Стажът - фарс или пародия?
Не трябва да моделираме младите колеги по наш образ и подобие, колкото и да ни се иска. Промяната е крещящо наложителна, макар и не революционна, а еволюционна
 
15 август 2019, 11:27 | Владимир Ковачев, съдия в ОС-Благоевград | Видяна: 2035
 
 

Втората рожба на литературните ми напъни – "Какъв не трябва да бъде българският съдия", промени издъно житието-битието ми. Направо ме изстреля в извънземна орбита. Откровените ми признания, че съм непоправим лентяй, пияница, женкар и чалгаджия, неимоверно вдигнаха имиджа ми в очите на нежната половина от човечеството. Когато разбраха колко съм скандално неприличен, еротичен и екзотичен, безбройните ми почитателки направо пощуряха. Домът ми вече е под всекидневна обсада. Не мога дори да си изхвърля боклука, без от околните храсти да нe изскочи поредната влюбена в мен дама и да се опита да влезе в незабавно епидермално съприкосновение с драгоценното ми тяло. В такива случаи, срам-не срам, признавам, че се спасявам с позорно бягство. След като не могат да се доберат до мен, хилядите ми фенки предприемат друга тактика – започват да хвърлят през оградата части от интимното си бельо. Натрупала се е вече цяла камара от сутиени, гащи и прашки – направо мога да отворя бутик. Аз обаче твърдо устоявам на тези недвусмислени сексуални попълзновения, защото се пазя за Мис Желание, само че я моля да побърза да се свърже с мен, защото и аз съм човек, и аз душа нося, и не зная колко дълго още ще издържа да не се поддам на чакащите ме навън многобройни изкушения. Докато страдам вкъщи под описаната дамска обсада, затварям очи и се пренасям в едни отдавна отминали времена...

Днес например споменът ме връща, но не в бащината къща, както пее големият Васил Найденов, а в далечните дни на декември 1999 година, когато за първи път прекрачих прага на Съдебната палата в гр. Благоевград, за да започна юридическия си стаж. Бях млад, глупав и наивен /сега съм само глупав и наивен/. Тогава палатата все още приличаше на храм на Темида, а не на сегашния музей на революционното движение с портретите на стените, витрините с грамоти по коридорите и плакатите за "100 години съд". Влязох с боязън, трепет, очакване. С огромен респект наблюдавах лелките и чичковците вътре, понесли нанякъде различни папки. Исках и аз да съм като тях, да гледам строго престъпниците в очите и тежко да ги наказвам, всичко да бъде "цветя и рози", навсякъде да струят светлина и справедливост и хората да са радостни и щастливи. Впоследствие се оказа, разбира се, че това са пълни илюзии, химери и заблуди. Човешкият свят не е бил, не е и няма да бъде идеален. Опитвам се сега да внуша това на младите колеги, разпределени на стаж при мен, за да не допускат моите грешки и да не объркват професионалния си живот.

Ако трябва да бъдем честни, ще признаем, че стажът за придобиване на юридическа правоспособност, в сегашния му вид, е пълна, брутална и нагла пародия. Ние лъжем младите колеги, че ги учим на нещо, а те ни лъжат, че научават нещо от нас. На практика се получава едно голямо "нищо и половина".

Срокът за протичане на този т.нар. "стаж" е обидно малък. Той предпоставя и крайният трагичен резултат от въпросното "упражнение". За споменатото минимално време стажантът "в бръснещ полет" едва се докосва до най-елементарните аспекти на работата на съдията, прокурора, адвоката, камо ли да е в състояние да усвои нещо по-сериозно. Докато си кажем "здравей!" с него, вече трябва да си кажем и "чао!". Това е напълно несериозно – така работа не се върши.

Ние нанасяме обида на младите колеги още в началото на обучението им, когато ги оставяме те сами да търсят и да се свържат с "патрона" си /по този повод се шегувам с моите стажанти, че щом аз им се водя "патрон", значи те са ми "гилзи"; не ми харесва и другото използвано понятие "ментор" – излиза ми асоциация, че аз "ментя", т.е. лъжа и заблуждавам тези още неосъзнати млади хора/. Тогава настава едно търсене, едно суетене, едно издирване на "патрона" под дърво и камък, особено ако същият е в заседание, съвещание, болничен, отпуск, бременност, раждане или пък се е заключил в кабинета си и не отваря на стажанта, защото, например, сладко подремва, отишъл е да си напазарува в близкия бутик в работно време или пък пие кафе "с райбер" с някоя млада и напориста адвокатка /вече разбрахте, че аз имам този навик/. При това положение стажантът е принуден понякога цял ден да виси като "сопол" пред кабинета на наставника си и да чака кога онзи ще благоволи да го удостои с присъствието и вниманието си. Това, съгласете се, не е редно и трябва да се промени.

Липсва реална регламентация и организация на провеждането на стажа, както и контрол на това провеждане. Всичко е оставено на автопилот и на добрата воля на участниците в този процес. Случва се стажант редовно да идва и наистина да стреми да научи нещо полезно, но ръководителят на стажа му, по някакви причини – обективни или /най-често/ субективни, да не може да му обърне необходимото внимание. Какво правим при това положение?! Виновен ли е младият колега, че има право да научи нещо от практиката, но не може да упражни това свое право?! Не е виновен, много ясно. Няма предвидени никакви лостове, за да се принуди даден магистрат наистина да научи на нещо даден стажант. Обратното също е вярно – нерядко виждаме стажантите си само при първия и последния ни подпис в книжките им. Това отваря и темата за пълната фиктивност на стажа. Удостоверявайки, че колегата е идвал на стаж, а той не е, ние на практика съставяме официален документ с невярно съдържание. А сме юристи, магистрати, гоним хората и ги наказваме именно за подобни неверни удостоверявания. Кой ще ни пази от пазачите?!

Какво става, ако даден магистрат откаже да положи скъпоценния си подпис в книжката на стажанта, въпреки че последният е бил изряден, а?! Какво правим тогава?! На кого да се оплаче младият колега – на председателя на съда, на министъра или на арменския поп?! Как да докаже, че е изпълнил задачите, възложени му от "патрона", а онзи без причини не му дава подпис?! Как?! Открито заседание ли ще правим, закрито ли, пленум ли ще свикваме?! И този въпрос остава да виси във въздуха, както вече казах, като "сопол" …

Не следва да се пренебрегва и друго обстоятелство, пречещо на доброто провеждане на стажа – тоталната юридическа неподготвеност на стажантите ни. Все пак ние в съда трябва да ги учим на практика, а не да им "наливаме" теория. Когато младият колега не прави разлика между ГПК и АПК, на какво да го научиш оттук насетне?! На много от стажантите липсват самите основи на юридическата им "къщичка", а след като "темелите" ги няма, няма как да има успешно "строителство" нагоре. Картината понякога е направо покъртителна, дори наум се моля на Бога тези неуки колеги никога да не практикуват като действащи юристи, защото са опасни за обществото ни, въпреки че вината за това не е само тяхна, а и на многобройните нароили се ПУЦ-ове по право, но това вече е друга тема, на която, живот и здраве, ще посветя отделна статия.

Друг аспект от стажа е, че някои магистрати няма на какво да научат стажантите си, защото самите те нищо не знаят. Нека не си затваряме очите – има и такива сред нас, които случайно са попаднали в системата, пълни "парашутисти" са. Те предпочитат да разказват вицове на стажантите, да си разменят с тях шеги и закачки, да им споделят спомени от бурната си младост, когато дните им са преминавали в другарски разпивки и щипане на колежките. Колкото и това обаче да е приятно и интересно за младите колеги, то по никакъв начин не помага на професионалното им израстване. Стажът при такива псевдомагистрати е напълно безполезен и дори вреден.

Друга част от наставниците пък, за съжаление, са с вече "изветрели" откъм знания глави. Не е приятна гледка, когато стажантът знае повече от "ментора" си. Попадал съм и на такива случаи, макар и рядко. При някои магистрати времето отдавна е спряло. Бетонирани от своята несменяемост, те не полагат никакви усилия да осъвременяват знанията си. Това се засилва още повече и от наскоро приетото положение, че при две поредни положителни атестации и ако не участва в конкурс, атестация на дадения магистрат не се прави и той така може да откара и до пенсия /още един абсурд на системата, който заслужава отделен мой материал/. Тези ръководители на стажа разчитат на спомени от студентските си години, не следят теорията и практиката и правораздават "по справедливост". Те могат да бъдат единствено един много лош пример за младите колеги, които току-що прекрачват прага на храма на Темида. Наложително е това положение да се промени. Да не говорим пък за т.нар. от мен "магистрати с бели хавлиени чорапи", които могат да впечатлят младите ни колеги само с ниска обща и професионална култура, простащина и дебелоочие.

Покъртително е и нивото на езикова подготовка на стажантите ни. Зная, че за това допринасят преди всичко модерните технологии, но все пак някаква граница трябва да има. За 95 % от младите колеги пълният и кратък член, запетаите, цитирането, пряката реч и останалите елементи на правописа са "тъмна Индия". Това е ужасно. В днешно време, когато почти всичко външно ни е еднакво, правилното говорене и писане е едно от малкото неща, различаващи простака от интелигентния, културен и възпитан човек. Необходими са много усилия от страна на стажантите ни, за да се обърне посочената негативна тенденция.

Не мога да пропусна да отбележа, че лично аз имах огромен късмет да стажувам при две изключителни дами – съдия Елена Авдева и съдия Маргарита Коцева, от които научих наистина много и вечно ще съм им благодарен. Нивото им като юристи за мен беше и си остава космическо. Те ми дадоха първите безценни уроци в професията. Не се срамувам да призная, че и двете са много по-умни и оправни от мен. Един от парадоксите на живота е, че в момента аз и съдия Коцева сме на едно ниво – окръжни съдии, но за мен тя винаги ще остане мой ръководител на стажа, а аз – неин стажант. Силно ми се иска ученикът да надмине учителите си, но засега това ми изглежда "мисия невъзможна" …

За да не отегчавам повече взискателната публика, ще се ориентирам към приключване на настоящия ми "етюд". Много искам нещата със стажа да започнат да се променят и той от напълно формален да стане поне малко полезен за младите колеги. Тук не останаха време и място да се спра и на чисто битовите неуредици, налагащи да провеждам срещите си със стажантите по коридорите, защото не съм сам в кабинета, липсата на помещения в съдилищата за самите стажанти, липсата на помещения, в които да се провеждат общи обучения на стажантите и т.н. Големи длъжници сме на младите колеги. Откакто аз съм в системата – вече близо 20 години, по този въпрос нищо реално не се прави – само се пишат едни концепции, козметично се променят наредби, сменят се наименованията /"стажанти", "стажант-юристи", "съдебни кандидати" и т.н./, но по стара българска традиция проблемите само се замитат под килима и бодро "продължаваме напред", а така стигаме все до "под кривата круша". Въпреки че, както вече няколко пъти "натъртвам", си останах глупав и наивен, една частица от мен все още продължава да вярва, че бедното ни и измъчено правосъдие все пак, макар и много бавно, ще започне да се променя към добро, но пък здравият разум ми нашепва обратното. Починът на великия ми съименник Владимир Илич Улянов, наречен Ленин – "Крачка напред, две крачки назад", продължава да ни е любим и няма изгледи скоро да излезе от употреба. Не трябва да се примиряваме с това. Порочният модел трябва да спре. Не трябва да моделираме младите колеги по наш образ и подобие, колкото и да ни се иска. Промяната е крещящо наложителна, макар и не революционна, а еволюционна. Само тогава ние ще имаме моралното право да продължим да гледаме стажантите ни в очите и да разчитаме, че те наистина ще ни се доверят и ще ни повярват … Дано!