Митко Делев е роден в 1967 г. в гр. Перник. Завършва Националната гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил философ”. Следва в Софийския университет история и класическа филология, където печели и конкурс за редовен докторант. Защитава допълнителни магистърски степени във Франция и Англия като редовен член на авторитетното научно Общество за изучаване на кръстоносните походи и Латинския Изток. За разработката си „Западна Европа на Балканите 11-13 век” получава докторска титла. В продължение на четвърт век е преподавател по история, история на културата и латински език в НГДЕК. Автор е на десетки статии, предимно във френската научна периодика и на няколко учебника за българското средно училище.

„Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданска история. И не по-малко ще се срамуваш, когато не можеш да отговориш за тях“.

Паисий Хилендарски

Казаните думи звучат силно, но и правдиво. Ето защо годините са потвърдили тезата, че човек, който не познава историята, няма дом, не притежава и себе си. „Правен свят“ и дългогодишният преподавател по история в Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин Кирил философ“ Митко Делев представят на вниманието ви новата си рубрика „ЗАКОНЪТ В ИСТОРИЯТА“. Ще научим интересни исторически факти за зараждането на законите по българските земи още от време на Първото българско царство, а неподражаемият стил на Митко Делев ще ви накара да се пренесете векове назад с наслада.

Търново отдавна не е бил царска столица, а османска провинция. Царевец и Трапезица – складове за обработени камъни. Вместо търновски патриарх пеел гръцки владика, а базиликата „Свети Четиридесет мъченици” отдавна се била превърнала в „Теке джамиси“. Въпреки това щом наближил Димитровден, в потайна доба мъртъвците в царския некропол ставали и като страшни сенки бродели из града. Тракали с кости и скърцали със зъби сякаш безплътността си имала скелети. А през нощта срещу 9-и март, денят на светите мъченици, от нищото изгрявала неземна красавица с дълги златни коси, палела свещи из ъглите на черквата, коленопреклонно се молела Богу и плачела мълчаливо с огромни бистри сълзи. Излизала на двора, отваряла гробовете и дълго беседвала със знатните покойници. Умивала се в Янтра и се възнасяла на минарето, което избухвало в червени пламъци. На зазоряване бавно чезнели и тя, и те. Ако някой вярващ християнин я видел мимолетно се изцерявал от всевъзможни болести или просто се ощастливявал. Мохамеданите обаче ги застигала или коварна болест, или зла участ. Всички в Търново знаели за чудото и често го обсъждали по чаршията и хановете. Нищо чудно, че дошлият от Москва в 1858 г. д-р Христо Даскалов неистово пожелал да влезе в джамията, нагодена в старата Асенева черква. Ама християнин в джамия не може, а дръзнел ли го погубвали с камъни. И той бил принуден с „гяурска” хитрост да прилъже ходжата. Щом прекрачил прага на свещената постройка веднага до вратата вдясно забелязал върху колоната гръцки надпис от тавана почти до пода.

„Човек и добре да живее, умира. И друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, си спомня за оногова, който го е направил”.

Така с думите на Омуртаг мълчаливата конституция на езическа България проговорила, но не - направо, а както подобава на нещо свещено - със загадки и намеци. Не е лесно нито да ги чуем, нито разгадаем. Между нас и средновековния българин, между модерния и тогавашен човек има две радикални светогледни разлики. Днес ние дълбоко и непоправимо сме влюбени в „новото”. Новата къща и новата кола, новата пералня и новата дреха, новите съседи дори, ни привличат с непреодолима, сякаш магическа сила. Оттук и култът към младостта, който мотивира всичките ни културни избори и интимни усилия. Да сте виждали магистрален билборд с дама на средна възраст по бански? Усмихвам се. Всичките са с едва навършили пълнолетие девойки… В рекламните клипове майките и дъщерите са видимо на една и съща възраст, а ние възприемаме тази биологическа невъзможност за вселенска нормалност.

Средновековният човек взаимодейства със света посредством коренно различен ориентир. За него новото и непознатото са носител на директна заплаха. И той в името на цивилизационната и физическата си сигурност им противодейства със своето култово предпочитание на познатото, на наследеното, на миналото и традицията. Колкото едно културно явление стои по-високо в ценностната му пирамида, толкова неговите корени са по-дълбоко забити в историята на дедите. Това е съществена разлика между него и нас, която ни принуждава не само да учим езика му като исторически чужд, но и да изискваме от въображението ни да събуди в нашето светоусещане отдавна вкаменили се културни инстинкти. Тоест да станем собствената си противоположност. Днес все още изживяваме живота си под диктата на писаното слово и писмеността. Всички си спомняме ченгелчетата и завъртулките в учебните часове от първи клас. На 24-ти май тържествено манифестираме цивилизационната си благодарност към азбуката като към основен темел на модерната ни идентичност. И с тревога, болезнена тревога следим как андроидите и айподите, безкрайните телефонни разговори и видеочатове атакуват децата ни с функционална неграмотност. Темелът върху който всеки от нас е изградил собствения си дом и семейство, своята професионална кариера и лично щастие се пропуква. Тревогата наистина е разбираема. Средновековният българин обаче би ни се изсмял – спонтанно, откровено и на глас.

Наистина една тънка прослойка от неговото общество била способна да чете и пише и в някакъв смисъл да споделя нашия култ към писмовността. Как да спориш с Константин, епископ Преславски, или с тайнствения, но категоричен в думите си Черноризец Храбър? Обикновените хора и дори голяма част от аристокрацията обаче били неграмотни. Ала никой не преживявал това като трагедия. Говорът, речта, живата беседа все още вземали йерархична преднина пред написания текст. Свещеното писание, наистина, се преписвало в прилежни манускрипти, украсявани понякога с великолепни миниатюри. Но и те съхранявали безапелационно уважение към устното слово, защото и те били предназначени предимно за литургично четене на глас. Ето защо колкото по-висока ценност трябвало да се обгрижи културно, толкова по-ревностно обществото използвало инстументариума на устната комуникация. В този смисъл няма нищо чудно, че българското средновековно общество уверено използва „Закон за съдене на людете”, когато се касае за нормите на поведение в ежедневната социална комуникация, но категорично отказва да запише правилата, които конструират държавата. Тя е висша ценност. Тя е свещена. Тя е благоволена на хората от боговете или Бог. Следователно тя е безспорен прерогатив на устната традиция.

Средновековното общество, в това число и българското, също си имало своя конституция, но никому не хрумвало да я запише. Изворите са малобройни и скъдни. Затова държавното устройство на езическа България е източник на много спорове. По разбираеми причини резултатите от археологическите проучвания в този случай имат спомагателно значение. В подобна ситуация възможността за появата и логическата аргументация на нови хипотези е почти безгранична. За сметка на това възможността за тяхната убедителна и безспорна фактологична обосновка е непреодолимо тясна. С огорчение трябва да споделя, че множество автори злоупотребяват с тази изследователска мъчнотия и благодарение на свободното си въображение представят ненадейната хрумка за научен анализ. Задължителен пример в това отношение са споровете за етнолингвистичния произход на прабългарите – тюрки или индоевропейци. И двете теории имат шанса да аргументират съществуването си, но и нещастието да нямат достатъчна изворова база, за да наложат безусловно превъзходство над другата. Нещо повече – дали ще произнасяме титлата на езическите български владетели хан, кхан или кан е важно само с оглед на амбицията историята да бъде точна наука. Иначе какъвто и избор да направим от трите варианта изследователската перспектива ще си остане същата. Такава каквато я познаваме от средата на 19. век насам.           

Все пак има и безспорни неща и нека започнем с тези от тях, които касаят организацията и дейността на централната власт. Долнодунавска България възниква благодарение на военните действия между аспаруховите войни и Византия през 70-те години на 7. век, удобно улеснени от четиригодишната арабска обсада на Константинопол. Нейна кулминация е победата над Константин ІV Погонат при Онгъла в лятото на 680 г. През следващите месеци, но със сигурност преди 9-и август на следващата 681 г., между воюващите страни е подписан мирен договор, който условно смятаме за начало на сегашна България. С него Византия признава правото на Аспарух да владее земите на север от Хемус (Стара планина). Започва битието на нова варварска държава в Европа. Начело на „административната й пирамида” стоял монарх. До началото на 9. век неговите правомощия изглежда да били ограничавани от висшата аристокрация (боили), но след управлението на хан Крум (803-814) той се наложил като самодържец. Византийските източници, които по разбираеми причини са най-многобройни, го отбелязвали като архонт (άρχων) или хегемон (ήγεμών), което на средногръцки най-общо означавало „управител”, „наместник”. Още на времето това дало повод да се смята, че Аспарух след победата бил настанен в провинция Мала Скития (Добруджа) със статут на федерат какъвто бил и смисълът на сключения с Византия мирен договор. Това схващане иде и по аналогия с германските „варварски” държави на Запад, които първоначално се конституирали в резултат на федуси (foedus лат. – съюз). Става дума за специален договор между римския император и съответния германски крал, според който последният зедно с народа му получавал земя за поселване срещу задължението да охранява определен участък от имперската граница. Нерядко новодошлите получавали и ежегодна парична помощ (auxillium). И наистина в първите десетилетия от нашата история има събития, които позволяват да се тълкуват в подобен смисъл: годишният данък плащан от Византия, смъртта на Аспарух край Долен Днепър във война срещу хазарите, помощта, оказана от Тервел на сваления император Юстиниан ІІ. Точно толкова факти обаче внушават впечатлението, че още от самото си основаване, или по-точно преместване край Дунав, България имала поведението на независима и суверенна държава. Към тях задължително трябва да прибавим и вярното научно наблюдение на проф. Георги Бакалов, безспорен доайен в проблематиката на средновековната владетелска титулатура, че в гръцкия език от неговия византийски етап терминът архонт е обобщително определение за владетел, монарх независимо от неговата конкретна титла (крал, херцог, княз, хан).

В духа на този дебат изпъква и едно друго, много любопитно обстоятелство. Германите на запад без изключение избрали за свои столици все големи и важни градове. Достатъчно е да отбележим, че остготите се спрели на Равена, последната резиденция на Западните августи, вандалите – на Картаген, а франките - на Лутеция (дн. Париж). Още Аспарух най-вероятно се установил в Плиска – селище, което не само нямало нищо общо с урбанистичната римска мрежа в Мизия, но първоначано била съградена от дърво. А земите между Стара планина и Дунав предлагали доста богат избор – Доростолум (Силистра), Абритус (Разград), Марцианопол (Провадия), Никополис ад Иструм (до с. Никюп, Великотърновско). Това било може би първият знак, че българите всячески ще се стремят към дистанциране от римската културна и политическа традиция колкото й неизбежен да бил обменът с нея. Друга много важна разлика със западните им съвременници.

Според проф. Веселин Бешевлиев, най-авторитетният познавач на първобългарската епиграфика, Търновският надпис на хан Омуртаг бил изсечен между 815 и 822 г. Спираме се на това хронологическо уточнение, защото тук за първи път се срещаме с пълната титулатура на езическия, плисковски владетел – „кан сюбиги Омортаг”. С течение на времето върху гръцкото изписване на първите две думички от цитата се появили множество фонетични разночетения, чието изброяване едва ли е нужно. Задължително обаче трябва да отбележим, че смисловите преводи на титлата гравитират около три основни варианта. Най-напред тя се разчита като „велик хан”. Един от най-съществените аспекти на държавообразуването може да се разглежда като продължителен процес на консолидация и интеграция, който води до увеличаване размера на политическия колектив. Няколко рода с цел по-добра защита и по-висока производителност се обединяват в племе. Неговият ръководител, племенният вожд, най-общо получава нова титла, различна от тази за родов старейшина. При древните германи това са херцог или конунг (срв. king, köning), при славяните – княз, при тюркските народи – хан. Впоследствие както военните така и стопанските задачи пред оцеляването на хората нарастват, а в техен отговор племената се обединяват в племенни съюзи – кога доброволно кога – не. Нуждата от словесното отличаване на владетеля на такова по-голямо обединение става очевидна и към титлата на племенния вожд се прибавя епитетът „велик”. След като при славяните има велик княз, защо да няма велик хан. В този случай задължително трябва да приемем, че кан сювиги е била официалната титла още на Кубрат и Аспарух, а византийските автори просто не са си дали труда да ни я споделят.

Отново проф. Бешевлиев, който е дълбоко убеден в тюрската принадежност на прабългарите, обръща внимание и то съвсем справедливо върху факта, че в тюрските езици прилагателното име по правило предхожда съществителното. В такъв случай, ако „сювиги” или „сивиги” е епитет, защо стои след определяемото „кан”. Обърнатият словоред е невъзможен, защото в тюрските езици прилагателните и съществителните нямат отделни окончания и се различават единствено по мястото си в изречението. Ето защо той предлага „сювиги” да се превежда като „господар на войската” или върховен военачалник. В този ред на мисли той допуска, че до Крум ханът имал в лицето на „кавхана” почти равностоен съвладетел, чието специфично правомощие било ръководството на армията. Хан Крум се освободил от тази опека в името на самодържавието и за да пропагандира това прибавил към титлата си „сювиги”.

Наред с това мoжем да предположим заедно с доц. Цветелин Степанов, че сювиги е индоевропейско словосъчетание и означава „от Бога” поставен (последното се подразбира). Според него думата „б/виги” е от индоевропейския корен *bg,  от който идат днешните думи „бог”, „богат” и др.

В разнообразието от тълкувания и етимологии прозира и нещо изключително важно, което не предизвиква спорове – от началото на 9. век България навлиза в процес на централизация около владетелският институт, който поема изцяло в свои ръце висшата законодателна, съдебна и военна власт. В контекста на тази научна безконфликтност ми се ще да направя още едно сравнение с останалите ранноварварски държави в Европа. Сред древните германи и другите славяни също започва процес на усиване на монархичната власт. Той обаче се базира върху изграждането на правното разбиране, че държавата е частна собственост на владетеля. В първия писмен законодателен сборник на салическите (т.е. крайморските) франки „Салически закон” (Lex Salica”) изрично е записано: regnum ptrimonium regis est т.е. „кралството е бащиния на краля”. И правната последица е лесно предвидима – първият франкски крал Хлодвиг разделя преди смъртта си държавата между своите четирима сина. Дележът е изключително прецизен и всеки получава толкова колкото и всеки друг. Смесването на понятията частна собственост и държавна територия е сигурен белег, че културното развитие на обществото не е стигнало до идеята за държавен суверенитет.

Първото ни царство още от езическия си период работи със строги правила за унаследяване. По този въпрос няма как да не се съгласим с проф. Бешевлиев, че се спазвали механизмите на сеньориата както по-късно ще го нарекат западните генеолози. След смъртта на владетеля властта преминавала към най-възрастния член на династията, но при условие, че първородният му син не е навършил пълнолетие. Неговата теза се придържа не само към установените факти относно смяната на престола, но и към сведението на Йоан Екзарх в неговия „Шестоднев”: „и у българите князете управляват най-напред по реда на рода, синът на мястото на бащата и братът на мястото на брата, същото чуваме, че било и у хазарите”. Установяването на строго еднолично престолонаследие без да се допуска правна възможност за делба на територията е признак за изключително висока степен на държавническа култура. Толкова висока, че няма аналог в Ранносредновековна Европа, която тепърва трябвало да изминава пътя от патримониум през отъждествяването на династия и държава до идеята за суверенитет.

Ясните правни традиции, които моделирали дейността на хана в обществения живот, логично предполагали съществуването на стройна администрация. Нейните кадри в централната власт се набирали преди всичко от прабългарската аристокрация. Последната, доколкото ни осведомяват домашните извори, обединявала няколко древни и знатни рода – Дуло, Ерми, Вокил и т.н. Привилегированото положение в обществото се предавало по кръв от баща на син. Същевременно тя имала и ясно видим служебен характер. Колкото по-висока длъжност заемаш в йерархията, толкова повече авторитет притежаваш. Не на последно място боилите се разслоявали и по териториален признак на вътрешни и външни. Названието „хранени люде”, което неведнъж срещаме в епиграфиката, директно указва за по-високия ранг на тези от тях, които живеели и изпълнявали задълженията си в непосредствена близост до личността на владетеля.

Веднага след хана в уредбата на саракта (държавата) идели кавханът и ичиргубоилът. Първият, по всяка вероятност с по-висок ранг, ръководел войската в отсъствието на хана или командвал лявото крило от бойния строй. За разлика от останалите европейски народи „лявото”, а не дясното, се възприемало като символ на по-висши космологични ценности. Много често кавханът изпълнявал важни дипломатически мисии, влизал в ролята на регент или съуправител. Ичигубоилът отговарял за състоянието на пограничните и вътрешните крепости, строителството на нови държавни сгради. При необходимост ръководел и пратеничества до дипломатическите партньори на Плиска. Други важни длъжности, но с неустановени конкретни пълномощия, били канбоилът, коловърът, багатур-боила-коловърът и т. нат. В каменните надписи като обобщителни названия често се срещат понятията багаини и багатури. Вероятно става дума – както смята В. Бешевлиев – за йерархично вътрешно аристократично разслоение, при което първите заемали по-високо положение. Що се отнася до местната власт нейното развитие преминало през два етапа, разделени от управлението на хан Крум. До началото на 9. век България имала своего-рода федеративен, съюзен характер. Ако централната власт била безусловно притежание на прабългарската аристокрация, то по места отделните славянски племена и техните князе запазвали широка вътрешна автономия. Властта се предавала по наследство без вмешателството на хана, местното обичайно право запазвало сила, племенната територия се определяла не според нуждите на държавата, а според създадената вече историческа традиция. Неслучайно византийските хронисти говорят както за България така и за отделни славинии в нейните граници. В задълженията на последните разбираемо влизали плащането на годишен данък и изпращането на военни сили в полза на хана и централната власт.

Хан Крум започнал целенасочена политика за разширение на България както в балканските територии на Византия от Македония и Тракия така и по Среден Дунав. Тази експанзия била продължена и доведена до успешен край при неговите наследници. Уголемената територия изисквала по-пряк и по-ефективен контрол върху провинциите. Хамбарлийският каменен надпис ни убеждава, че Крум започнал премахването на славянската племенна автономия и въвеждането на военно-административни окръзи, наречени навярно още тогава комитати. Техният териториален обсег се определял от хана и се управлявали от чиновници с титлата комита, назначавани лично от него и отговорни лично пред него. Така организацията на местната власт наподобила темите във Византия и графствата във франската държава при първите каролинги. Реформата трябва да е била проведена без сериозни вътрешни сътресения, защото прозорливите ханове от първата половина на 9. в. компенсирали славянските князе, лишени от власт по места, с получаването на висши длъжности в централната администрация.

Така в средата на 9. век Долнодунавското ханство израства като силна и добре устроена средновековна монархия. Северозападните й граници достигат франкската империя, а на юг е съсед на Византия. Международното й значение видимо нараства, а през следващия век и предстои да очертае собствено пространство в надпреварата за римското наследство. Макар и мълчалива, конституцията на езическа България е дала красноречиви жестове защо това вече било предопределено да се случи.

Още по темата

ГЕРБ си поправи проекта, вече не иска само Прокурорската колегия да номинира разследващ „обвинител №1“

Предишна новина

Прокуратурата проверява жена, събирала пари за болни деца, а парите прибирала

Следваща новина

Коментари

6 Коментара

  1. 6
    Do 3 | нерегистриран
    4
    0

    Ти, ако вярваш, че "правото" просто един ден е осъмнало като такова, значи или си много ограничен или наистина ще ти е от полза да почетеш малко история. Или и двете....

  2. 5
    | нерегистриран
    0
    -2
    До коментар #4 от "Паисий Хилендарски | нерегистриран":
    "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно..."

    Не цитирай сляпо. Има си сайтове където да се качи тази статия. Но от ПС и не очакваме нещо умно

  3. 4
    Паисий Хилендарски | нерегистриран
    5
    -1
    До коментар #3 от "Това какво общо има с бездействието на прокуратурта относно кюлчетата?? | нерегистриран":
    Това правен сайт ли е? Или исторически?

    "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно..."

  4. 3
    Това какво общо има с бездействието на прокуратурта относно кюлчетата?? | нерегистриран
    3
    -4

    Това правен сайт ли е? Или исторически?

  5. 2
    | нерегистриран
    2
    -2

    Някой знае ли какво става. Все още не гласуват увеличение на заплатите и пълна тишина по въпроса. Само ние ли ще останем без увеличение от бюджетните

  6. 1
    Петър | нерегистриран
    3
    0

    Нема причина Κα[ν]ασυβιγη да се чете "хан сюбиги". Понеже титлата е достигнала и като "архон убиги", голема е вероятността четенето да е "канас убиги", а преводът да е "княз", както знаем и от "Именика на българските владетели".

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.