Какво предвиждат промените в ГПК, представени от омбудсмана в парламента?
Законопроектът намира балансиран подход между интересите на длъжниците и кредиторите, като осигурява високо ниво на защита на потребителите, предоставена от правото на ЕС, поради което се надявам, че ще се превърне в законова реалност
 
07 март 2019, 06:45 | Адв. Десислава Филипова | Видяна: 1764
 

Десислава Филипова, адвокат, един от авторите на предложенията за изменение на ГПК, представени от Националния омбудсман

 
Националният омбудсман Мая Манолова представи в края на февруари предложения за изменения в ГПК, свързани с "преодоляване на неравнопоставеността между гражданите и банковите и кредитните институции". Текстовете бяха дискутирани и от Правната комисия на парламента, като част от депутатите вече ги подкрепиха. 
 
"Правен свят" се обърна за коментар към един от участниците в Работната група, която е изготвила конкретните предложения на омбудсмана – адв. Десислава Филипова:

На 24 януари 2019 г. Европейската комисия предупреди България, че открива наказателна процедура № 2018/4083 за установяване на нарушение поради несъвместимостта на българското производство за издаване на заповеди за незабавно изпълнение с Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и с практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) по тълкуването на директивата. Проверката започна през 2014 г., когато изготвих жалба до Комисията, изпратена от името на ГД "ДНЕС", регистрирана под номер CHAP/2014/0648. Оплаквания до Комисията са правени и от български граждани. През 2015г. ЕК е отворила случай чрез EU–Pilot № 8135/15/JUST, а през 2016 г. е отправила до България запитвания по 29 пункта с цел проверка на съответствието на българския процесуален ред с правото на ЕС.

КАКВИ СА ПРАВИЛАТА НА ПРАВОТО НА ЕС:

Съгласно чл. 267 от ДФЕС във връзка с чл. 19 от ДЕС, ролята на СЕС е да осигури чрез преюдициални заключения задължително тълкуване на правото на Съюза. Преюдициалните заключения не разрешават конкретния спор между страните в производството пред съда на държава-членка, който е станал повод за отправяне на преюдициално запитване до Съда, а тълкуват нормативните актове на ЕС, например дадена Директива. Едно такова тълкуване има задължителен характер за всички държави-членки и техните органи, включително техните съдилища (решение от 29.01.1975г., Alaimo, 68/74, решение от 28.04.1988г., Seguela, 76/87, 86/87 до 89/87). Силата на тълкувано нещо, с която се ползват преюдициалните заключения, е задължителна и обхваща както диспозитива им, така и мотивите им (определение от 16.04.1978, Bosch, 135/77) и се изразява в забрана за националния съд да се отклонява от постановеното по делото преюдициално заключение на Съда на ЕС или да го замества със собствено тълкуване, различно от това, дадено от Съда на ЕС. (Определение от 05.03.1986,  Wünsche, 69/85 и Александър Корнезов "Преюдициалното запитване до Съда на Европейския съюз", "Правна сила на преюдициалното заключение").

При конфликт между правопорядъка на ЕС и на отделна държава-членка, колизията се разрешава от принципа на примат на правото на ЕС над националния правопорядък. Според постоянната съдебна практика на Съда на ЕС при липса в правото на Съюза на хармонизация на правен институт, правилата трябва да се установят във вътрешния правов ред на всяка държава-членка по силата на принципа на процесуалната автономия, но при условие тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни положения по вътрешното право (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл решения Aziz, C‑415/11,  Pohotovosť,  т. 46 и др.).

Във връзка с принципа на ефективност СЕС е изяснил, че националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на съюзното право, като при необходимост дори може сам да вземе решение да не приложи национална разпоредба, която му противоречи, независимо дали нормата е приета преди или след влизането в сила на акта на Съюза, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (Решението от 26 февруари 2013г. по дело C‑617/10г. на Съда на ЕС /съображение 45, Решение от 9 март 1978 г. по дело Simmenthal, 106/77,  точки 21 и 24, Решение от 19 ноември 2009 г. по дело Filipiak, C‑314/08, точка 81 и Решение от 22 юни 2010 г. по дело Melki и Abdeli, C‑188/10 и C‑189/10, точка 43). По-конкретно в областта на потребителското право и задължението на националния съд да не прилага противоречаща на правото на ЕС национална норма виж. пар. 42 от делото С - 397/13г. Faber. Приматът на правото на ЕС и съблюдаването на принципа на ефективност означават, че дори когато норма на Конституцията на държава-членка противоречи на правото на Съюза, следва да се прилага правото на Съюза, а не конституционната норма. (виж например Решение от 16 декември 2008г., дело Michniki, C-213/07г.). 

Ако националните съдилища имат съмнения относно тълкуването на европейското право във връзка с конкретен правен спор, разглеждан от тях, те имат възможността по чл. 267, ал. 2 ДФЕС, а по делата, когато не съществува възможност за обжалване на съдебния акт, те имат задължение по чл. 267, ал. 3 ДФЕС да поискат преюдициално становище от Съда на ЕС.

Налице е богата практика на Съда на ЕС, която задължава националните съдилища да разгледат служебно неравноправните договорни клаузи и други нарушения на правата на потребителите, гарантирани от правото на ЕС. Например ex officio националните съдилища трябва да извършат преценка дали кредиторът е гарантирал на потребителя упражняването на правото на отказ от договора в съответствие с чл. 4 от Директива 85/577/ ЕИО на Съвета относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (понастоящем чл. 6, ал. 1, б. "з" и чл. 9 от Директива 2011/83/ЕС/ - така дело  С-227/08г. Eva Martín Martín/EDP Editores SL. Въпросът дали са спазени изискванията на чл. 4 и чл. 11, ал. 2 от Директива 87/102/ЕИО /отменена и заменена с Директива 2008/48/ЕО на Съвета относно договорите за потребителски кредити) и дали купувачът на даден продукт е потребител по смисъла на Директива 99/44/ЕИО следва също да бъде разгледан от съдилищата служебно (така делата С- 429/05 Rampion u Godard и С-76/10 Pohotovosť).  

Националните съдилища са задължени да следят служебно за неравноправни клаузи и то не само в рамките на исковите, но и в заповедните производства, винаги когато дадена държава-членка е въвела този институт в националното си законодателство. (вж. в този смисъл Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, точка 26, Решение по дело Mostaza Claro, C-168/05, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08,  точка 31, Решение от14 юни 2012 г. по дело C-618/10 Banco Español de Crédito SA, т. 57, Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 49, Решение по дело Aziz C-415/11, точка 46, Решение по дело Barclays Bank SA, C‑280/13, точка 34, Решение  от 18 февруари 2016 година по дело C‑49/14, Finanmadrid EFC SA, Решение от 13 септември 2018 година по дело C‑176/17 Profi Credit Polska S.A., точка 42 и др.)       

СЕС вменява задължение на съдилищата не само служебно да извършват проверка за неравноправния характер на договорните клаузи, но и служебно да събират доказателства за наличието на такива клаузи (Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, C-137/08, точка 56 и Решение от14 юни 2012 г. по дело C-618/10 Banco Español de Crédito SA, т. 44). Когато съдът констатира служебно неравноправния характер на договорна клауза, той е длъжен да не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Според Съда на ЕС, служебната проверка е необходима, за да се гарантира ефективността на потребителската защита, тъй като потребителят е в по-слаба позиция по отношение на търговеца, както в преддоговорните си възможности, така и в степента си на информираност и поради липсата или недостатъчната осведоменост за правата му съществува реална опасност той да не се противопостави на неравноправните клаузи. По-конкретно, потребителят може да не се позове на неравноправността на договорна клауза, било защото при претенция с малък материален интерес той би се разколебал от разноските, които би направил, особено когато те надхвърлят размера на претенцията, било защото не знае правата си изцяло или в пълен обем, било поради ограниченото съдържание на подаденото от кредитора заявление за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на информацията относно правните и фактическите обстоятелства, обосноваващи квалифицирането на клауза като неравноправна (вж. например Решение по дело Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 54). Според СЕС за търговеца или доставчика в тези случаи ще е достатъчно да подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение вместо иск по общия ред, за да лиши потребителя от предимствата на защитата, която Директива 93/13 цели да установи, което е и в разрез със съдебната практика на Съда, съгласно която специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното право, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на тази директива. (Решение по дело Pannon GSMC-243/08, точка 34, Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 55 ).

За да се гарантира потребителската защита, според СЕС, е необходима външна по отношение на страните по сделката намеса за отстраняване на неравноправността в отношението кредитор - потребител, без да е необходимо последният да е оспорил неравноправните клаузи. СЕС е категоричен, че защитата на потребителите, гарантирана от Директива 93/13 се разпростира и в случаите, когато в рамките на заповедното производство потребителят не е подал възражение срещу подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение (Решение по дело  Banco Español de Crédito SA, C-618/10, точка 57 и Решение по дело дело Aziz C-415/11, Решение по дело Barclays Bank SA vs Sara Sánchez García, Alejandro Chacón Barrera, C‑280/13, точка 35).

С решение от 13 септември 2018 година по дело C‑176/17 Profi Credit Polska S.A., СЕС е извел тълкуването на приложното поле на Директива 93/13, съобразно което е недопустима национална правна уредба, позволяваща издаването на заповед за изпълнение въз основа само на формалната проверка на редовността от външна страна на запис на заповед, с който се обезпечава вземане по договор за потребителски кредит, ако сезираният със заявлението съд не разполага с потребителския договор и поради това е лишен от възможността да провери евентуално неравноправния характер на клаузите по този договор.

С определение от 28 ноември 2018 година по дело C‑632/17, Powszechna Kasa Oszczędności (PKO) Bank Polski S.A., СЕС е разгледал съвместимостта с Директива 93/13г. на процесуалната система на полското право, даващо право на банковите институции да се снабдяват със заповеди за изпълнение въз основа на представените от тях "извлечения от счетоводните им сметки" без в заповедното производство да се представят договорите, от които произтича претендираното вземане. Съдът се е произнесъл с определение по реда на чл. 99 от правилника си, тъй като отговорът на повдигнатия пред него преюдициален въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика на СЕС, а той е, че е недопустима национална правна уредба, позволяваща издаването на заповед за изпълнение по извлечение от счетоводните книги на банка като доказателство за съществуването на вземане, възникнало от договор за потребителски кредит, когато сезираният със заявление за издаване на заповед за изпълнение съд не е компетентен да провери евентуално неравноправния характер на клаузите по този договор и да се увери, че в него са налице реквизитите по член 10 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от Директиви 93/13/ЕИО и 2008/48/ЕО.

С решение от 13 септември 2018 година по дело C‑176/17 Profi Credit Polska S.A. и определение от  28 ноември 2018 година по дело C‑632/17, Powszechna Kasa Oszczędności (PKO) Bank Polski S.A., СЕС, при тълкуване на обхвата на Директива 93/13, е извел разрешението, че процесуални правила, уреждащи подаването на възражение срещу заповедта в срок от две седмици, поради краткостта на срока, създават немалък риск потребителят да не подаде възражение или същото да бъде недопустимо (виж точки от 63 до 69 от дело C‑176/17 Profi Credit Polska S.A. и точки 46 и 48 от дело C‑632/17, Powszechna Kasa Oszczędności (PKO) Bank Polski S.A.)

В свои преюдициални заключения СЕС е разглеждал въпроса за съвместимостта с правото на ЕС на национални производства, които дават право на кредиторите да се снабдяват с изпълнителни титули без провеждане на състезателно исково производство, въз основа на които да пристъпват към изпълнение върху ипотекирани имоти на потребителите. Това са делата C-415/11 Aziz, C‑34/13, Monika Kušionová, C‑169/14 Sánchez Morcillo, C‑32/14, ERSTE Bank Hungary Zrt, определение по свързани дела C‑537/12 и C‑116/13Banco Popular Español и Banco de Valencia. Тълкуването на обхвата на Директива 93/13 СЕС извършва в светлината на чл. 7 на Хартата на основните права на ЕС, регламентиращ неприкосновеността на жилището на гражданите на Съюза и на чл. 47 от Хартата, гарантиращ правата на ефективни средства на защита и на справедлив съдебен процес.

Според практиката на СЕС, принципно е допустима национална правна уредба, която позволява кредиторът да бъде снабден с изпълнителен титул въз основа на нотариален акт за ипотека, при условие, че тази правна уредба не прави практически невъзможна или изключително трудна защитата на права, които Директива 93/13 предоставя на потребителя (виж C‑34/13, Monika Kušionová). СЕС акцентира, че загубата на семейното жилище не само е от естество да засегне сериозно правото на потребителите, но и поставя семейството на засегнатия потребител в положение на изключителна несигурност (C‑169/14 Sánchez Morcillo, т. 11 и C‑34/13, Monika Kušionová, т. 63). В т. 64 от дело C‑34/13, Monika Kušionová, СЕС се е позовал на практиката на отношение Европейският съд по правата на човека, който приема, от една страна, че загубата на жилище е едно от най-сериозните посегателства срещу правото на неприкосновеност на жилището и от друга страна, че всяко лице, изложено на риск да бъде жертва на такова посегателство, по принцип трябва да може да иска проверка на пропорционалността на тази мярка (вж. решения на ЕСПЧ McCann с/у Обединено кралство, № 19009/04, § 50, ЕСПЧ 2008, и Rousk с/у Швеция, № 27183/04, § 137). Отчитайки, че когато принудителното изпълнение е насочено към недвижим имот, който отговаря на основната нужда на потребителя да му бъде осигурено жилище, СЕС е категоричен, че е несъвместимо с правото на ЕС национално законодателство, което не дава възможност на съда, включително в исковото производство, да спре изпълнението (така диспозитива на C‑169/14 Sánchez Morcillo, виж дело С- 415/11 Aziz, т. 59 до 64 и диспозитивът).

Според СЕС, опасността потребителят да загуби своето жилище, докато се разглежда в бързо производство и без реален съдебен контрол валидността на договорните клаузи, на които кредиторът основава своето искане, не може да се отстрани със защитата, която потребителят, в качеството му на ипотекарен длъжник, би могъл евентуално да получи в рамките на исково производство, образувано паралелно на изпълнителното производство, защото, ако при този контрол се разкрие наличието на неравноправна клауза, на потребителя в най-добрия случай ще бъде присъдено само компенсаторно обезщетение, а не обезщетение в натура за претърпените вреди, което би възстановило положението, в което се е намирал преди отчуждаването на ипотекирания имот. Евентуалното присъждане само на обезщетение от компенсаторен характер обаче предоставя на потребителя непълна и недостатъчна защита. Тя не представлява подходящо и ефективно средство по смисъла на член 7, параграф 1 от Директива 93/13 за преустановяване на прилагането на неравноправната клауза от нотариално заверения акт, съдържащ учредяване на ипотека върху недвижимия имот и на който се основава принудителното изпълнение върху същия. (виж решенията по дела C‑169/14 Sánchez Morcillo, т. 43, С- 415/11 Aziz, т. 60).

По отношение на дело С- 415/11 Aziz е важно да се посочи, че с него се извеждат критерии за неравноправност на договорните условия относно клаузите за предсрочно погасяване, за мораторни лихви и за едностранно определяне от страна на кредитодателя на размера на неизплатения дълг (т. 65-76).

КРИТИКИТЕ И ПРЕПОРЪКИТЕ НА КОМИСИЯТА:

Когато през 2016 г. Комисията отправя 29 запитвания до българските власти, критиките й към правната ни система могат да бъдат обобщени по следния начин:

1. Неизпълнение на задължението на националните ни съдилища да следят служебно в рамките на заповедното производство за наличието на неравноправни клаузи и за други нарушения на правилата, регламентиращи потребителската защита.

2. Предоставените широки правомощия на съдилищата да преценяват наличието на условията за спиране на принудителното изпълнение, рестриктивност на правилата на чл. 420, ал. 1 и ал. 2 ГПК и неприлагане от съдилищата на преюдициалните заключения на СЕС относно спирането на изпълнението.

3. Необратимост според българските процедурни правила (чл. 483 и следващите ГПК) на окончателното придобиване на недвижимото имущество на потребителя от трета страна в рамките на публична продан, извършена от съдебен изпълнител, дори ако след провеждане на установителния иск по чл. 422 ГПК се установи, че поради приложението на неравноправни клаузи не е налице дълг или той е в по-малък размер от претендирания от кредитора.

4. Налагането на обезпечителни мерки вследствие на снабдяването със заповеди за незабавно изпълнение и с изпълнителни титули по реда на чл. 417 ГПК, водещи до затрудняване на правото на потребителя да упражни правото си на защита, който поради запорите на вземанията му и възбраните на недвижимостите му не разполага с материалните средства да организира защитата си.

5. Липсата на необходимите знания по право на ЕС на българските съдии, включително в областта на европейското потребителско право.

Критиката на ЕК към съдилищата е основана на съдебни актове, постановени при откази на районни и на въззивни съдилища да спрат изпълнението при направени искания по реда на чл. 420, ал. 1 и ал. 2 ГПК и при обжалване на отказите при условията на чл. 420, ал. 3 ГПК, за които граждани са отправили оплаквания към Комисията, към които са приложили съдебните постановления. В писмото си, изпратено по системата EU –Pilot  № 8135/15/JUST през 2016г. ЕК цитира едно от решенията на Апелативен съд – Велико Търново и по-конкретно следния негов пасаж: "Решението на Съда на Европейския съюз /Първи състав/ от 14-ти март 2013г., приложено  към жалбата, така и към делото на първоинстанционния съд, разглежда "Директива 93/13/ЕИО на Съвета ….. В качеството си на съдебен акт, съдебното решение е задължително в своята цялост само по отношение на своите адресати, по силата на чл. 249 /4/ ДЕО и има характера на индивидуален административен акт. Директивата, разглеждана в посоченото съдебно решение е правен инструмент на ЕС, който не е пряко приложим и няма непосредствено действие, ето защо тя трябва да бъде транспонирана в националното законодателство. Транспонирането се извършва с помощта на закон, приет от законодателната власт, т.е. от Народното събрание, а не от съдебната власт, поради принципа на разделение на властите в България. Следователно, въззивният съд не може да постанови нарочно решение, че приложимото към производството право е приложеното решение на Съда на Европейския съюз и не може да обяви за нищожни, алтернативно за незаконосъобразни и недопустими, изредените в седем точки на жалбата актове, обезпечителни мерки и процедури".

Според Комисията цитираното решение на Апелативния съд във Велико Търново "разкрива доста фундаментално неразбиране на последствията от решенията на Съда на ЕС по чл. 267 от Договора за функционирането на Европейски съюз". Комисията отчита, че има множество оплаквания на граждани, подкрепени от решения на българските съдилища и счита решението на АС – Велико Търново за симптоматично за нарушенията на правото на ЕС, извършвани от страна на българския съд. Както изтъква ЕК,  "всъщност съдът във Велико Търново се позовава на договор, който бе заменен преди известно време от Договора за функционирането на  Европейския съюз /ДФЕС/. …….Класифицирането на решение на преюдициално запитване на Съда на ЕС като "индивидуален административен акт", който е задължителен само за своите адресати и който трябва да бъде въведен в националното законодателство, преди да има някакъв ефект в България, подценява ролята и влиянието на решенията на Съда на ЕС по чл. 267 ДФЕС и изглежда се основава на неправилно разбиране на влиянието на правото на Съюза в държавите членки на Европейския съюз.".

Според ЕК, съдебни актове като решението на АС – Велико Търново водят до опасения относно защитата на гражданите срещу нарушенията на европейското право в българските съдилища, тъй като ако националните съдилища, чиято роля е да гарантират, че  гражданите могат да разчитат на правата, които са им предоставени от европейското право, не са запознати със съдебната практика в тази област и с основните принципи на правото на Съюза, тази защита очевидно не може да се осъществи на практика.

Следва да се отбележат и две области от критиките на Комисията, които намериха частично разрешение в законодателството ни:

1. Ограничените основания по чл. 435 ГПК за обжалване на действията на органите по принудително изпълнение и по-конкретно на оценката на продаваното имущество.

2. Проблемите с призоваването на лицата, съдени по реда на заповедното производство.

В своята първоначална оценка през 2016г., ЕК излага, че основен елемент на защитата на потребителите е те да бъдат информирани за своите права по един изчерпателен и разбираем начин. Комисията сочи, че проблем в нашето законодателство е, че "подаването на възражение изглежда не води автоматично до спиране на изпълнителното производство, включително продажбата на собствеността на длъжника", като счита че подходяща мярка е "правото на възражение срещу заповедта за изпълнение при условия, които не обезсърчават използването на това право, например в рамките на един разумен срок и без съдействието на адвокат и се състоят във факта, че в това дело се следват правилата на производството по граждански иск по общия ред, без обаче да се предприемат мерки за принудително изпълнение.". Комисията акцентира върху важността, че процедурата трябва да създава гаранции съдът да може да уважи само частично претенцията на заявителя или да я отхвърли изцяло. Според Комисията, процедурата която съответства на тези условия е уредената в Регламента на ЕС № 1896/2006г. за издаване на европейска заповед за плащане (сходна с процедурата по чл. 410 ГПК – бел. моя) и българските законодателни органи биха могли да приемат тази процедура като пример, като отговаряща на условията, установени от Съда на ЕС.

ЕК подчертава необходимостта от спазване на изискването съдилищата да извършват служебна проверка за неравноправност на договорните условия и за други нарушения на правото на ЕС по отношение защитата на потребителите преди издаването на заповеди за изпълнение и при разглеждане на исковете по чл. 422 ГПК, като сочи, че "във всеки случай, за да се гарантира ефективността на тази проверка, е важно, докато проверката се извършва, чрез принудителните мерки да не бъдат създавани необратими факти, и по-специално чрез реалистични и ефективни възможности да се спре или временно да се преустанови принудителното изпълнение, така че длъжниците да не бъдат поставяне в позиция, в която да не могат да се защитят.  Явно е, че не е достатъчно, по –специално по отношение на имуществото, представляващо жилището на потребителя, да бъде предоставено само последващо обезщетение, в случаите, в които се оказва, че изпълнената претенция не е била основателна или е била само частично основателна".

По отношение на съдебната власт в запитването си през 2016г. Комисията се интересува какви мерки ще вземе държавата за повишаване на експертизата на съдиите в областта на правото на ЕС и препоръчва при необходимост да се променят и някои разпоредби, определящи процедурните правила на съдебната система, така че да се гарантира, че потребителите са ефективно защитени според българското право срещу нарушения на правото на ЕС.

Повишаването на компетентността на българските съдии в областта на правото на ЕС е от ключово значение, както с оглед защитата на правата на потребителите, така и предвид тежките негативни последици, които могат да настъпят за България и то не само репутационно. Един неправилен окончателен съдебен акт, постановен при незачитане на правото на ЕС, е основание за ангажиране отговорността на държавата-членка за неизпълнение на правото на ЕС (така решения по дела Köbler, C-224/01., Brasserie du Pêcheur SA, съединени дела C-46/93 и C-48/93 и Traghetti del Mediterraneo SpA, C-173/03, виж Александър Корнезов, "Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС).

ОТНОСНО ЗАКОНОПРОЕКТА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ГПК, ИЗГОТВЕН ТАЗИ ГОДИНА ПО ИНИЦИАТИВА НА ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – ГОСПОЖА МАЯ МАНОЛОВА:

За да бъдат защитени правата на българските граждани и за да се създаде баланс в отношенията между кредитори и длъжници в съответствие с изискванията на правото на ЕС, г-жа Манолова сформира работна група, в която освен нейния екип, участие взеха съдиите от СГС Албена Ботева и Валерия Братоева, съдията от СРС Георги Чехларов, адвокат Веска Волева, както и самата аз. На 25.02.2019 г., Мая Манолова организира обществено обсъждане на законопроекта, на което присъстваха проф. Огнян Герджиков, проф. Васил Мръчков, председателят на КЗП г-н Маргаритов, съдии от различни съдилища, представители на държавни институции и на неправителствения сектор и адвокати. По време на обсъждането съдия Константин Кунчев от СРС излезе с предложения, които също бяха включени в законопроекта. Законопроектът бе консултиран от д-р Христо Христев, преподавател по право на ЕС в СУ "Св. Климент Охридски".

Още същия ден, законопроектът бе представен на вниманието на Министъра на правосъдието Цецка Цачева и изслушан на ниво работната група към министерството, участваща в изготвянето на ЗИД на ГПК, а на 27.02.2019 г. той бе представен и в "Комисия по правни въпроси" към НС.

На 28.02.2019г.  народните представители Данаил Кирилов, Христиан Митев, Валери Симеонов, Валентин Касабов, Анна Александрова, Кирил Калфин, Мария Илиева и Иглика Иванова-Събева са внесли в НС ЗИД на ГПК, съдържащ два варианта – изготвения от нашата работна група и предложенията на Министерство на правосъдието.

Законопроектът, изготвен по инициатива на Мая Манолова дава отговор на изискванията на правото на ЕС, като създава гаранции, че съдилищата преди издаването на заповед за изпълнение ще следят служебно за наличието на неравноправни клаузи и за други нарушения на правото на ЕС, както и за неспазване на всяка една императивна правна норма или на добрите нрави. При неправилна преценка на районния съд е предвидено, че съществува възможност въззивният съд да осъществи контрол по същите критерии в производството по обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение. Предложението ни дават отговор и на изискването на европейското право съдът да извършва проверка за неравноправност на договорните клаузи или за други нарушения на правото на ЕС включително в производствата по чл. 410 ГПК, за което предвиждаме изискване, когато вземането произтича от писмен договор, заявителят да е задължен да го представи към заявлението.

Предвидено е, че възражението срещу заповед по чл.417 ГПК винаги ще спира изпълнението, с изключение на случаите, в които заявители са държавата, общините и работниците и служителите за вземанията си за трудови възнаграждения. По този начин се отговаря на условията на правото на ЕС за гарантирано спиране на принудителното изпълнение върху имуществото на потребителя при съмнение за наличие на нарушение на правата му, гарантирани от европейския правопорядък и за предотвратяване на публичната продан на имота, служещ му за жилище. Тази законова регламентация отговаря и на същността на заповедното производство да се прилага за безспорни вземания. Явно е, че след като съденото лице подава възражение, то оспорва вземането като неоснователно, поради което не следва да бъде упражнявана правна принуда до разрешаването на правния спор в исково, състезателно производство. Предложението ни цели да защити не само потребителите, а и малкия и средния бизнес, както и гражданите, които участват в гражданския и търговския оборот не в качеството на потребители.

В случаите, в които заявители са държавата и общините, също предлагаме възможност за спиране на изпълнението, което ще се извършва по преценка на съда. Ако предложенията ни бъдат приети, спирането в тези случаи ще се извършва от районния съд в тридневен срок, като постановлението за спиране ще подлежи на предварително изпълнение.

Законопроектът предвижда отпадане на регламента, че в случаите, в които заповедта е връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, задължително спорът се разглежда по исков ред с участието на особен представител. Съдиите от работната група представиха много случаи на лица, които са заплатили задълженията си, но недобросъвестни кредитори са инициирали производства за повторното им събиране. Тъй като назначения особен представител няма как да има информация за извършеното от представляваното от него лице плащане, то се оказва осъдено и обременено и със съдебните разноски в исковото производство. Затова, нашето предложение включва създаването на нов чл. 423 а, който да дава право на лицето, уведомено по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК да подаде възражение срещу заповедта независимо от влизането й в сила. С оглед спазване на принципа на правната сигурност, предлагаме разпоредбата на чл. 423 а да не се прилага за заповеди, влезли в сила преди измененията на ГПК от 2017г.

С оглед практиката на Съда на ЕС, че двуседмичният срок за подаване на възражение, поради краткостта си, създава рискове за потребителите да не предприемат действия по защита на правата си, предлагаме увеличаването му на един месец.

На последно място, с оглед проблемите в практиката, възникнали след постановяването на тълкувателното решение по т.д. № 1/2015г. на ОСГТК на ВКС, предлагаме да се регламентира, че вдигането на запорите и заличаването на възбраните по отношение на имуществата, продадени в хода на изпълнителното производство, има действие занапред.

Считам, че законопроектът намира балансиран подход между интересите на длъжниците и кредиторите, като осигурява високо ниво на защита на потребителите, предоставена от правото на ЕС, поради което се надявам, че ще се превърне в законова реалност.

Адвокат Десислава Филипова е председател на фондация за извършване на общественополезна дейност "Център за европейска интеграция на България и за защита правата на човека". Участник е в законодателни инициативи и по нейни предложения са променени Законът за защита на потребителите, Законът за кредити за недвижими имоти на потребителите и Гражданският процесуален кодекс. От години адвокат Десислава Филипова работи за отмяна на чл. 417 от ГПК и за реформа на частното съдебно изпълнение, като по нейна жалба Европейската комисия извършва проверка за законосъобразността на българското заповедно производство с правото на Европейския съюз, а Европейският парламент осъществява контрол за това съответствие след подадена от нея петиция. Адвокат Десислава Филипова е автор на научни статии в правната сфера и на публикации, разясняващи основните права и механизмите за защита, адресирани до широката общественост.