Конституцията не е индулгенция за лошо управление*
Пръкнаха се идеи за "приватизация на държавното обвинение" и прочее екзотики
Конституцията не е индулгенция за лошо управление*

Карикатура: Иван Кутузов-Кути

Конституцията от юли 1991 г. не е доморасло творение, както някои се опитват да внушават, а се опира на ценностите и принципите на европейската конституционна традиция. И неслучайно в процеса на нейното изработване, а после и прилагане, тя получи бляскави оценки от редица крупни имена на европейския конституционализъм като Робер Бадентер (който по-сетне изработи и един от основните проекти за конституционен договор на ЕС).

Конституцията не е дреха, която може да се прекроява по мерките или предпочитанията на временните обитатели на институциите. Още по-малко според възгледите и протестите на радикални политически малцинства. Това не означава, че е "свещена крава", която не може да се променя. Но в едно демократично общество промяната е възможна само, когато има реална потребност, материализирана в широко експертно съгласие и в политическо представителство, излъчено от гражданите чрез избори. Неслучайно повечето съвременни конституции, в т. ч. и нашата, са "твърди конституции" – не позволяват лесни и бързи промени. Основният закон не може да бъде заложник на всяко ново партийно мнозинство, което с "гилотината" на парламентарното гласуване да налага волята си. Нужно е да има фундаменти, баланси, принципи и ценности, които са недосегаеми за конюнктурни политически увлечения, популистки фойерверки или еднолични амбиции.

Демократичната конституция е израз на фундаменталния ценностен консенсус в общество, а не преразказ на нечия партийна програма или белетристична представа за живота. Пази държавността от партийното хулиганство и политическия бабаитлък, които се стремят към силови решения. Охранява свободата и на малцинството, и на мнозинството, като не позволява никоя група в обществото да налага на останалите свои възгледи за държавното устройство и развитие, вън от конституционно предвидените, т. е. вън от онези, по които има господстващо съгласие. И не на последно място – програмира устойчиво посоката, в която се движи националната общност, за да няма отклонения според моментни капризи, интереси или случайности. Всичко това е особено видимо в днешно време, когато често публичният дискурс и политическите дебати се люшкат във всякакви посоки под напора на страсти и емоции от социалните мрежи и медийни емисии.

Представяте ли си, ако имаше възможност за конституционна ревизия при всеки скандал, при всеки протест? Това щеше да даде гигантска власт на онези, които могат да крещят по-силно, притежават медийни трибуни или имат ресурсите да мобилизират няколко файтона за уличен натиск. И в същото време – да обезвласти всички останали. Тоест да подмени демокрацията с тирания на радикалните малцинства. Затова и нашата Конституция предвижда усложнен, многостепенен ред за промени – квалифицирани мнозинства от 2/3 и 3/4 от всички депутати. А за най-важните промени – за формата са държавно управление и териториалната цялост, или пък за изцяло нов проект – допитване до народа чрез избори за Велико народно събрание, свикани с решение на 2/3 от народното представителство в обикновения парламент. И то не бланкетно, а по повод на конкретен проект, за да могат активните граждани и партиите да се запознаят предварително с предложенията и да потърсят подкрепа от суверенния народ. Видно е, че този механизъм работи. Българската конституция беше променяна няколко пъти, но не по конюнктурни искания, а на базата на широко съгласие и реална необходимост. Като член на Временната комисия за промени в Конституцията в 39-ото Народно събрание, свидетелствам, например, за лекотата с която бяха приети измененията от 2005 г., които отвориха вратите за европейското членство на България. Защото имаше ясна и споделена национална цел и обществено, парламентарно и експертно съгласие по нея.

През последните 30 години – от първи курс в Юридическия факултет през 1990 г. до днес – съм защитавал публично тази философия и съм изразявал многократно мнението си по различните идеи за промени със статии, експертни изказвания и в речи от парламентарната трибуна. Заявката на президента Радев да започне дискусия за конституционни промени задължава отново да се вземе отношение, най-малкото от уважение към инициативата на държавния глава.

Г-н Радев предлага за обсъждане – и това е негово право, тъй като има конституционна законодателна инициатива – темата за устройството, функциите и мястото на прокуратурата в съдебната система. Тази дискусия вече е водена на два пъти. Първият – при приемането на Конституцията в VII ВНС. Тогава, а и до днес, безпрекословно надделява разбирането, че прокуратурата няма място нито в изпълнителната власт, нито другаде извън независимата съдебна власт. И това е така, защото болезнените поуки от тоталитарния период, когато прокуратурата беше под пряк партиен контрол, правят немислимо всяко институционално приближаване на прокуратурата до правителството. Втори път, този въпрос беше поставен при управлението на Иван Костов (1997-2001) и превърнат в конкретен проект на СДС за "24 радикални промени в конституцията" през 2002 г., лансиран от Надежда Михайлова. Те предвиждаха мястото на прокуратурата да е в изпълнителната власт. Впрочем, те предвиждаха и орязване на президентските правомощия, но не за друго, а защото тогавашният президент беше от БСП – Георги Първанов. Още тогава писах в централния печат, че "няма надежда в идеите на Надежда", защото те ни връщат назад към политическия контрол върху прокурорите. Знае се, че подобни въпроси, по силата на практиката на Конституционния съд, са в компетентността на ВНС, а съгласие за свикването на такова е изключено да се постигне. Но все пак, и днес трябва да е ясно, че каквито и гаранции за независимост да измисли някой за прокуратурата в изпълнителната власт, те ще бъдат хилядократно по-неефективни от сегашното положение.

Никъде другаде прокурорите няма да са защитени от политическа намеса така, както като част от съдебната власт. Онези, които ще побързат да предложат прокуратурата да се обособи като някаква самостоятелна независима агенция вън и от съдебната, и от изпълнителната власт, на свой ред трудно ще намерят разумно обяснение какво точно ще подобрят в сравнение със сегашния модел. Или просто да си правим реорганизации по живковски маниер – да местим и прекрояваме държавни ведомства самоцелно, за да имитираме промени.

Що се отнася до устройството – повдига се от определени среди възражение срещу централизирания модел на прокуратурата, на върха на който е главният прокурор. Аргументът е, че децентрализацията и лишаването от възможност по-горестоящият прокурор да отменя актове на долустоящите, щели да намалят злоупотребите. Конституционната самодейност даже пръкна и идея за "приватизация на държавното обвинение" и прочие екзотики. Твърди се, че децентрализацията би гарантирала независимостта. Тъкмо обратното е обаче! При децентрализация на прокуратурата се създават опасни възможности за истинска регионална феодализация на прокурорската власт и сливането u с местни корупционни и клиентелистки мрежи, каквито често се формират около кметската власт. Ако сега някой прокурор в региона върши безобразия, има път за ревизия нагоре по йерархията. А на върха на тази йерархия, където е главният прокурор, е съсредоточена светлината на общественото и медийно внимание, което прави значително по-трудни, ако не невъзможни, подобни безобразия. Представяте ли си каква "кутия на Пандора" се отваря, ако всичко започва и свършва само с местния прокурор?

Третият въпрос, който предлага за обсъждане президента Радев е за функциите на прокуратурата. Някой обаче трябва да обясни кое точно от действащата конституционна уредба буди възражения. Нима това, че прокурорът ръководи разследването и контролира законосъобразността му (чл. 127, т. 1-2 КРБ)? Или че изпълнява обвинителната функция от името на държавата (чл. 127, т. 3)? Или пък, че упражнява надзор при изпълнение на наказания и принудителни мерки; атакува в съда незаконосъобразни актове и може да участва в някои граждански и административни дела (чл. 127, т. 4-6)? И къде по света има други функции на прокуратурата, които си заслужава да обсъдим?

Истината е, че ако се търси реално преодоляване на проблемите в борбата с престъпността и корупцията, пътят е в сериозния анализ на практиката и ревизиране на процесуалното законодателство. Там бяха правени достатъчно партийни импровизации. Време е политическата власт да се вслуша в гласа на авторитетите в наказателния процес. Със сигурност обаче отговорите не са в Конституцията. Защото, както казваше "човекът-парламент" Гиньо Ганев, конституцията не е готварска книга, в която всеки да търси колко щипки сол да сложи в яхнията. Нищо в Конституцията – нито философията, нито запетайките – не пречи на контролната система на държавата да работи ефикасно. За това не бива да се превръща в индулгенция за лошо управление.

*Д-р Борислав Цеков, Институт за модерна политика, в-к "Труд"

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
Няма коментари към новината.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно