Избор на съдебни заседатели? Няма такова нещо
На практика нито съдът, нито общините определят кои граждани да участват в разглеждането на делата
 
26 октомври 2015, 08:31 | Цветомир Б. Тодоров, "Български институт за правни инициативи" | Видяна: 2024
 

Цветомир Б. Тодоров е юрист и част от екипа на БИПИ. Докторант в Института по балканистика към БАН. Занимава се активно с проблемите на правосъдната и конституционна реформа в България. Координатор на проекта на БИПИ, свързан с изследване на фигурата на съдебния заседател.

 

Действащото българско законодателство отрежда на съдебните заседатели ролята на пресечна точка между местната и съдебната власт, като дава широки правомощия на общинските съвети да участват в избора на съдебни заседатели. Работи ли обаче на практика този модел на симбиоза, който трябва да осигури участието на гражданите в наказателното правораздаване на първа инстанция?

За да отговори на този въпрос, "Българският институт за правни инициативи" проведе изследване през пролетта и лятото на 2015 г. сред всички съдилища (113 районни, 28 окръжни, 3 военни и Специализирания наказателен съд), в чията работа участват съдебни заседатели, както и сред 264 от общо 265 общини в страната.

Резултатите показват, че в 49% от случаите общинските съвети предлагат на съдийските събрания точно толкова кандидати за заседатели за районните съдилища, колкото са им били поискани. В процедурите за  заседателите за окръжните съдилища тази цифра е 42%. Освен това, в 23% от случаите за районните съдилища и  в 14% за окръжните, предложените от общинските съвети кандидати за заседатели са по-малко от поисканата им бройка.

На практика се получава така, че поне в 72% от процедурите за районните съдилища и в 56% за окръжните, съдийските събрания са лишени от истинска възможност да правят избор за съдебни заседатели. Така, вместо реално да изпълняват задължението си по чл. 68, ал. 3 от ЗСВ, което гласи, че съдебните заседатели за районните съдилища се определят от общото събрание на съответния окръжен съд, а за окръжните – от съответния апелативен, на съдийските събрания в най-добрия случай е оставена единствено контролираща функция, относно това доколко са спазени пестеливите законови изисквания към кандидатите за заседатели. 

Ако погледнем към общините – причините за кратките листи с кандидати за заседатели, които те съставят, са ясни. На първо място е изключително високият процент на случаите, в които общинските съвети не огласяват предварително, че започват процес за набиране на кандидати за заседатели. В изследването, проведено от БИПИ, едва 9% от общините отговориха, че публикуват предварително обява, било на интернет сайт, било в медиите или на табло. Причините за това могат да се търсят както в ниската административна култура при организирането на такъв тип процедури, така и във вече установената практика за "назначаването" на съдебните заседатели на квотен принцип, съгласно разпределението на съветническите места в общините.

11 % от местните съвети признават, че съставят листите с кандидати за заседатели съгласно партийните квоти, а 54% предпочитат изобщо да не отговарят на този въпрос. Може би затова не буди учудване, че в някои случаи принадлежността на кандидата към партия или поне притежаването на препоръка от местна партийна структура, е ключово изискване за вписването му в листите. Към това трябва да прибавим и многобройните случаи, в които действащи общински съветници, техни роднини или служители в съответната община стават съдебни заседатели.

Начинът, по който се гласуват кандидатите за съдебни заседатели, също е достатъчно красноречив. Едва 3% от общините посочват, че за всеки кандидат за заседател се гласува отделно, което означава, че в огромната част от случаите заседателите се гласуват анблок от местните съвети. Получава се така, че реалният конституиращ орган за съдебните заседатели не са нито съдийските събрания, нито общинските съвети, а временните общински комисии, които се съставят за "издирването" на кандидати за съдебни заседатели. Именно там се правят предварителните договорки за списъците, които в крайна сметка в повечето случаи общинските съвети само легитимират чрез гласуването им анблок.

Партизирането на който и да било избор, само по себе си, не е толкова лошо, доколкото това е част от демократичните принципи за участие на гражданите във властта. Лошото обаче идва, когато правната база не създава реални механизми за възпиране на процесите на политизация на работата на конкретен орган, от една страна, или попълването му с граждани, които нямат подходящите качества за съответната дейност, от друга. Това важи и за института на съдебните заседатели, а не бива да забравяме, че тези граждани са със статут на съдии и имат съществени правомощия в рамките на първоинстанционния наказателен процес. В случая, двустепенният процес на конституирането на заседатели би трябвало да е гаранция срещу такива странични ефекти, но както вече посочихме, той практически не работи. Така се случва, че понякога това да станеш съдебен заседател се превръща, според сполучливия израз на известен български юрист, в малко поощрение за дребни политически активисти и роднини. В общия случай това обаче, не се отчита като проблем и от съдиите, чиито събрания често гласуват предложените им от общинските съвети списъци също анблок.

Прадоксално, и същевременно лесно обяснимо на фона на другите предизвикателства пред съдебната власт, е, че кризата на института на съдебните заседатели не се смята за проблем. Действително, системата е намерила много начини да се справи с дефицитите на правната уредба, което позволява задължителното участие на гражданите в тежките първоинстанционни наказателни дела да изглежда безметежно. Само че това става за сметка на "дописването" на пестеливата и противоречива правна рамка. Отделен въпрос е доколко такава в момента въобще съществува, след като Наредба 1 от 2011 г. на ВСС бе обявена за противоконституционна, а и очевидното изискване въпросите, касаещи съдебните заседатели, да бъдат уредени на законово ниво.

Сегашният модел на съдебните заседатели създава безкрайни проблеми. Освен изброените по-горе следва да се прибавят също и тези с размера на заплащането и нееднаквото му изчисляване. Заради последното, през 2012 г. заседатели в страната сериозно обмисляха възможността да бойкотират своята дейност. Проблем е и високата средна възраст на заседателите, тяхното рутиниране и "професионализиране", както и зависимостта им от магистратите при формирането на мнение по делата. На практика сегашният модел на съдебни заседатели реално обезсмисля цялата философия на съществуването на института. Нещо повече - проблемите, особено тези свързани с конституирането на заседателите, водят до криза в представителността и желанието на гражданите за участие във властовите структури. Затова не е учудващо, че в 5% от процедурите за районните съдилища и в 6% за окръжните, общините не са успели да открият и предложат нито един кандидат за съдебен заседател.