Условия за признаване и валидност на шофьорски книжки, издадени в чужбина
 
28 август 2017, 08:15 | Моника Маркова | Видяна: 6071
 
 

Правилата за валидността и признаването в България на свидетелство за управление на МПС (СУМПС), издадено от чужди държави, са уредени в Закона за движението по пътищата, както и от няколко международни договора - Женевска конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенска конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили. Тези международни договори са обнародвани, ратифицирани и влезли в сила за България и имат предимство пред вътрешното законодателство, което им противоречи.

В тази връзка е необходимо да поясним и причината, поради която правилата за признаване и валидност се съдържат в различни международни договори. Така Споразумението между страните по Северноатлантическия договор се прилага само към водачи с определен статут - водачът е от въоръжените сили на държавата, а двете международни конвенции регулират отношенията между различни държави, в зависимост от това кои от тях са страни по съответната конвенция. Затова съществуват и различни правила за признаване и валидност на чуждестранно СУМПС в зависимост от това коя държава е издала свидетелството и кой международен договор се прилага в съответния случай.

По-конкретно правилата за валидност, предвидени в Женевската конвенция от 1949 г., се прилагат само за свидетелства, издадени от договарящи държави по нея, които не са страни по Виенската конвенция от 1968 г. Това е така, тъй като по силата на изрична разпоредба от Виенската конвенция (чл. 48) тя отменя и замества Женевската конвенция в отношенията на страните по нея. Следователно за държави, подписали и двете конвенции, ще се прилагат правилата на Виенската конвенция[1].

СУМПС, издадено от държава-членка на ЕС

Свидетелството за управление, издадено от държава-членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, е валидно на територията на България за категорията, за която е издадено, съгласно Закона за движението по пътищата, който транспонира Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 г. относно свидетелства за управление на превозни средства, без да е необходимо да се представят допълнителни документи. Това означава, че всеки, притежаващ свидетелство за управление, издадено от някоя от горепосочените държави, и без оглед на гражданството му, има право да управлява МПС на територията на България при спазване на изискванията за минимална възраст за съответната категория, определени в Закона за движението по пътищата. Няма ограничение по отношение на срока, в който лицето може да управлява с притежаваното от него национално свидетелство, това е единствено срокът на валидност на самото СУМПС.

Режим съгласно подписаните от България международни договори:

В България се признават и са валидни чуждестранни национални свидетелства, които не са издадени от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, като конкретните изисквания в зависимост от държавата, издала свидетелство и статута на водача, се съдържат в Женевската конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенската конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, както и в Закона за движението по пътищата.

а) Виенска конвенция от 1968 г. - конвенцията се прилага по отношение на СУМПС, издадени от държава - страна по нея. Условията за валидност, предвидени в Конвенцията, са възпроизведени и в Закона за движението по пътищата. Така в България се признават свидетелства за управление за съответните категории съгласно Конвенцията, когато е изпълнено което и да е от условията:

  • националното свидетелство за управление отговаря на изискванията на Конвенцията (изложени в Приложение 6 към нея) за информацията, която съдържа, езика и др. - чл. 161, т. 1 от Закона за движението по пътищата въвежда това условие; ИЛИ
  • ако националното свидетелство не съдържа някой от реквизитите, предвидени в Конвенцията, самото СУМПС не се признава в България и е необходимо да е придружено с легализиран превод на български език - това условие е предвидено и в чл. 161, т. 3 от Закона за движението по пътищата; ИЛИ
  • друга възможност за признаване валидността, ако националното свидетелство не съдържа някой от реквизитите, предвидени в Конвенцията, е да е придружено от международно свидетелство за управление, издадено съгласно изискванията, заложени в Конвенцията за формата, информацията, която да се съдържа в него и др.- чл. 161, т. 4 от Закона за движението по пътищата. В Конвенцията се предвижда срок на валидност от 3 години за международното свидетелство. Следователно водачът може да управлява с националното си свидетелство до изтичането на срока на неговата валидност или на този на международното свидетелство, който от двата изтича пръв. 

б) Другият международен договор, който регулира признаването и валидността на СУМПС, е Женевската конвенция за движение по пътищата от 1949 г. Както посочихме в уводната част, приложението на Женевската конвенция е само в отношенията между държавите, които не са страни и по Виенската конвенция от 1968 г. Към момента Женевската конвенция от 1949 г. урежда взаимоотношенията между България и следните държави, които не са страни по Виенската конвенция: Алжир, Аржентина, Австралия, Бангладеш, Барбадос, Бенин, Ботсуана, Буркина Фасо, Камбоджа, Канада, Конго, Кот д‘Ивоар, Кипър, Доминиканска република, Египет, Фиджи, Гватемала, Хаити, Исландия, Индия, Ирландия, Йордания, Лаос, Ливан, Лесото, Мадагаскар, Малави, Малайзия, Мали, Малта, Намибия, Нова Зеландия, Нигерия, Папуа Нова Гвинея, Парагвай, Руанда, Сиера Леоне, Сингапур, Шри Ланка, Сирия, Того, Тринидад и Тобаго, Уганда, САЩ, Ямайка, Япония.

Съгласно разпоредбите на Женевската конвенция на територията на България се признават чуждестранни свидетелства без оглед на гражданството на водача, издадени от договаряща страна за съответната категория, стига водачът да е навършил 18 години, като за  водачи на мотоциклети договарящите държави могат да признаят свидетелствата им и ако не са навършили 18 години. В случая на България нашето законодателство предвижда 16-годишна възраст за водачи, притежаващи свидетелства за категориите АМ и А1.

Друга особеност е, че шофьорите могат да управляват с националното си свидетелство за срок до 1 година от влизането си в България.

Конвенцията допуска в българското законодателство да се предвидят допълнителни изисквания за валидност на чуждестранно СУМПС, особено ако то не отговаря на образеца в приложението към Конвенцията. Подобно допълнително изискване, допустимо съгласно Конвенцията, е СУМПС да е придружено от международно свидетелство за управление.

В българското законодателство, обаче, не са уредени допълнителни изисквания, от което следва, че свидетелства, издадени от договаряща страна по Конвенцията, са валидни и се признават на територията на България автоматично.

Това положение обаче не се споделя от всички съдебни и административни органи. От една страна, в съдебната практика се срещат решения, в които като условие за валидност на свидетелството се поставя наличието на легализиран превод. Например, по отношение на свидетелство, издадено в САЩ, Софийският районен съд е приел, че, за да е валидно в България, следва да е придружено от легализиран превод на български език (Решение № 8858 от 24.10.2016 г. по АНД № 12956/2016 г.). От друга страна, спорно е и дали властите ще приемат за валидно чуждестранно свидетелство, издадено от държава - страна по Конвенцията, ако е издадено единствено на националния език (напр. Япония).

Също така се поставя въпросът, ако българските органи не признават автоматично валидността на СУМПС, издадено от държава по Женевската конвенция (въпреки че това би било нарушение на Конвенцията), допустимо ли е според нашето законодателство водачът да придружи свидетелството си не с легализиран превод, а с международно свидетелство, издадено съгласно изискванията на същата Конвенция. На този въпрос следва да се отговори положително - доколкото България признава чуждестранните свидетелства без допълнителни изисквания, по аргумент за по-силното основание, трябва да признае и международните свидетелства.

Този въпрос е от практическо значение, тъй като, за да избегнат възможни административни наказания, водачите от държави-страни по Женевската конвенция, биха могли да се снабдят с международно свидетелство, а не с легализиран превод. Процедурата за издаване на международно свидетелство е значително по-опростена в сравнение с легализацията на превода.

Друг проблемен момент относно приложението на Женевската конвенция е свързан с реда за издаване на международно свидетелство. В Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, се казва, че образецът на международното свидетелство за управление на МПС съответства на Конвенцията от 1968 г. Липсва обаче ред за издаване на международно свидетелство по Женевската конвенция. Така възниква въпросът как българско свидетелство за управление следва да се признае в държава, съдоговорителка по Женевската конвенция, която е предвидила в законодателството си наличието на международно свидетелство за управление като условие за валидност на чуждестранни СУМПС, в случая - българското свидетелство, след като в нормативната ни уредба този въпрос не е изрично уреден.

в) По отношение на лицата със специален статут съгласно Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, в България се признава за валидно свидетелството за управление или военната шофьорска книжка, издадена от договаряща страна по Северноатлантическия договор[2], на член на въоръжената сила или цивилен компонент. Това пряко задължение на България по силата на Споразумението е имплементирано и в чл. 161, т. 2 от Закона за движението по пътищата. Съгласно Северноатлантическия договор член на въоръжена сила означава член на личния състав, принадлежащ към сухопътните, военноморските или военновъздушните въоръжени сили на изпращаща държава, който е на територията на България във връзка с изпълнение на служебни задължения, а цивилен компонент означава цивилният личен състав, придружаващ въоръжената сила на изпращаща държава, който е на работа във въоръжените сили на изпращаща държава и не включва граждани и лица с постоянно местожителство в държавата, където е разположена въоръжената сила. Ако притежателят на СУМПС има посочения статут, органите в България признават за валидни без шофьорски изпит свидетелствата за правоуправление или военната шофьорска книжка, издадени от изпращащата държава. Признава се самото свидетелство без необходимост да са изпълнени допълнителни условия, като напр. легализиран превод. Няма ограничения по отношение на срока, в който са валидни на територията на България.

Предвидено е, че от членовете на въоръжената сила могат да се изискват при поискване само следните документи, с които да докажат статута си: карта за самоличност, издадена от изпращаща държава, съдържаща имената, рождената дата, званието и номера (ако има такъв), вид въоръжени сили и снимка или заповед за индивидуално или групово придвижване, изготвена на английски и френски език, издадена от съответната институция на изпращаща държава или от Организацията на Северноатлантическия договор, удостоверяваща статута на лицето или групата като член/членове на въоръжена сила, както и разпореденото придвижване. По отношение на членовете на цивилния компонент в паспортите им се отбелязва статутът им на такива.

Правила за чуждестранни свидетелства, които не са обхванати от режима на международните договори

По отношение на държави, които не са страни по нито един от международните договори - Женевска конвенция за движение по пътищата от 1949 г., Виенска конвенция за движение по пътищата от 1968 г. и Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили, по силата на Закона за движението по пътищата (чл. 161, т. 2) чуждестранно свидетелство за управление се признава на територията на България, ако е придружено от легализиран превод. Не са поставени ограничения за срока на валидност на чуждестранното свидетелство, придружено с легализиран превод, освен валидността на самото СУМПС.

Особени случаи, предвидени в националното законодателство

В Закона за движението по пътищата са предвидени ограничения по отношение на български граждани и чужденци, дългосрочно пребиваващи в България, притежаващи признато за валидно чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Ограничението се отнася единствено до срока, в който посочените лица имат право да управляват в България с чуждестранното свидетелство, отговарящо на изискванията за валидност съгласно приложимия за него режим. Така:

1. когато български гражданин притежава такова свидетелство, може да управлява на територията на България в срок до 3 месеца от датата на влизането си в страната.

2. когато чужденец, дългосрочно пребиваващ в Република България, притежава такова свидетелство, може да управлява на територията на България до една година от датата на издаване на документ за пребиваване.



[1] Страни по Виенската конвенция са Австрия, Азербайджан, Албания, Армения, Бахами, Бахрейн, Беларус, Белгия, Босна и Херцеговина, Бразилия, България, Венецуела, Виетнам, Гана, Гвиана, Германия, Грузия, Гърция, Дания, Демократична Република Конго, Еквадор, Естония, Зимбабве, Израел, Индонезия, Ирак, Иран, Испания, Италия, Казахстан, Катар, Кения, Киргизстан, Корея, Коста Рика, Кот д'Ивоар, Куба, Кувейт, Латвия, Либерия, Литва, Люксембург, Мексико, Молдова, Монако, Монголия, Мароко, Нигер, Нидерландия Норвегия, Обединени арабски емирства, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, Пакистан, Перу, Полша, Португалия, Република Македония, Република Хърватска, Румъния, Руска федерация, Сан Марино, Саудитска Арабия, Светия престол, Сейшели, Словакия, Словения, Сенегал, Сърбия, Таджикистан, Тайланд, Тунис, Туркменистан, Турция, Украйна, Узбекистан, Унгария, Уругвай, Филипини, Финландия, Франция, Централна африканска република, Черна гора, Чехия, Чили, Швеция, Швейцария, Южна Африка

[2] Албания, Белгия, България, Великобритания, Германия, Гърция, Дания, Естония, Исландия, Испания, Италия, Канада, Латвия, Литва, Люксембург, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, САЩ, Словакия, Словения, Турция, Унгария, Франция, Хърватия, Черна гора и Чехия