Делото "Колеви срещу България" и търсенето на отговорност от "тримата първи" в съдебната власт
Неприсъствено решение на ЕСПЧ срещу България*
"Поправяне" на законодателството за конкретни казуси не е добър законодателен модел, като води до правна несигурност и разделение в обществото
 
28 август 2019, 12:32 | Правен свят | Видяна: 1182
 
 

Съгласно вътрешните правила на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ)[1], представените от страните документи по дело, в общия случай, се пазят в  архивите на съда за срок от пет години, след което са налични само жалбата и становището на ответната страна. Такъв е случаят и с делото "Колеви срещу България" (Жалба № 1108/02). Каква е причината дело, решено преди близо десет години, по което част от документите са заличени даже от архивите на самия съд, да бъде една от най-дискутираните теми в юридическите среди в България през последните няколко месеца?

Основният въпрос, който поставя решението по делото "Колеви срещу България", е за отговорността на "високопоставени длъжностни лица"[2]. Делото приключва с осъдително решение срещу България. За всички практикуващи юристи, независимо от коя страна на съдебната банка стоят, е безспорен фактът, че съдът формира своето вътрешно убеждение и решава, изследвайки и позовавайки се на представените от страните аргументи и доказателства. Заради това е интересно да се обсъди как е протекла защитата на българската държава и дали тя е допринесла за постановяването на въпросното осъдително решение.

Основният въпрос по делото "Колеви срещу България" е с оглед на процедурната защита на правото на живот, било ли е разследването на смъртта на прокурора Колев в нарушение на чл. 2 от ЕКПЧ и от там съществувал ли е ефективен механизъм за отчетност[3] и отговорност на висшите магистрати. Решението на ЕСПЧ многократно е използвано като аргумент в полза на нуждата от реформа по повод отчетността и възможността за търсене на отговорност на висши магистрати, но дали при защитата си българската държава е посочила достатъчно аргументи, за да даде възможност на съда да добие цялостната представа за наличните към момента механизми.

В представеното от България становище по жалбата, държавата следва да отговори на пет въпроса, отправени от съда, първият от които е: "С оглед на процедурната защита на правото на живот , било ли е разследването на смъртта на г-н Колев в нарушение на чл. 2 от ЕКПЧ?". Това е основният въпрос, от чийто отговор зависи да се представи пред ЕСПЧ ефективността на съществуващата процедура за търсене на отговорност и отчетност на висшестоящи служители в съдебната система. По този най-ключов въпрос, българската държава, представя две страници и половина отговор, като две от тях представляват излагане на хронология, описваща действията по разследването. Следва да се има предвид,че въпросната фактическа обстановка по разследването е подробно описана в предходните девет страници на становището на държавата. Казано накратко, България е защитила позицията си по ключовия въпрос на делото с три параграфа. Предвид тези факти, логично може да се зададе въпросът, щеше ли ЕСПЧ да стигне до различно заключение в решението си, ако защитата беше изложила подробни аргументи и анализирала не само фактическите аспекти по конкретното разследване, но и съществуващите тогава и днес правни възможности за търсене на отговорност и отчетност на всеки един български гражданин, независимо от заеманата от него длъжност. Адекватната защита на държавата би предполагала, излагане на далеч повече аргументи и реално защитаване на тезите ѝ. Постановяването на крайния акт на съда, при подобна защитна теза или по-скоро липсата й, лесно може да се сравни с постановяване на неприсъствено решение по нашето законодателство.

Механизъм за търсене на отговорност и отчетност, съгласно българското законодателство, е съществувал тогава, съществува и днес. Основният въпрос, на който е следвало да бъде даден отговор още през 2006 г. и чийто отговор се търси и до днес, е дали той е ефективен. А какъв трябва да бъде един механизъм за търсене на отговорност на когото и да било? Той следва да бъде най-вече безпристрастен. Залитането в една или друга крайност, би довело до последици, несъвместими с принципите на една правова държава. "Всички граждани са равни пред закона", така гласи чл. 6 от Конституцията на Република България. Този принцип е в основата не само на нашата демокрация, но и на всяко едно правово общество. В случай, че бъдат създадени специални, по-благоприятни правила за търсенето на отговорност на определени личности, било то високопоставени магистрати или лица от други обществени сфери, то това би било директно нарушение на цитирания чл. 6, където се казва, че "не се допускат никакви (...) привилегии, основани на (…) лично и обществено положение". В същото време не следва да се предвиждат различни мерки, налагащи и по-строг контрол, защото същите биха могли да бъдат разпознати като репресивни и обратно-дискриминиращи спрямо засегнатите лица, следователно в нарушение на същия чл. 6 от Конституцията, който забранява и "ограничения на правата (…), основани на (…) лично и обществено положение". Спазването на този крехък баланс е съществувал тогава, съществува и днес и е в основата на един работещ и справедлив механизъм за търсене на отговорност и отчетност, без създаване на репресии.

Добър ли е нашият модел и как действат другите държави?

Отчетността и търсенето на отговорност на магистратите е основна тема не само в решението по делото "Колеви срещу България". Тази тема е една от най-широко изследваните в правните академични среди в целия демократичен свят. Редица трудове разглеждат положителните и негативните страни на множество модели на организация и управление на съдебната власт[4][5][6][7][8].

Моделът, възприет от България към настоящия момент, е подобен на този в Полша, Чехия и Унгария, поради тази причина интерес представляват скорошните законодателни промени в уредбата на съдебната власт в Полша. След 2016 г. министърът на правосъдието има не само надзорни правомощия върху организацията на наказателното преследване, но и правомощията да се намесва в конкретни разследвания, и да дава разпореждания на някои прокурори по отношение на действията им. Тази формулировка на правомощията на министъра на правосъдието, макар и противоречива в Европа, в Съединените американски щати (САЩ) не би представлявала проблем. Това е така, защото федералната прокуратура на САЩ функционира към тамошното Министерството на правосъдието. Разликата е, че Генералният прокурор на САЩ, за разлика от министъра на правосъдието в Полша, има малка роля в това кой става съдия и как съдиите се развиват в кариерата си, докато обширните законодателни промени в полското законодателство след 2015 г. дават на полския министър на правосъдието значителен контрол върху повечето аспекти на кариерата на съдия.

Нека разгледаме как се избират върховните съдии в друг тип правна система, като САЩ. Президентът определя кандидата за свободното място във Върховния съд, а Сенатът чрез гласуване следва да потвърди кандидатурата, което изисква обикновено мнозинство. По този начин и изпълнителната, и законодателната власт на федералното правителство имат глас в състава на Върховния съд. Моментът с отстраняването на върховните съдии в САЩ е още по-интересен. Задържането и отстраняването на федерален съдия, включително и Върховен съдия е политическо решение. Точно както при процедурата за отстраняване - "импийчмънт" на президент, това трябва да бъде гласувано с мнозинството от Сената.

Очевидно в Европа и по света съществуват най-различни модели, за това как да се търси отговорност на висшите магистрати. Представените два модела трудно биха се приложили в България. Това не ги прави повече или по-малко успешни за тамошните условия, но безспорно са различни от нашата правна традиция. Регламентирането на тази изключително сложна материя преди всичко следва да отчита особеностите на всяка една държава. Както казва самият ЕСПЧ в решението по делото "Колеви срещу България": "Съдът не забравя факта, че различни (…) процедурни правила за провеждане на наказателно разследване могат да са съвместими с Конвенцията, която не предпочита никой конкретен модел в това отношение."[9]

Моделът, съществуващ в България днес, е равнопоставен и обективен. Не е добър подход, предприемане на законодателни промени "на парче" и създаване на специални процедури за уреждането на конкретен казус. "Поправяне" на законодателството за конкретни казуси не е добър законодателен модел, като води до правна несигурност и разделение в обществото. Основната цел, би трябвало да бъде създаване на такива условия на работа, че лицата, натоварени с нелеката задача да правораздават, да са безпристрастни, да имат гаранцията, увереността и сигурността, че могат да бъдат обективни при изпълняването на функциите си, независимо от името и титлата на субекта, който седи пред тях. В това е и основното послание на коментираното решение по делото "Колеви срещу България". Често като аргумент за промяна на процедурата се изтъква фактът, че главният прокурор може да бъде отстранен от длъжност само с решение на Висшия съдебен съвет (ВСС), някои от чиито членове са му подчинени. Но се забравя фактът, че дори ако за такива бъдат приети членовете от прокурорската квота на ВСС, те в никакъв случай не биха имали мнозинство, за да може да се предположи опороченост на процедурата. Постановеното от ЕСПЧ решение следва да бъде изпълнено, чрез повишаване квалификацията и стриктното следене за моралните качества на всеки един редови съдия, прокурор и следовател, което единствено ще гарантира безпристрастност и обективност на правораздаването, а не чрез иницииране на поредните законодателни промени.

В тази насока е анализа на Даниела Пиана, в книгата й "Отчетност в съдебните системи в Нова Европа: От Правова държава до Качествено правосъдие"[10]. Тя застъпва тезата, че "външното влияние от страна на Европейския съюз (ЕС) спрямо съдебните реформи в страните от Централна и Източна Европа е довело до незначителни промени в правната и институционалната отчетност, тъй като правната отчетност вече е била налице преди предприсъединителния период."[11]


[1] Вътрешни правила на ЕСПЧ 2019 ( Rules of Court English version 2019 )

[3]  Терминът "отчетност" се използва  в превод на английският термин "accountability".

[4]  СЪДЕБНА НЕЗАВИСИМОСТ И ОТЧЕТНОСТ: ОТСТОЯВАНЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ НАТИСК В ПОЛША, Фредерик Зол & Леа Уортхам /"JUDICIAL INDEPENDENCE AND ACCOUNTABILITY: WITHSTANDING POLITICAL STRESS IN POLAND", Fryderyk Zoll & Leah Wortham

[5]  "ПОСЛЕДНИЯТ ОТГОВОРЕН СЕКТОР", дейвид Коза, 2013г../ " THE LAST ACCOUNTABLE BRANCH" by David Kosa, 2013

[6] "Независимост, отчетност на съдебната система" Ги Каниве, МадАнденас & Дънкан Феърграйф, Британски институт по Международно и сравнително право, 2006г. / Independence,  Accountability and the Judiciary" by Guy Canivet, Mads Andenas & Duncan Fairgrieve, British Institute of International and Comparative Law, 2006.

[7] "Отчестност в съдебната власт в нова Европа: от правов държава към качествено прависъдие" , Даниел Пиана, Ашгат, 2010г./ "Judicial Accountabilities in New Europe: From Rule of Law to Quality of Justice" by Daniela Piana, Ashgate, 2010

[8]  "Преходно правосъдие, съдебна отчетност и правова държава", Хаким Юсув, Рутледж, 2010г. / "Transitional Justice, Judicial Accountability and the Rule  of Law‘ by Hakeem Yusuf ,Routledge, 2010

[9] ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА, ПЕТИ СЪСТАВ, ДЕЛО "КОЛЕВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ"(Жалба № 1108/02), РЕШЕНИЕ СТРАСБУРГ, 5 ноември 2009 г., т. 208

[10]"Отчестност в съдебната власт в нова Европа: от правов държава към качествено прависъдие" , Даниел Пиана, Ашгат, 2010г./ "Judicial Accountabilities in New Europe: From Rule of Law to Quality of Justice" by Daniela Piana, Ashgate, 2010

[11] Пак там, стр. 238, 241

*Постановяване на неприсъствено решение не съществува, като процедура пред ЕСПЧ. Заглавието е метафорично.