Митко Делев е роден в 1967 г. в гр. Перник. Завършва Националната гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил философ”. Следва в Софийския университет история и класическа филология, където печели и конкурс за редовен докторант. Защитава допълнителни магистърски степени във Франция и Англия като редовен член на авторитетното научно Общество за изучаване на кръстоносните походи и Латинския Изток. За разработката си „Западна Европа на Балканите 11-13 век” получава докторска титла. В продължение на четвърт век е преподавател по история, история на културата и латински език в НГДЕК. Автор е на десетки статии, предимно във френската научна периодика и на няколко учебника за българското средно училище.

Лято било. А това на 705-а година се оказало още по-горещо. Въздухът бил тежък и жълтеникав, а земята вибрирала под полупрозрачната му тежест. Младият Конон е запладнил стадото си в рехавата дъбрава, оцеляла незнайно как в грижливо обработеното поле край река Тонзос. Неочаквано в маранята по пътя от Маркели (Карнобат) към Диапол (Ямбол) избухнал огромен облак прах. Постепенно, в гъстата му пелена, се очертал контурът на многобройни въоръжени конници. Те подминали младия овчар с надменно безразличие. Подире им се заточила дълга върволица войскари. В средата на колоната се отличавала покрита кола, заобиколена в каре от конна стража. Един ездач се отделил от строя и доближил уплашения пастир. Няколко разменени думи и младежът последвал войника, а когато стигнал до каруцата, се проснал на земята по корем. Знатният пътник повдигнал черната кърпа, която покривала долната част на лицето и му заповядал да се изправи.

Това се оказала среща на трима владетели - настоящ, предишен и бъдещ. Войската, нарушила обедната дрямка на Конон и овцете му, била същата, с която хан Тервел възстановил на престола сваления василевс Юстиниан II Ринотмет, сиреч „Носоотрязания“. Българинът получил за награда титлата „кесар“, много дарове и областта Загоре (между Черно море и Тунджа). Докато младият Конон го чакала шеметна кариера в дългата византийска йерархия. Волю-неволю той дал на претендента 500 овце за изхранването на хората му, което го удостоило с титлата „спатарий“ (оръженосец на императора). Шест години по-късно той бил изпратен на рискована военно-дипломатеческа мисия по източната граница. Справил се блестящо и последвало назначаването му за стратег на тема Анатоликон (военно-административна област). Следващото стъпало най-вероятно било „доместик на източните схолии“, т.е. главнокомандващ ромейските войски в Мала Азия.

В 717 г. съдбата подредила щастливо съвпадение за младия овцевъд – арабите, водени от прочутия генерал Маслама, обсадили Константинопол по вода и суша, а Теодосий III изпаднал в престъпно малодушие. Както си му е редът, последвал войнишки бунт, който определил за нов василевс именно бившия скромен пастир. На Благовещение 717 г. той бил венчан за трона в патриаршеския събор „Света София“ и приел името Лъв III. Заради произхода му поколенията му прикачили прозвището Исавър. Конон бил родом от град Германикия (днешен Мараш, Турция) на границата между Мала Азия и Сирия. Вероятно родът му произхождал от свободолюбивото племе „исаври“, обитаващо долините на планината Тавър.  Според „хронографията“ на Св. Теофан Изповедник, баща му бил преселен в Източна Тракия през първото управление на Юстиниан II (685-695). Така станала възможна срещата на тримата владетели през горещото лято на 705 г. Нейният разказ и биографията на Лъв III днес напомнят за вълшебна приказка.

За професионалния историк, познаващ византийските извори, няма нищо изненадващо. Те изобилстват с подобни повествования как селякът станал цар и научната историопис не бива да ги премълчава. Защото те недвусмислено показват и доказват онова специфично за Византия явление, което руският изследовател Александър Каждан още преди половин век нарече „вертикална мобилност“ на византийското общество. А когато се мъчим да си обясним революционната културна и правна промяна, отбелязана от законодателния сборник „Еклога“, дело на същия този Лъв ІІІ Сириец, това явление се превръща в задължителна научна гледна точка. Само от тази позиция можем да прогледнем в дълбините на мъчителното раждане на Европа, което заради Прокопий Кесарийски сме свикнали да наричаме „Велико преселение на народите“.

Днес, в цялата си грамадност, светът е такъв, какъвто го познаваме благодарение на мъничката Европа – и Западна, и Източна. Той осъзнава своята еднаквост и защитава своето етно-културно разнообразие, защото е бил европеизиран и защото продължава да се европеизира. САЩ доминират, но само в тясното пространство на военното превъзходство, иначе американците говорят английски или испански. Стопанската инвазия на Китай е притеснителна, но само за кръга на бизнес средите. Иначе едва ли някой европеец някога се е притеснявал, че ще трябва да пропише на йероглифи. Ето защо Великото преселение на народите, осигурило обективните обстоятелства на уникалната до тогава и до днес среща между варварство и цивилизация, било своеобразен исторически експеримент с планетарно измерение. Макар че експериментите в историята на хората са невъзможни.

Чак в средата на 20 в. в историческата наука се появил толкова смел изследователски ум, че да дръзне да напише цялостен историографски разказ за Великото преселение. Той бил французин, едва ли случайно, а името му – Луи Мюсе. Неговата обемиста монография е в три тома като всеки от тях е посветен на едно от трите големи преселения – германското, славянското и това на азиатските степни народи. Неслучайно той ги нарича „вълни“, а самото заглавие е дръзко предизвикателство към научната традиция – „Големите варварски миграции  IVв. – Ixв”. До този момент се говорело единствено за „варварски нашествия“, „варварски кръвопролития“ или „варварски безчинства“. Определенията в този смисъл кулминират в понятието „вандализъм“, превърнало се дори и в правен термин от Наказателния кодекс. Монографията на Луи Мюсе прави революция и затова, че доказва „вандалската невинност“. Терминът „вандализъм“ в значението си на безсмислено унищожаване на културни ценности няма много общо със събитията в Рим от 455 г. Той по-скоро изразява хилядолетното европейско недоумение как варварите ще победят цивилизацията, чието подражание е толкова трудно, че макар и започнало през ренесанса, продължава до ден днешен. „Вандализъм“ е метафорично средоточие на сложната шизофрения на европейското самосъзнание, особено в западната половина. Ние наследници на гръко-римската цивилизация ли сме или на нейните унищожители – варварите? Къде да търсим началото си – в Перикъл или в Хлодвиг, първият крал на франките? Изборът е невъзможен, но и отговорът „И на двете!” е изключително труден както за обяснение, така и за аргументация.

Ето защо още в предговора си Мюсе поставя въпроса какво били варварските нашествия – миграция или инвазия. Бързите отговори, като: „всяка миграция е инвазия“, не дават плодотворни изследователски перспективи. Дори само защото са фактологично неверни. Историята познава инвазии, които не водят след себе си преселение на големи маси хора. Разбира се, имало е кръв и сражения, имало е опустошения и обезлюдяване, имало е и разрушавания на културни ценности, но не защото варварите не са оценявали тяхната рестетика, а защото били езически. Същевременно налице бил един многостранен културен диалог между новодошлите и заварените. Той бил ежедневие – тривиално и скучно – и не предоставял питателна среда за герои и героизъм. Ето защо по жанрови, но и светогледни предразсъдъци, той не влязъл в историческите текстове на съвременниците. Останал невидим, но и интензивно постоянен. Затова Великото преселение на народите било петвековна историческа среда, в която война и мир, любов и смърт не били взаимоизключващи се елементи на един оксиморон. Те били странни исторически антоними. А задачата на един историк не е да прави оценъчен избор, а да възстанови и опише синонимната среда, в която те съвместно са съществували. Да, Великото преселение на народите опровергало античността, че варварство и цивилизация са непримирими антоними и доказало, че оттук насетне, в общоевропейското битие – те ще станат и синоними. Тези думи звучат прекалено метафорично за стандартите на научния стил. Това обаче е неизбежно, защото зад тях стоят хиляди факти като всеки участва в не един исторически сюжет или процес. В подобен случай традиционният подход изисква колосално повече страници от допустимите за една статия. Все пак не можем да подминем следното.

Великото преселение не разрушава бляскавата античност, тъкмо обратното – създава необходимите обективни възможности гръко-римската културна традиция да навлезе в средновековието на варварите. Във времеви план тя била неизменната и най-важна дисциплина в средновековния университет  на варварската любознателност. Спокойно можем да оприличим тази нова европейска епоха с атмосферата и дейността в една класическа гимназия. На запад новите народи скланяли и спрягали парадигмите на сложната латинска граматика. На изток превеждали сложните антични текстове на език, в който наличните думи не достигали, а новите, сътворени от преводачите, трябвало да създават липсващите светогледни понятия. Учебните постижения се натрупвали и ето появявал се ренесанс с категоричен интерес към древността. На запад се редуват каролингски, отонов, провансалски, сицилиански. На изток - македонски, комнинов, палеологов. Големият италиански ренесанс имал многобройни по-малки средновековни предшественици. Връзката помежду им неизбежно е причинно-следствена, но има и една съществена разлика.

До 14. век варварите в Европа се интересували предимно от онази античност, която те се срещнали лице в лице през четвърти век  т.е. античността на абсолютната имперска монархия и монотеистичното универсално християнство, а целенасочено се дистанцират от античността на полисната демокрация и езическото многобожие. През така наречения Ренесанс нещата не се променят принципно - просто вниманието се пренасочва от империята към полиса, от монархията към демокрацията; и от християнството (в известен смисъл) към обаянието на древногръцките митологични сюжети. 

Както и настояват модерните изследвания по история на изкуството, в основата на това пренасочване стои художествената амбиция символизмът в изграждането на християнските образи да се замени с реализма. Иначе тематиката си остава почти същата. Неслучайно Ренесансът се финансира предимно от църквата или от светски аристократи под давление на църквата в този смисъл възраждането на Апенините не е отрицание на средновековието а негов естествен еволюционен резултат и неотменима част от средновековната хронологическа цялост и културно-историческа идентичност  И ако днес категорично се отхвърля знака за равенство поставен от просвещението и позитивизма между феодализъм и средновековието, последната епоха се дефинира като последователните векове, с които новите германски и славянски народи усвояват постиженията на гръко-римската цивилизация в този смисъл тя ни е общочовешки феномен. Усвоявайки античността варварите създават еволюционно нова култура и превръщат Европа в последния засега цивилизационен център на човечеството. Всичко казано има и ясно видими географски измерения. Средновековието започва когато античната културна традиция пресича северната граница на римската империя и свършва когато стигне до бреговете на Северния ледовит океан. Двата първи моста, които свързвали варварството и цивилизацията били християнската църква и римското право и естествено те били построени от самата цивилизация. Варварството още нямало този технологичен капацитет. Историческата трагедия на древен Рим била тази, че докато легионите му воювали непрестанно по Северния европейски лимес, културата му гради мостовете по които враговете да преминат. Църквата със своите институции, със своята политическа и културна среда си оставала най-интимният елемент в него. От една страна нейните институции били организирани и функционирали според правилата на полисната Демокрация или поне на полисната управленческа колективност. Всички те имали изборен характер, строго определена отчетност на колективните съборни органи, като всички те се подчинявали на върховенството на закона, в чието създаване участвали по-голям или по-малък брой клирици и миряни. От друга страна антагонизмът, междухристиянският монотеизъм и политеизма не бил непреодолима пречка за духовенството да оцени по достойнство много аспекти от системата на древната цивилизация.  Показателен пример е положителното, макар и предпазливо отношение към традицията на гръко-римската философия. Нали именно чрез нейната методология били конструирани основните догми на християнството и следователно прекъсването на връзката с нея би било способността на църквата да възпроизвежда високообразовани елити, които да бранят и актуализират светогледната чистота на вярващите.

Вторият такъв мост бил римското право. Най-напред неговото неизбежно изграждане и неизбежно функциониране - диалогът между двете епохи - имали буквално значение и непосредствено практическо приложение. От една страна в новите варварски държави, особено на запад, преобладавало романизираното население от бившите римски граждани преброявани със статистически изчисления за френското кралство, според които варварите съставлявали една десета от цялото население. Останалите били римляни, свикнали да живеят според изискванията на римското право. От друга страна, образуването на новите кралства, княжества и ханства било процес на интеграция на отделни племена със собствени юридически обичаи. Унифицирането на правната действителност на държавата под властта на един общ монарх, стимулирало прехождането към писмено законодателство, а римското право било готов за употреба образец. Пак в този контекст трябва да отбележим и необходимостта новият варварски монарх да изгради пред своите римски поданици образа на достоен императорски наследник. Освен всичко това трябва да си дадем сметка, че римският закон не бил нещо над живота или встрани от него. Той бил един от центровете, а неговата книга била есенцията, която отразявала етичната ценностна система - отношението човек-държава, възлите за частна собственост, обществено благо и обществено зло. С други думи римското право било изключително ефективен пътеводител. Структурата и механизмите на античната цивилизация непрекъснато подклаждали активен интерес към него и на запад, и на изток сред християнската общност. Най-много няколко десетилетия делят образуването на някое германско кралство от кодифицирането на неговото обичайно право по римски образец. Така се появяват вестготска правда, бургундска правда. турийска саксонска и така нататък. Не всички са запазени и не всички имат точна датировка. Всички обаче, само заради появата си, повдигат въпроса за значението им като културен знак.

Според едни изследователи те са естествена последица от желанието на управляващото германско малцинство да се равнопостави и разграничи едновременно от мнозинството на романизираните си поданици, а според други - те бележат естествената еволюционна способност да възприемат философията на римското право и механизмите на римския съдебен процес, които били колкото атрактивни, толкова и неразбираеми. Дори в средата и втората половина на 20-ти век било изказвано мнението, че варварските кодекси нямали нормативно значение и конкретно приложение в реалната съдебна практика. Те били просто едно от средствата за съхраняване на германската етнокултурна идентичност.

В условията на пряк контакт с римската цивилизация, която заплашва със своето грамадно превъзходство, истината е, че всички изказани мнения имат своите сериозни основания, а красивата противоречивост помежду им е красноречив знак за причудливите форми на симбиозата между варварите и цивилизацията. Най-известният паметник на древно-германското право най-вероятно той е съставен в края 481 г.-511г. или между 507г.-510 г. До нас са достигнали над 90 негови преписа, което е впечатляващо изобилие. Обикновено за него се казва че германското обичайно право безапелационно доминира над римското юридическо влияние. Това дори да е вярно, касае единствено правно-техническата страна на въпроса. Обикновено се приема, че най-варварското във варварските правди е спазването на древно-германския принцип - всеки да живее според своя закон. Франкът - според франкския според горския агале, римлянинът - според теодосиевия кодекс. Тези оценки са най-малкото прибързани, заради възприятията за всеобщо римско гражданство от 211 година. Римското частно право възприело същия принцип - всеки да бъде съден според собствения му закон. Практика намерила израз в правото на народите и в естествената еволюционна потребност на съдебната власт от унифицирана правна действителност. Тя обаче често трябвало да отстъпва на политическата целесъобразност, а както ще видим в еклогата всички усилия на късните императори да въведат един закон за всички никога не постигнали 100-процентова ефективност. По-важното в салическия закон била използването на латинския език, макар и с много граматически грешки, и тенденцията  законодателството и съдебното производство да придобият писмен характер. Съдебният процес да се подчини на строги процедури, така че правно да се защитят основни норми на християнския морал в областта на семейните взаимоотношения и статута на владетеля. За бъдещето историческо развитие на западната средновековна юридическа мисъл безспорно една от най-важните посоки била съхраняването и усвояването на ius romanum.

Диалектиката между двата противоположни процеса - варваризация на правото или романизация на варварите във византийския исторически контекст имала по различни измерения, въпреки разгрома край Адрианопол през 378 година нанесен на император Валент. Константинопол успял да съхрани политическия си контрол над източната имперска половина, макар балканската граница да си оставала течението на долен Дунав. Натискът на новите народи бавно, но неотклонно се усилвал. Варварският проблем постепенно се превръщал от външна опасност във вътрешно политическо предизвикателство, а мирното преминаване на границите изправило империята пред непозната по мащабите си бежанска криза. Двата възможни изхода от създалата се ситуация - прогонване или асимилиране на новодошлите - оформили и две партии в политическия елит - антиварварска и проварварска. През управлението на Юстиниан Велики (527-565) подчертан превес взела първата. Започнало колосално военно усилие за унищожаването на западните германски кралства на балканската граница и балканските провинции били оградени с тристепенна фортификационна система, колкото и странно да звучи, същите принципи били заложени и в правната реформа на Юстиниан от 529 година. Под лична заповед на императора започнала работа и колегия от авторитетни юристи, а дългогодишните усилия завършили с издаването на четири-томния труд Corpus Iuris Civilis или пълна кодификация на римското право. Всичко в това обемисто съчинение издава убеждението за достигната и преживяна еволюционна завършеност, дори на няколко пъти било буквално заявявано, че всякакви нови тълкувания и интерпретации на законите са забранени. Както многобройните крепости по Дунава трябвало да защитят империята от варварите, такава каквато била, така Corpus Iuris Civilis трябвало да защити римското право от всякакви неримски влияния и интерполации. Макар управлението на Юстиниан заслужено да е останало в паметта на хората като велико, не се е случило нито едно от двете, както крепостите не могли да предотвратят славянската колонизация на Балканите, така човешкият копнеж за завършеност и съвършенство не успял да спре житейската нужда от еволюционна промяна и римското право за два века станало по-скоро византийско.

Еклогата, издадена на 31 март 726 година, е била най-важният елемент от правната реформа замислена от императора. Тя се допълва от народите, а приблизително по същото време излизат и земеделски, морски и военен закон. В същата година, когато започнали първите прояви на друга радикална реформа, този път в областта на вярата и църквата. На първо място еклогът трябвало да доведе до опростяването на юстиниановия кодекс, така че да стане по-ефективен в ежедневното съдопроизводство и по достъпен за всички поданици в империята. Неслучайно авторите изрично отбелязват, че новият юридически свят е адресиран не само към жителите на столицата, но и към тези които постоянно обитават провинцията. От само себе си се разбира, че последното означавало правните текстове да отразят и промените, които били внесени в дейността на съдилищата под влияние на славянското обичайно право и това на малоазийските провинции. Освен това се давало глас и на множество юридически норми с гръцки произход, които юстиниановата кодификация целенасочено пренебрегвала в името на римската правна чистота. След арабските завоевания през седми век под властта на Константинопол останали само Малоазийският и Балканският полуостров и където доминацията на гръцкия гръцки език била безусловна, безрезервното придържаме към юстиниановата традиция вече било невъзможно. На второ място еклогата трябвало да завърши окончателно реформата в организацията на съдебната система и в процедурата на съдебния процес. От една страна съдопроизводството станало изключителна грижа на държавата, в резултат на което максимално се бюрократизира. Съдийски правомощия получавали само определени от императора държавни чиновници в рамките на провинциите.  Това били стратезите на теми в отделния град, неговият апарат, тоест – градоначалник. С тяхна помощ се учредява специален съдебен чиновнически апарат, който бил на държавна заплата, за да се избягва корупцията и да се гарантира безвъзмездното участие на страните в съдебния спор. От друга страна са били взети и необходимите законодателни мерки целият съдебен процес, през всичките му етапи, да придобие писмен характер - от исковата молба до съдебното решение или присъда. Естествено това давало предпоставки за възникването на допълнителни професии - професионални писари на съдебни книжа и табуларии, чиито услуги участниците в процеса разбираемо заплащали. С оглед на нарасналото значение на църквата в цялостния живот на Византия, нормите на еклогата директно защитавали ценностите на християнския морал и прокарали идеята за всеобщо равенство пред законите. Разбира се, след като става дума за средновековие и строго йерархизирано общество, не можем да очакваме абсолютно и безкомпромисно придържане към този принцип, но в крайна сметка еклогата ни дава повод за един по-задълбочен размисъл, отвъд оценъчното понятие за варваризация на римското право. Размисъл, който да актуализира въпроса – защо, за разлика от нас, средновековните хора са давали подчертано положителна оценка на правната реформа, предприета от Лъв III и достигат до десетки открити преписи на еклогата, целящи широкото й разпространение в славянския свят.

Още по темата

Бой и стрелба в училищен двор в дупнишкото село Яхиново

Предишна новина

Mениджърите от Острова масово подкрепят задължителни ваксини за работа в офиса

Следваща новина

Коментари

1 Коментара

  1. 1
    Наблюдател | нерегистриран
    9
    0

    Браво! Както винаги увлекателна статия от чудесен и знаещ човек!Адмирации!

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.