и полезни.

Няма да се спирам на компетентността на КС да дава факултативно мнението си относно евентуално противоречие на закон, подлежащ на ратификация, с Конституцията. Тук може би си заслужава да се помисли дали това правомощие не трябва да стане задължително или поне да се прилага по-често, защото могат да се случат противоречия на ратифицирани международни договори с Конституцията, от които трудно може да се излезе. Начините да се излезе от такава ситуация са два - или ако се денонсира току-що приетият международният договор или да се промени Конституцията. Затова, според мен, КС трябва винаги да бъде сезиран, когато предстои ратификация на договор, касаещ основни права. Това е правено при ратифициране Конвенцията за малцинствата, когато от КС беше поискано мнение и той отговори, че няма противоречия.

Това са най-главните правомощия на КС по сега действащата уредба, които се отнасят до основните права. Въпросът достатъчна ли е тази уредба естествено ни води до голямата дискусия за конституционната жалба. В българския контекст конституционната жалба не беше приета по няколко причини. Първо и най-важно - за да не се претовари КС, който трябваше да се произнася по всички спорни проблеми на прехода от 1991 г. насам. Той беше необходимият арбитър на промяната и на прехода. 20 години по-късно обаче констатираме, че капацитетът на КС не се използва достатъчно добре.  

Второ, създаде се палиатив на конституционната жалба с правомощията, които се дадоха на омбудсмана, както и на върховните съдилища по чл.150, ал.2, но този палиатив се оказа недобре работещ. Може би нещата ще се променят, ако се даде право на районните и на другите първостепенни съдилища да сезират КС, но така или иначе конституционната жалба е радикално средство, което нищо не може да замени. Правото на индивида да сезира директно КС е едно следствие от разбирането на Конституцията като обществен договор. Кое е най-важното в тоя договор, ако оставим институционалната част? Това са основните права. С обществения договор държавата поема ангажимента да запише, да гарантира, да приложи и, когато трябва, и да наложи, защитата на основните права. Защо това произтичащо от Конституцията задължение на държавата и право на индивида трябва да бъде поставено в зависимост от чуждата сезираща компетентност - на президента, Министерския съвет, една четвърт от народните представители, главния прокурор и т. н.? Нищо лошо не казвам за институциите, но това е палиатив и то лош палиатив. Защо лицето само да не може да заяви своя интерес и да защити своето право, когато говорим за основни права?

Понятен е рефлексът на публичната власт, тя най-вече се интересува от нивото на колективния интерес, там където има избиратели, където има възможност за внушаване на определени идеи. Това е естествено и не е само български феномен. Ето защо намирам, че има основание за въвеждането на конституционната жалба вече и у нас.

Въпросът е как тя би могла удачно да се имплантира в конституционния модел, съвместимо с устройството на съдебната власт и съответно на върховната защита на основните права като основна част на обществения договор. Няколко пъти вече съм презентирал моята идея за това.

Положителен аспект от сравнително-правния анализ на конституционната жалба в европейски контекст е, че тя е уредена много гъвкаво и прагматично в зависимост от националните особености, според ситуацията и конкретния конституционен модел. Най-силно и общо най-обемно като обхват е регулирането по германското право, където индивидуалната жалба дава възможност да се атакува акт на публичната власт, когато се нарушават основни права, включително решения на съд, и то не само поради прилагане на противоконституционен закон, а и поради неприлагане, недобро прилагане на законодателство, дори на конституционната уредба, касаеща основното право.

По българския конституционен модел КС няма правомощие спрямо съдебната власт. КС има изброени правомощия и сега да му се дава такова правомощие, би нарушило съществено тоя модел, а и не се знае доколко би било оправдано. Тоест, когато се опитваме да имплантираме конституционната жалба, не трябва да го правим за сметка на традиционното правосъдие, въздигайки КС в една четвърта инстанция. За да не се случи това, бих предложил следното:

Първо, конституционната жалба да бъде допустима във всички случаи, когато е приложен противоконституционен закон, защото това е правомощие на КС. Въпросът е кога лицето ще може да сезира КС – дали само преди решаване на делото или и след него. Това е формалната страна според мен. Прилагайки конституционната жалба и за решените дела, в които са приложени противоконституционни закони, с нищо не се накърнява традоционното правосъдие, тъй като не се изземва негова компетентност. Съдът и без това няма конституционно правомощие да се произнася по противоконституционността на закон.

Второ, да може да се подава конституционна жалба в случаите, когато имаме законодателно предвидено изключение по смисъла на чл.120, ал. 2 от Конституцията, т.е. когато се изключва обжалваемост на административен акт. Няма значение дали друга институция ще обжалва и ще сезира КС, гражданинът, на когото със закон се забранява да обжалва определен административен акт, трябва да може да се жали пред КС, който да реши дали това законодателно изключение противоречи на Конституцията или не. Това е втората хипотеза.

И третата хипотеза (която всъщност е и оспорима) е да се даде възможност на КС да се произнася по решения, които са произнесени при съществено нарушаване на принципите за справедлив процес и право на защита - чл.6 и чл.13 от Конвенцията. Обикновено ще става дума за съществени процесуални нарушения. Тук са възможни две насоки на разсъждения. Първата е дали по този начин не се нарушават прерогативите и правомощията на съдилищата. Категоричното ми становище като дългогодишен съдия е, че светая светих на правосъдието е прилагането на материалния закон и там не трябва да се пипа. По никакъв начин не трябва да се поставя под съмнение изключителната компетентност на общия съд при  преценката на закона, съотнесена към фактологията на правния спор. В случая става дума за друго – за нарушаване правото на защита и на справедлив процес и това е наистина навлизане в територията на традиционното правосъдие, но не такова, каквото би било навлизането в територията му, ако се отричаше материално-правната компетентност. И затова ми се струва, че е търпимо.

Признавам, че въпросът е сложен и дискусионен и само го поставям за обсъждане. Лично на мен ми се струва, че ако предвидим основания, аналогични на чл.6 и 13 ЕКЗПЧОС, на първо място досегашният наплив на дела към ЕСПЧ в Страсбург ще бъде отклонен в значителна степен (защото ще мине през КС). Разбира се и това решение на КС може да се обжалва пред съда в Страсбург, но преценката вече ще е направена на най-високо национално ниво.

Ето защо, струва ми се, тези три основания: противоконституционност на закона, нарушаване на общата клауза за обжалваемост на административните актове и нарушаване правото на защита и на справедлив процес – биха могли да бъдат в основата на българския вариант на конституционна жалба.

Има и дебат по въпроса как да бъде въведена индивидуалната жалба. Аз считам, че трябва да бъде въведена чрез изменение в Конституцията. Някои считат, че може да стане и с промени в закона, защото правото на защита е конституционно предвидено по чл.56 от Конституцията. От друга страна, КС има право да се произнася по противоконституционност на законите така или иначе. Тук разликата е само това, че става дума за закони, които касаят основни права, т.е. няма ново правомощие на КС, материята е регулирана в Конституцията и конституционната жалба би могла да се въведе с допълване на Закона за КС например.

Мисля, че тая линия на разсъждения не е добрата, първо, защото имаме още един сезиращ субект, който не може да бъде наложен другояче, освен с изменение в Конституцията, и това е гражданинът с неговия интерес. И второ, защото ако индивидуалната жалба се разпростре извън преценката за противоконституционност, например при нарушено право на защита и на справедлив процес, това вече е ново правомощие. А ясно е, че всички правомощия на КС могат да бъдат само конституционно регулирани, т.е. променяни, изменяни, добавяни само с промени в Конституцията.

Въвеждането на конституционната жалба е свързано с още редица съпътстващи важни въпроси, които сами по себе си са тема за отделни дискусии.

/Със съкращения/

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
10
|
нерегистриран
25 април 2014, 07:09
0
0
EI NA TAKIVA KOMUNISTI4ESKI TAPANARI SE KREPI KOMUNISTI4ESKIA STROI V NARODNA REPUBLIKA BALGARIA . I TOZI KOMUNISTI4ESKI TAPAN ZABRAVQ KAKTO KRADKIVITE I MARZELIVI NEGOVI DEDI 4E NE SADA E SUVEREN V REPUBLIKATA A NARODA . I KATO TAKAV TOI PO RED I PO PRAVO I NAI VE4E PO MORAL IMA PRAVO PARVI DA SEZIRA KONSTITUCIONIA SAD ZA NARU6ENIA NA KONSTITUCIATA OT TAPO NAPISANI ZAKONI I RAZPOREDBI OT TAKIVA KOMUNISTI4ESKI SVETILA KATO TAZI TIKVA . ZA6TOTO OT NARU6ENITE PRAVILA NA KONSTITUCIATA E POTARPEV6 OTDELNIA GRAJDANIN A NE NEKAKAV SI SAD . A SADA V KA4ESTVOTO SI NA KAKAV 6TE SE QVQVA KATO JALE6T SE PRED KONTITUCIONIA . TAPOTIA KOMUNISTI4ESKA OT TAP KOMUNISTI4ESKI PROFESOR S PODARENI OT PARTIATA TITLI ZA ZASLUGI KAM NEQ . NALI TAKIVA TAPAN4ETA NAPISAHA KONSTITUCIATA KOQTO STANA ZA 25 godini KATO STARA I MALKA DRE6KA I V NEQ NE MOGAT DA SE POBERAT NOVITE SOCIALNO IKONOMI4ESKI VZAIMOOTNO6ENIA I ISKA OSNOVEN REMONT . A TOZI REMONT SE OTLAGA FANATI4NO VAV VREMETO OT TAKIVA PRAVNI KAPACITETI KOMUNISTI4ESKI A OT DOVODITE IM LI4I KORIST . A KONSTITUCIA SAZDADENA S KORISTNI CELI SI E UZAKONEN KOMUNISTI4ESKI DIKTAT . SAMO 4LEN PARVI KOITO LIPSVA
9
112
|
нерегистриран
22 април 2014, 10:23
1
-1
Аз предлагам и БИПИ и БХК да могат!
7
ухааааа
|
нерегистриран
22 април 2014, 08:56
4
0
я да попитам, въпреки че знам отговора - И като ги сезирамш онези жалки подобия на професионалисти от КС, къде ще е интереса за правото. Те отново ще пишат платени решения без да им мигва окото и наглостта им ще продължава докъто народа не ги измете от там... и не само тях. Но бг народе е търпелив и изпростял...
6
Христос възкръсна! Наистина възкръсна!
|
нерегистриран
21 април 2014, 18:53
1
-1
До коментар [#4] от "Народа":Христос воскресе из мертвих,
смертию смерт поправ
и сущим во гробех живот даровав. Този, Който е "възкресението и животът" (Йоан. 11:25), удържа Своята победа над тлението и смъртта, за да дарува на всички живот вечен!
5
|
нерегистриран
21 април 2014, 18:52
1
0
Воистина Возкресе!
4
Народа
|
нерегистриран
21 април 2014, 18:32
2
0
Христос Воскресе!
3
Конституцията е върховен закон
|
нерегистриран
21 април 2014, 15:54
2
0
До коментар [#2] от "и така до безкрай":
Със закон не могат да се дават или отнемат правомощия на Конституционния съд. Със закон не могат да се дават правомощия, привилегии и бонуси, с които не се е удостоявала и любимата наложница Джан на китайския прославен император Цин Шъхуан от династията Цин на Конституционния съд.
2
и така до безкрай
|
нерегистриран
21 април 2014, 14:24
4
0
До коментар [#1] от "Всички граждани и юридически лица трябва да имат право да сезират Конституционния съд ":Съдиите в Конституционния съд са уредени с такива привилегии и бонуси, с които не се е удостоявала и любимата наложница Джан на китайския прославен император Цин Шъхуан от династията Цин. Председателят на Конституционния съд получава месечно възнаграждение, равно на средноаритметичното месечно възнаграждение на президента на републиката и на председателя на Народното събрание.Съдиите от Конституционния съд получават 90 на сто от месечното възнаграждение на председателя на съда. Съдиите в Конституционния съд се ползват с имунитета на народните представители и със статута на председателя на Народното събрание. Съдиите от Конституционния съд имат право на коли и охрана на НСО и пенсиониране след изтичане на мандата им независимо дали са навършили пенсионна възраст, както и на обезщетения при условията и в размер, предвидени в чл. 106, ал. 3 и в чл. 109 от Закона за държавния служител. Съдиите в Конституционния съд имат право на сътрудници съобразно със статута им на председателя на Народното събрание и така нататък до безкрай.



1
Всички граждани и юридически лица трябва да имат право да сезират Конституционния съд
|
нерегистриран
21 април 2014, 11:38
6
-4
Пенчо Стоянов Пенев е една от най-мрачните фигури, които написаха най-тъмните страници на прехода...1971 до 1983 година е съдия в София, като достига до поста заместник-председател на Софийския окръжен съд. От 1978 до 1987 година е хоноруван преподавател по вещно и облигационно право в Софийския университет, а през 1983 година защитава кандидатска дисертация. От 1980 година е член на БКП. След 1983 година е чиновник в Министерството на правосъдието. През февруари 1990 година Пенчо Пенев става министър на правосъдието в първото правителство на Андрей Луканов, избран е за член на Висшия съвет на БСП. През септември същата година оглавява вътрешното министерство след избора на Атанас Семерджиев за вицепрезидент и остава на този пост и при втория кабинет на Луканов. От декември 1990 година до ноември 1991 година е отново министър на правосъдието в коалиционното правителство на Димитър Попов. След смяната на правителството става член на Конституционния съд, където остава до 1997 година.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно