„ЗАКОНЪТ В ИСТОРИЯТА“: Барон Розенкамф или как един закон от руски се оказа български

„ЗАКОНЪТ В ИСТОРИЯТА“: Барон Розенкамф или как един закон от руски се оказа български

Митко Делев е роден в 1967 г. в гр. Перник. Завършва Националната гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил философ”. Следва в Софийския университет история и класическа филология, където печели и конкурс за редовен докторант. Защитава допълнителни магистърски степени във Франция и Англия като редовен член на авторитетното научно Общество за изучаване на кръстоносните походи и Латинския Изток. За разработката си „Западна Европа на Балканите 11-13 век” получава докторска титла. В продължение на четвърт век е преподавател по история, история на културата и латински език в НГДЕК. Автор е на десетки статии, предимно във френската научна периодика и на няколко учебника за българското средно училище.

В края на август, българското лято вече прегаря, а есента изпраща пожълтели вести за своето приближаване. В Рим обаче то беше в разгара си. Оскъдните води на Тибър едвам се мъкнеха към морето, кафенееха като блато и миришеха така. През деня жителите ги нямаше почти никакви: богатите по вилите, другите – по нивите оттатък градската стена.

Белодрешни клирици въведоха плисковския кавхан Петър заедно със сподвижниците му Йоан и Мартин в апостолическата катедрала Sanctus Christus Salvator. Папа Николай I нарочно беше наредил така – българите да се посрещнат сякаш са хора на някой от имераторите Лудовик или Михаил. Толкова беше зарадван от тази изненада, че латеранският триклиниум остана празен. Нещо повече, думите на кавхана, даровете от неговия господар Борис и ръкописите, които носеха, разпалиха мисълта му в радостно въодушевление. Българските гости носеха дълъг списък с въпроси и това му даде повод да покаже най-щедрото си гостоприемство. В знак на изключитлна чест той ги настани в собствената си резиденция, Латеранския дворец, и даде заповед да се изпълнява всяко тяхно желание. На неговия библиотекар Анастасий трябваха цели два месеца да отговори по запитванията на българите. Папата отблизо следеше работата му, педантично поправяше написаното и даваше дълги, но строги предписания какво предстои. Когато връчи готовия текст на кавхан Петър и болярите Йоан и Мартин, есента вече беше дошла и в Италия, а ноемврийсият ден беше дъждовен, ветровит и сивкав. За сметка на това в апостолическата базилика горяха всички свещи.

Така се ражда един от най-изследваните и коментирани документи в българската медиевистика – „Отговорите на папа Николай по допитванията на българите”. Той е интересен за историци и археолози, за етнографи и богослови, за филолози и кирилометодиевисти, дори траколозите намират там информационен материал за изследванията си. За историците на правото обаче той е основополагащ както неведнъж ни е убеждавал академик Стефан Савов Бобчев, един от малцината български възрожденци, прокълнати да живеят не във Възраждането, а през „След игото”. Всъщност на него думичката основополагащ биографично му отива - основоположник на Народната партия, основоположник на Стопанския университет, днес УНСС, но и основоположник на историята на българското право като академична и научна дисциплина. С разбираема по тези причини предпазливост, бих си позволил само да уточня, че отговорите на папа Николай I са основополагащи в българската история на правото в съвсем буквалния смисъл на думата.

Параграф 13.

А между въпросите и допитванията вие казвате, че искате светски закони”.

А сетне следват ония юридически казуси, които най-много вълнуват плисковския хан – кой с кого може да се жени, какво е наказанието за вероотстъпниците, дезертьорите и нарушителите на границата. Езическата правна традиция така устойчиво е утвърдила и дефиницията, и санкцията на тези деяния, че новопокръстеният хан болезнено се съмнявал в тяхната християнска приложимост.

В 1829 г. в Москва излиза на бял свят книгата „Преглед на Кърмчая книга в исторически план”, която предизвиква истински бум не само в славистиката, но и в медиевистиката изобщо. Неин автор е богатият руски аристократ барон Розенкамф, чийто научен престиж бил безусловен за времето си. Той се възползвал от факта, че граф Румянцев, покрай многобройните си задължения като канцлер на руската империя, успял да събере в личната си колекция 28 000 ръкописи и старопечатни книги. Малко преди смъртта си, в 182 г. бившият външен министър основал фондация, която трябвало да превърне двореца и колекцията му в първия руски общодостъпен музей. В нейния фонд именно барон Розенкамф открива ръкопис, който малко по-късно, според описа на Востоков, щял да получи номер 230. Става дума за Препис на Кормчая книга от XIII в. Това било славянски превод на византийския Номоканон, юридически кодекс на православната църква. Кормчая идва от корма, или кормчия, тоест тази съвкупност от правни ценности, чието спазване ни води към спасение. Почеркът на ръкописа бил византийско уставно, унциално писмо, изработено и наложено в Константинополската империя през VIII в. и охотно използвано през преславско-охридския период. Въпреки това номер 230 по много свои други белези издавал датировка най-рано от XIII в. Розенкамф нямал друга възможност освен да предположи, че руският преписвач копирал не само съдържанието, но и шрифта на старобългарския оригинал. В този контекст, той попаднал и на Закона за съдене на хората, съкратената версия, заемаща титул 46 от подредбата на текста. Естествено тези факти насочили изследователското му внимание към критичен анализ на традиционното тогава схващане, че става дума за юридически свод с руски произход. В тази мисловна посока веднага дошла и асоциацията с параграф 13 от отговорите на папа Николай I. Присъствието на множество българизми в речника на ръкописа вече дало основание на изследователя да възкликне декларативно: най-старият славянски писан закон всъщност е български. Подготвяното от години научно изследване за Кормчая книга трябвало сериозно да се преработи и в „Преглед на кормчая книга в исторически план” барон Розенкамф предлагал на научното внимание строга и подредена аргументационна схема на твърдението си.

Освен споменатото той обръща сериозно внимание на параграф 1 от Закона за съдене на людете.

„Преди всяко право трябва да се говори за Божието право, затова и Свети Константин, като написа първия закон, предаде го, казвайки така: всяко село, в което се вършат езически служби или клетви, да се отдаде на Божия храм с рвсичкия си имот. Които господари има в това село и вършат подобни служби и клетви, да се продаде всичкия им имот, а цената им да се даде на сиромасите“ ( по С.С. Бобчев „Старобългарски правни паметници“, София, 1903 ).

Могат да се направят много паралели между ЗСЛ и Еклогата на василевс Лъв III Сириец. Та нали десетина и повече титули са преведени буквално. И понеже съзнавам, че става малко объркващо, бързам да се оправдая - в Средновековието обменът на текстове в регионален и междудържавен мащаб е достатъчно интензивен, така че всеки оригинал неизбежно да си имал и свой оригинал.

Но да оставим това настрана. Въпреки огромното сходство между двата правни паметника - ЗСЛ и Еклогата - в последния този първи параграф отсъства, а неговото присъствие в ЗСЛ дава недвусмислен показател, че той е възникнал в страна, която наскоро е приела кръщение и спешно се нуждае от превръщането на обичайното си право в християнски закон. Такава била именно България в последната четвърт на  IX в., а отговор номер 13 на папа Николай  I споделя едноличното признание за това на Свети цар Борис Кръстител.

Кратката редакция на ЗСЛ се среща предимно в състава на Корм чая книга и винаги като титул 46. Това обстоятелство предизвикало нова асоциация у барон  Розенкамф. Този път с един пасаж от пространното житие на Свети Методий: „тогава и Номоканона ще рече законоуправила и отческите книги преведе”. Изводът се налага от само себе си - след като Методий е превел Номоканона значи е превел и Закона за съдене на людете. Това се случило по време на архипастирското му служение в Панония. След смъртта му неговите ученици, търсещи спасение на кирило-методиевото дело, донесли в България и ЗСЛ. Изричната употреба на глагола „преведе” логично и очаквано навежда на мисълта, че първоначално правният сборник възникнал във Византия някъде след 726 година като опит Еклогата да се редактира в съзвучие с обществените промени, дошли в течение на времето.

И всичко това било повече от обяснимо - светите братя отишли във Великоморавия с основна задача да изградят църковна йерархия способна да служи на славянски език. Обикновена административна нужда било тя да разполага с юридическо указание за своята организация и функциониране, а превеждайки Номоканона Методий неизбежно би следвало да преведе и анонимният първоизточник на Закона за съдене на людете. Тази хипотеза на барон  Розенкамф показвала и един съществен недостатък, открит и посочен още от следващото поколение руски слависти. Гръцкият първоизточник и неговият автор били напълно непознати на науката, а в гръкоезичните номоканони нито веднъж не бил поместен правен документ подобен на ЗСЛ. Днешното ни съгласие с тази критика не изключва възможността аргументирано да отбележим показателния факт, че самото превеждане на Номоканона, със или без ЗСЛ говори за сериозен интерес към юридическата проблематика още у първите старобългарски книжовници.

С други думи социалната и интелектуална среда за възникването на подобен правен паметник вече била налице в България. Така или иначе въз основа на всички тези съображения барон розенкамф изгражда предположението си, че Законът за съдене на людете бил индивидуален, творчески законодателен акт на цар Симеон. То не намира пряко информационно основание в изворите. Все пак борисовият наследник бил новатор в толкова много отношения, проявил творческа енергия през цялото си управление, че било съвсем логично да допуснем, че няма как да не се е погрижил за правното организация на Българската империя. Още повече той се отличавал с високото си образование и траен апетит към изкуствата и науките Освен това многобройните преписи на ЗСЛ свидетелства, че неговите юридически решения бързо се наложили не само в България, но и в целия славянски свят. А последното можело да се случи, само ако Законът произлизал от авторитетна държавна инстанция.

Съгласен с всичко казано от своя предшественик, Бобчев възразява единствено срещу последното допускане на Розенкамф, че ЗСЛ не е документ от преславската царска канцелария, а част от частна юридическа колекция. Той придобил широко разпространение само и единствено, защото отговарял на потребностите на славянския правооглед и че съхранявал основни норми от обичайната правна традиция. Това било причината Законълт за съдене на людете да изостави например членовредителните санкции въпреки лесно видимата му текстова съпричастност с Византийската Еклога, където те са широко застъпени. Просто те не съответствали на славянската юридическа традиция и светоглед. Последното изказване на академик Бобчев от своя страна също дава храна за критически възражения. И крумовото законодателство и отговорите на папа Николай І дават примери за членовредителство в предвидените наказания. Така че този въпрос се оказал доста по-сложен и останал открит чак до ден днешен.

Предизвикването на бърза критичност, съвместяването на противоположни разсъждения, невъзможността да се постигне общоприемливо решение са естествени прояви и на историята, и на историчността като светогледен инструмент. Все пак доказването на българския произход и българския характер са не само успехи в маршрута към научно обективност, но и знак за неизбежната драматичност в опита да съчетаем признателност към Русия с ревност за еманципация от нея. За съжаление официалните политически власти в Петербург или в Москва често целенасочено подминават скромното ни средновековно превъзходство, от което те са наследили толкова много. Същевременно руският интелектуалец и учен винаги е съхранявал категорично предпочитание на обективността пред политическите митове и това трябва да го признаваме успокоение от генетичната невъзможност то да „симбиозира” драмата между благодарност и еманципация, защото историята е многолика и противоречива, а настоящето - струва ми се - още повече.

Още по темата

САЩ споменават побоя над журналиста Слави Ангелов в доклад за човешките права в България

Предишна новина

Окръжна прокуратура-Бургас е на второ място по общ брой постановени актове, свързани с цялостната дейност

Следваща новина

Коментари

1 Коментара

  1. 1
    Наблюдение | нерегистриран
    4
    0

    Няколко пъти съм бил в Ермитажа и съм проявявал интерес да видя съкровището на хан Кубрат.
    Това е невъзможно, ако някой се е заблудил, че може да стане.
    Освен това уредниците в музея се правят, че не знаят за какво става въпрос. Понеже досаждах достатъчно, накрая ми се заяви, че това било.......съкровище на скити??? Т.е. измисля се някакъв изчезнал народ, за да не получим случайно самочувствие.

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.