Все повече стават гласовете в Европа и САЩ, които настояват за премахването на джендър-идеологията
Коварното мълчание на правителството за Истанбулската конвенция в Брюксел
Трябва почтено и официално да уведомим нашите партньори от ЕС, че тази конвенция не отговаря на конституционния ред в България
 
30 октомври 2018, 07:43 | Борислав Цеков, доктор по конституционно право | Видяна: 700
 

Борислав Цеков, доктор по конституционно право, снимка: БГНЕС

 

Истанбулската конвенция беше отхвърлена от България както морално-политически - от огромното обществено мнозинство, научния и духовен елит на нацията, така и юридически – с решение на Конституционния съд, което постави солидна преграда пред опитите за ратификация на конвенцията от Народното събрание. Причините вече са добре известни - извън полезните, научно обосновани и легитимни аспекти на равноправието на жените (джендър политиките), Истанбулската конвенция прокарва и ненаучната джендър-идеология, постулираща, че социалният пол е независим от биологичния, генетично детерминиран пол. Обществената и научна реакция срещу джендър-идеологията у нас съвсем не е нещо изолирано или екстравагантно, а е легитимна, научно обоснована и демократична позиция, споделяна широко в демократичния свят. Все повече стават гласовете в Европа и САЩ, които настояват за премахването на джендър-идеологията, просмукала се чрез активистки натиск в нормативната уредба, образованието, административните практики. И причината е, че джендър-идеологията не помага за равноправието в обществото, а на практика е социално инженерство, при което държавата чрез регулации, принуда и санкции налага като универсална и задължителна за всички социална норма вярванията и стереотипите на "трансджендър" малцинството.

В САЩ администрацията на президента Тръмп вече подготвя съответните нормативни промени, които да преустановят стигащите до абсурд опити, наследени от управлението на Обама и Хилъри, да бъде наложено на обществото ненаучното виждане, че полът е въпрос на личен избор, а не на генетика, с всички произтичащи от подобен волунтаризъм административни и социални последствия. Но да се върнем у нас.

Какво прави българското правителство, за да се съобрази с волята на обществото и с върховенството на конституцията?  Отговорът е – опитва се тихомълком да ги заобиколи.

Как?

Ето как. Добре известно е, че брюкселското чиновничество проявява хиперактивност в желанието си Европейският съюз да се присъедини към Истанбулската конвенция. Тази хиперактивност странно контрастира на обстоятелството, че ЕС все още не се е присъединил към фундаментален акт, какъвто е Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. 

Правният анализ на Истанбулската конвенция от гледище на правото на ЕС показва, че в този спорен документ на Съвета на Европа се съдържат принципи и норми, които попадат, както в изключителната компетентност на европейските институции, така и в споделената и изключителната национална компетентности на държавите-членки, а също и в т.нар. подкрепяща компетентност на ЕС. Тоест, Истанбулската конвенция попада в категорията на т.нар. смесени международни споразумения според доктрината и практиката на европейското право. Това означава, че ако хипотетично ЕС се присъедини към Истанбулската конвенция, то онези нейни принципи и норми, които засягат изключителната компетентност на Съюза, ще бъдат задължителни за България, независимо от отказа ни да ратифицираме конвенцията на национално ниво.

Можем ли да възразим и да спрем присъединяването на ЕС към Истанбулската конвенция? Отговорът е – да, не само можем, а правителството е длъжно да се подчини на върховенството на Конституцията, чийто израз е решението на Конституционния съд за Истанбулската конвенция. Какви са процедурните лабиринти, за да бъде взет предвид българският глас в Брюксел? Учредителните договори, които уреждат структурата и функционирането на ЕС, постановяват, че решението за присъединяване към Истанбулската конвенция следва да се вземе с квалифицирано мнозинство в Съвета (чл. 218, пар. 8 ДФЕС).

На пръв поглед българското "не" лесно би могло да бъде заобиколено. Това обаче не е така, защото според практиката на Съда на ЕС, присъединяването към подобни международни договори със смесен характер следва да става при спазване на приципа на лоялното сътрудничество, закрепен в чл. 4, пар. 3 от ДЕС. Това означава, че целият процес на присъединяване на ЕС към даден смесен международен договор трябва да бъде подчинен на постигането на единство на международното представителство на Съюза. На практика този принцип се реализира чрез общо съгласие на държавите-членки, което се формира на два от подготвителните "етажи" преди влизането на съответния проект за решение в Съвета - работна група и Комитета на постоянните представители на правителствата на държавите-членки на ЕС, наричан на "брюкселски" КОРЕПЕР II (чл. 240, пар. 1 ДФЕС).

Целият въпрос е, че за да бъде окончателно блокиран процесът по присъединяване на ЕС към Истанбулската конвенция, българското правителство трябва да изрази изрична позиция - със свой формален акт да уведоми председателството на Съвета, а преди това и КОРЕПЕР II, че спазвайки върховенството на Конституцията на Република България и съгласно решението на Конституционния съд, с което Истанбулската конвенция е прогласена за противоконституционна, нашата страна няма правна възможност за ратификация. Тоест, трябва почтено и официално да уведомим нашите партньори от ЕС, че тази конвенция не отговаря на конституционния ред в България. Правителството обаче не прави това. На този етап мълчи. Вижте коварството! Това мълчание, според установената в Съвета на ЕС и неговите помощни структури практика, по-нанатък ще бъде третирано като "мълчаливо съгласие" с присъединяването на ЕС към Истанбулската конвенция. Нещо повече, с мълчанието си България всъщност изразява, според перфидните брюкселски правила, "съгласие" да бъде обвързана от онези принципи и норми на Истанбулската конвенция, които ЕС смята за своя изключителна компетентност. Джендър-идеологията е сред тях.

С други думи, с това свое снишаване "докато отмине бурята" правителството заобикаля върховенството на българската Конституция и в същото време погазва преобладаващото сред демократичната българска общественост отрицателно мнение към Истанбулската конвенция. Нищо повече и нищо по-малко.  И ако много от ръководните чиновници във Външно не от днес се изживяват повече като персонал на "началниците в чужбина", отколкото като служители на българското общество и държава, то големият въпрос е дали министър-председателят Бойко Борисов знае за прилаганите в момента процедурни хватки и каква е позицията му по тях.

Ще поживеем, ще видим.