„ЗАКОНЪТ В ИСТОРИЯТА“: Престъпление и наказание според Закона за съдене на людете

„ЗАКОНЪТ В ИСТОРИЯТА“: Престъпление и наказание според Закона за съдене на людете

Митко Делев е роден в 1967 г. в гр. Перник. Завършва Националната гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил философ”. Следва в Софийския университет история и класическа филология, където печели и конкурс за редовен докторант. Защитава допълнителни магистърски степени във Франция и Англия като редовен член на авторитетното научно Общество за изучаване на кръстоносните походи и Латинския Изток. За разработката си „Западна Европа на Балканите 11-13 век” получава докторска титла. В продължение на четвърт век е преподавател по история, история на културата и латински език в НГДЕК. Автор е на десетки статии, предимно във френската научна периодика и на няколко учебника за българското средно училище.

В лето 6372 от Сътворението дворът пред тронната палата в Плиска гъмжеше от всякакви люде -  богати и бедни. В средата им се купчеха група войници, двама от които държаха изпосталял човечец с дълга, сплъстена брада. Ръцете му бяха вързани здраво на гърба, а изпокъсаните дрехи откриваха посинели и кървясали меса. Tой охкаше и викаше нещо неразбираемо на гръцки. През портата на двуетажната постройка излезе хана и заедно със стражите приближи към тълпата. Всички паднаха ничком, а войниците повалиха на земята вързания нещастник. Един от тях му запуши и устата. Посоченият да се изправи войник, най-старшият от всички, обясни, че този е лъжесвещеникът, който кръщавал в името на Светата Троица. На въпроса има ли свидетели един мъж в архиерейско облекло отговори, че е митрополит в Доростол и че този човек никога от никого не е бил ръкополаган. Без да се замисля, сякаш по навик, владетелят обяви да му се отрежат носа и ушите, да бъде бичуван и прогонен от държавата. А покръстените от него да се кръстят повторно. Митрополитът понечи да възрази нещо, но ханът махна с ръка в знак, че въпросът е приключен.

Така трябва да е изглеждал действителният случай, който Княз Борис описал във въпросите си до папа Николай I. А папата търпеливо обяснил, че това наказание било толкова жестоко, че приличало на отмъщение. Достатъчно било въпросният човечец да бъде изгонен от държавата. Защото, макар да е проявил самозванство, той все пак е извършил нещо угодно Богу -  покръстил е много езичници и им открил пътя към спасителната истина. Намекът от Рим навярно озвучил за Борис прекъснатото възражение на доростолския епископ. Членовредителните наказания били нещо неприсъщо за новата християнска вяра, макар че Църквата нямала намерение да се бърка в държавното правосъдие. Запазвала си обаче правото да дава оценки и съвети.

До средата на 11. век Западната църква за разлика от Източната нямала единна сбирка от канони. Този период в развитието на католическото църковно право е известен като ius antiquus. До нас са достигнали обаче няколко юридически колекции, но които имат частен характер и не били задължителни за употреба в съдилищата. Първият опит за централизирана кодификация на Запад е така наречената Liber canonum, съставена в началото на 9. век и дадена на Карл Велики като правно ръководство за управление на епархиите в неговата империя. Нито в нея, нито в по-ранните частни сбирки обаче членовредителните наказания намират някакво място. Те отсъстват и във варварските правди т.е. първите опити на новите кралства да кодифицират действащото законодателство (и римско, и германско) и да му придадат централизиран характер. Ето защо укорът на Николай I към Борис, че е отрязал носа и ушите на гръцкия псевдопрезвитер, поднесен с много дипломатически финес, е повече от разбираем. Кръщението на българите означавало, че голяма част от разпоредбите на обичайното право, особено в областта на наказателното, трябвало да бъдат забравени и да бъде възприета римската и християнската концепция за съдебна санкция. Плисковският хан правилно разбрал намека и в Закона за съдене на хората членовредителните наказания били премахнати. Този закон бил съставен само броени години след българското кръщение и най-вероятно още през управлението на самия Борис, продължило до 889 г. Значението на този факт се подсилва от действието на два фактора, чиято историческа достоверност не буди никакво научно колебание.

Първият такъв фактор е несъмненото използване на членовредителни наказания в прабългарското обичайно право. Доказателство за това са не само "Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите", но, както е добре известно, и сведението на Лексикона Суидас за първите писани крумови закони. Що се отнася до славяните трябва да бъдем малко по-предпазливи, защото до нас не са достигнали сигурни сведения за институтите на тяхното обичайно право. Въз основа изследванията на академик Стефан Бобчев върху преживелиците от обичайното право в родопския край можем да предполагаме, че славяните познавали института на телесно наказание. В тази посока достатъчно красноречиви са и аналогиите със законодателството на западните варвари. Макар от техните "правди" да отсъстват санкциите, които предвиждат умишлено увреждане или ампутиране на части от човешкото тяло, те са налице в записите на тяхното предписмено право. Широко разпространен учебникарски пример за това са законите за охрана на кралските гори, записани през управлението на  Кнут Велики (1016-1035), крал на Англия, Дания и Норвегия. Ако свободен човек в амбицията си да ловува елени из кралските гори си позволи да нарани чиновника, който ги охранява, то наказанието му за първо престъпление било отрязване на дясната ръка, а за второ - смърт. А ако някой все пак успеел да убие елен в такава гора, го чакало ослепяване. Санкции от такъв тип се налагали не само при бракониерство. Хенри I Боклерк (Образования) установил в началото на 12. век, че фалшифицирането на монети трябва да се наказва със скопяване и отсичане на дясната ръка. Нищо изненадващо за владетеля, който основава "Палатата на шахматната дъска" - институционално обобщение на днешните НАП, Сметна палата и Министерство на финансите. Нарочното осакатяване на човешкото тяло или нарочното причиняване на силна физическа болка се запазва като извънсъдебна наказателна практика в християнска Европа дори след Ренесанса. Забравил упрека на Николай I към Борис, Свети Игнасий Лойола възражда тази традиция в дейността и на Инквизицията т.е. в църковната съдебна практика. След всичко казано трудно можем да се съгласим с руските славянофили от 19. век, че премахването на членовредителните наказания от Закона за съдене на хората било продиктувано от народностния характер и правоглед на славяните, отличаващи се с миролюбие и човеколюбие. Те безспорно са съществували в езическа България като били присъщи и на двата нейни етнически компонента. Следователно имаме достатъчно основание да заключим, че кръщението било прелом освен във всичко останало и в юридическия светоглед на българите. Както ще видим по-нататък промяната в представата за наказание, за неговото предназначение и за неговата мотивация е  същевременно символ и агент за цялостна реконструкция на ценностната йерархия в едно общество.

Вторият такъв фактор е отдавна забелязаният от науката факт, че "Законът за съдене на хората" повтаря на 50% статиите от 17-ти титул на Еклогата, озаглавен "За наказанията". В Еклогата били предвидени множество телесни увреждания -  ослепяване, отсичане на носа, отсичане на ръката, жигосване, остригване до голо, бой с тояги и бичуване. В "Закона за съдене на хората" останало като наказание единствено отсичането на носа, и то само в два случая - при прелюбодеяние с кум/кума или кумец/кумица. С уговорката, че тези наказания били валидни единствено за светските съдилища, докато за църковните те били заменени с различен по продължителност пост. Както е видно тук става дума за престъпление относно светостта на брака -  едно от тайнствата на Църквата. Следователно е логично да допуснем, че делата по подобни казуси преимуществено се отдавали на църковните съдилища и наказанието "отрязване на носа" си оставало само на книга. В много други случаи обаче, когато Еклогата предвижда членовредителство Законът за съдене на хората установява други по-леки наказания. Така например отрязването на ръката при кражба на кон по време на военен поход е заменено с продажба в робство; ослепяването при кражба на свещен съд от олтара също е заместено с продажба в робство; жигосването, предвидено при изневяра с робиня, изобщо е пропуснато и е предвидено само изгнание от областта. Накрая трябва да отбележим че телесните увреждания в ограничен брой случаи са подменени с глоби или с бичуване.

Причините за тази революционна промяна трябва да търсим на няколко изследователски нива. Първото от тях е пряко свързано с еволюцията, която изживява византийското общество след 726 година, в сферата на стопанството, политиката религията, културата изобщо. Василевс Лъв III Сириец, под чиято егида се изработила и публикувала Еклогата, остава в историята обаче преди всичко с това, че положил началото на иконоборческото движение във Византия - един изключително сложен и многосъставен феномен от религиозна, културна и богословска гледна точка. На едно по-конкретно равнище то може да се тълкува обаче и като опит за секуларизация на имперското общество или като опит на светската власт да ограничи влиянието на църквата и да се наложи над нея. В тази обстановка било съвсем нормално нейното влияние върху чисто светските дейности на държавата да отслабне и следователно да очакваме по-малко "християнство" в законотворчеството на василевсите. След падането на верските бариери членовредителните практики в углавното право придобили възможност отново да изплуват на повърхността. Обратно на широко разпространеното мнение трябва да отбележим, че в законодателството на император Юстиниан телесните наказания намирали своето място. Това лесно може да се докаже при една бърза справка с текста на новели No 17, 42 и 132. В Codex iuris civilis обаче членовредителните наказания се прилагали единствено към подсъдими от най-нисшето съсловия в империята - така наречените  humiliores (от латинското humillis - унижен). Еклогата не прави нищо друго освен да разшири социалния обсег на членовредителните наказания, така че те да станат приложими към всички обществени прослойки.

Юриспруденцията отдавна е забелязала, че този вид санкции се използват преди всичко в съдебни системи, които са несъвършени, не разполагат с добри средства за комуникация, а населението, което обслужват се отличава с ниска грамотност - и граматическа, и правна. А византийският седми век исторически изобилства от отрицателни трансформации в тази посока. От една страна варварският проблем за Византия от външнополитически става вътрешнополитически след мащабната славянска колонизация на Балканите. Образованото гръко-римско население видимо е изтласкано и заменено от народ и племена, които все още се организират според правилата на родовия строй. Мълниеносното арабско завоевание след след 636 година отнема от Константинопол високо развитите и цивилизовани провинции Сирия, Палестина, Египет и Киренайка (дн. Либия). Ромейската държава успява да запази за себе си единствено полуостров Мала Азия, чиито високи плата и стръмни планини отдавна са приютили полунезависими диви племена и народи. Исаврите, от които се смята че произлизал и родът на император Лъв III, били едно от тях. В условията на подобна културна деградация членовредителните наказания станали много ефективен способ за въздаване на правосъдие и справедливост. Техният лесноразчитаем символизъм излъчвал преки и недвусмислени юридически значения. Отсечената ръка била ясен анатомичен знак за всички поданици на императора, че кражбата е престъпление, което се наказва сурово. Отрязаният нос свидетелствал, че правото освен всичко останало защитава с ефективни наказателни инструменти морала между хората. Всеки който бил дръзнал да го наруши, щял да бъде подложен на публично унижение, което няма как да скрие от обществения поглед и обществено мнение. Неслучайно в подобни казуси се осакатявали или ампутирали органи на човешкото тяло, които не се покриват с дреха. В края на 8. век и през първата половина на 9. нещата съществено се променили, и то в положителна насока. Арабският военен натиск по източната граница на империята сериозно отслабнал, а на Балканите в резултат на постоянна и мъдра политика Константинопол постепенно върнал властта си първо в градовете, а после и в славянската селска околност. Възстановените редовни данъчни постъпления и вътрешнополитическата сигурност довели до натрупването на стопански и интелектуален потенциал, който легнал в основата на едно целенасочено връщане към гръко-римската традиция, познато ни днес под името Македонски Ренесанс. Така се наричала династията, с която свързваме този внезапен и видим подем. В сферата на юриспруденцията негови кулминации били два свода "Прохирос номос" (законодателен наръчник) и "Василикиите" (законите на василевс Василий І). Към тях задължително трябва да отнесем и така наречената Епанагога (Въведение) юриспрудентско съчинение, приписвано на патриарх Фотий и добило популярност преди всичко със своята теория за симфонията (съзвучие) между светската и църковната власт. Във всички тях е налице отчетливата тенденция за завръщането на византийската правна мисъл към традициите на Юстиниановия свод. При това положение е съвсем разбираемо да очакваме, че телесните наказания от иконоборческата Еклога били изоставени и углавното право се върнало към римските корени. Българското покръстване хронологически съвпаднало с тези положителни промени в развитието на Византийската цивилизация и заимстването от нея ставало посредством най-модерните за времето си образци. Подобно предпочитание ясно личи и в храмовата архитектура. През втората половина на девети век базиликалният план постепенно бил изоставен и на негово място започнали да се строят по-малките, но и по-изящни кръстокуполни черкви. Последните много бързо се утвърдили в новопокръстена България и почти до падането под турска власт базилики не се строели. Възраждането им щяло да стане едва през вековете на османското владичество в резултат на намалените финансови възможности и загубата най-необходимите архитектурни знания и строителни умения. Можем да предположим, че нещо подобно се случило и с правото. Под влияние на модерните Прохирос и Василикии българското законодателство изоставило телесните наказания на Еклогата и се обърнало към онези, които откривало в съвременната му юриспруденция от Византия. Най-вероятно това наистина е било така, но то едва ли щеше да се случи, ако вътрешната еволюция на старобългарската култура не беше създала необходимите предпоставки новите юридически норми да бъдат възприети и приложени в българската действителност. Става дума за естественото вътрешно развитие от родова организация на обществото към тази на една типична централизирана средновековна монархия.

Днешните изследователи са единодушни, че членовредителството като правна санкция възниква в дълбока древност в рамките на родовите общества. Неговата поява е тясно свързана с религиозната ритуалност на канибализма и лова на глави. Проследяването на причинно-следствената връзка помежду им протича в няколко основни насоки. Най-напред трябва да се отчитат особеностите в самосъзнанието на човешкия индивид от онази далечна епоха. Неговият „Аз” не правел никаква светогледна разлика между себе си и прекрасния Космос, който го заобикалял. Той бил една от многото негови компоненти подобно на камъка, планината, звездите или слънцето. Днес мисленото сливане с природата асоциираме с почивка и блажено съзерцание. Но това е така защото правим ясна разлика между себе си и елементите на тази природа. Ако изгубим понятието за тази различност и обособеност на нашето „Аз” природата от красива гледка ще се превърне в болезнено предизвикателство. Ние сме същите неща като морето и континентите, като върховете и равнината, като реките и гората, но понеже сме без ясно понятие за самосъзнание това вместо да ни радва ще ни измъчва и депресира. Ние сме част от тази величава красота, но най-слабата, най-уязвимата и най-краткотрайната. Ето защо бихме чувствали постоянна и свръхемоционална нужда да възвеличаваме и възхваляваме всичко онова от космоса, което не сме ние. Да възприемаме слънцето, звездите, земята като висши сили, от които зависи всичко в нашето ежедневие. Тази светогледна ориентация добива още по-тежко значение като се вземе предвид, че този отдавна живял човешки индивид все още не правел разлика между дух и материя. Щом аз мисля и чувствам, значи това прави и всеки камък. Компенсацията на това чувство и съзнание за малоценност вървяло в две основни посоки. Първата била изработването на богат набор от ритуални инструменти, с които да се измолва от висшите космически елементи помощ и подкрепа за жизненонеобходимите човешки дейности. Другата била елементите на човешкото общество да се подредят и остойностят в йерархия според критериите трайност/ нетрайност.

Този от тях, който най-много приличал на вечния Космос, бил родът. Подобно на слънцето той съществувал преди човешкото раждане и щял да съществува и след човешката смърт. Интуитивно усещайки компенсаторната сила на тази идея, примитивният човек свързвал изцяло своето съществуване с това на рода. Неговото битие в условията на изключителна малотрайност можело да има смисъл, единствено ако било подчинено на нуждите на рода. В резултат чувството за дълг към рода и готовността за саможертва в негово име се превърнали в основни етични категории, от които тръгвал и при които свършвал нравственият светоглед, а жертвеността - в единствен смислен модел на съществуване.

Плътните и разнообразни причинно-следствени връзки между процесите на интеграция и дезинтеграция при самоосъзнаването на индивида ги превърнали в скачени съдове. Колкото по-интегриран се чувстваш в колектива, от който произхождаш, толкова по дезинтегриран си от околния свят или от колективите на твоите съседи. Ето защо прогонването от рода моментално превръщало човека в животно, което всеки можел да убие и същевременно реципрочно превръщало всеки чужденец в евентуална заплаха, която имаш право да убиеш. Максималното унищожение на чужденци прави собствения ти род по-силен, защото така максимално намаляваш заплахите пред него. А след като родът е създадено от човека подобие на вечните слънце и земя, то взаимоотношението с него трябва да е като взаимоотношението с тях -  ритуално, обредно. В този светогледен контекст самото убийство на чужденци и съседи не е достатъчно да даде адекватен символ на факта, че човек прави това в името на родовото здраве и благополучие. Трансформирането на енергията на външната заплаха в енергия на вътрешнородовото здраве и сила трябва да се ознаменува с ритуал, който посочва преминаването на индивидуалната вражеска сила в собствена. Най - първично и най-просто горното може да се случи, ако ритуално изядеш плътта на победения съсед. И тази ритуалност само привидно ни изглежда утилитарно жестока, защото днес не можем да си представим дори рсветогледна ситуация, в която дух и материя не са различни понятия. Така ритуалът на канибализъм започва да огражда човешкото тяло със символни значения. Те огледално следват йерархията, която практическите анатомически наблюдения са изградили от човешките органи в смисъл на по-важни и маловажни.

В основата на тази пирамида от символи стои убеждението, че както космосът е един човек, така и човекът е един космос. В резултат всеки орган става символ на определен елемент от вечната природа. По-чисто биологически причини върхът на тази пирамида се се заел от човешката глава. Тя най-често се възприемала като вместилище на небесния свод. И неслучайно ловът на вражески съседски глави се превърнал в изключително важен култов праксис, а превръщането на техните черепи в трофеи - в широко разпространена традиция. Чрез черепа на убития противник индивидът в най-голяма степен наследява неговата сила и жизнена енергия. Етнографите и антрополозите от Просвещението до ден днешен, изследвайки първобитните общества в Новия свят, са открили десетки култови практики свързани с черепа. Нас българите това не бива изобщо да ни учудва защото натрапчиво напомня за една българска победа, за един хан и за наздравици със славянските князе.

От превръщането на човешкото тяло в символ до членовредителните наказания еволюционната стъпка е само една. Това, че тя е била вече исторически факт, разбираме от законите на Хамурапи - двадесет века преди Рождество Христово. Тук членовредителните санкции широко са застъпени и са подредени според императива на lex talis (такъв закон) или както го познаваме от Стария завет - "Око за око. Зъб за зъб." Преодоляването на членовредителното санкциониране е сложна и противоречива еволюция, отнела на европейската цивилизация приблизително две хилядолетия. Тя трябвало да убеди хората, че максимата "Око за око" ги затваря в омагяосания кръг на вреда и отмъщение, че превантивното назидание не е по-важно от личното превъзпитание, че всяко човешко същество заслужава спасение. И макар историята да не е кръговрат, последните неминуемо стават първи. Това естествено трябва винаги да помним, но в никакъв случай да не забравяме, когато наказваме.

Още по темата

Наложено е наказание на подсъдим, нарушил противоепидемичните мерки след влизане през ГКПП "Калотина"

Предишна новина

ССБ иска рангът за длъжност да има по-голяма тежест при формиране на заплатите на магистратите

Следваща новина

Коментари

1 Коментара

  1. 1
    ГЪДЮ ЮФ,випуск 1971 | нерегистриран
    1
    0

    СЕЩАМ СЕ ЗА ПРОФ.М.АНДРЕЕВ

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.