Правото на информация като основно човешко право

Правото на информация като основно човешко право

"ЕЛСА (Европейска асоциация на студентите юристи) България" проведе конференция "Свобода на словото. Защита на журналистическите източници. Източници и право на информация" в Огледалната зала на Софийския университет. В края на събитието, което се състоя на 28 май, бяха отличени и най-добре представителите се студенти в състезанието за студентски научни разработки на тема "Правото на информация като основно човешко право". Те имаха възможност да представят своите есета по темата и да разкажат какво ги е вдъхновило да пишат по поставения проблем. В състезанието взеха участие студенти от четири юридически факултета в страната – на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Университет за национално и световно стопанство, Нов български университет и Русенския университет "Ангел Кънчев". Челната позиция зае Симона Белчева. Тя е на 22 години, от Благоевград и е студент по право в III курс в Университета за национално и световно стопанство. Като част от наградата, "Правен свят" публикува есето ѝ. 

Какви решения взимат управляващите и какви промени се правят от тях?  Как се разпределя бюджетът в държавата? Някой ограничава ли свободното изразяване? Скриват ли медиите някои истини? Това са въпроси, които всеки интерeсуващ се човек би попитал. Последният би поискал да се запознае с важните въпроси, свързани с държавата и обществото ни. По този начин отделният гражданин ще може да се довери в легитимността на институциите.  Въпросите от своя страна са свързани с получаване на отговори. А те по същество са равнозначни на получаването на информация.

Би било неправилно да подходим директно към въпроса за правото на информация, без да изясним значението на понятието. "Информация" е един твърде абстрактен термин, използван прекомерно често в днешно време. Въпреки че липсва общоприета дефиниция, в справочници и нормативни актове информацията се свежда до сведения, данни, факти за лица, събития, процеси или явления. У нас е формулиранo еднo от доста лаконичните определения за "информация", коeто гласи: "информация е възприетото от някого или нещо отражение или знание".[1] Тази дефиниция обаче е твърде тясна и отразява понятието само в сферата на медиите и комуникациите. От гледна точка на информатиката, информацията е концептуално свързани сведения, данни, понятия, изменящи представите ни за явленията или обектите от обкръжаващия ни свят и е продукт на взаимодействие на данните и методите за тяхната обработка, необходим за решаване на конкретна задача.[2] Традиционно се счита, че думата е синоним на познание. Информацията също е приета и като власт, и като стока, и като цел. Ако продължим по-нататък, Томас Джеферсън е казал, че "информацията е валутата на демокрацията". Като един истински пророк за времето си, твърденията му от преди два века важат с пълна сила. Информацията е и обект на правото, характеризиращ се с няколко признака. Информацията винаги има нематериален характер, но възниква в резултат на интелектуална човешка дейност. Необходимо е да се обективизира и да има способността да бъде съхранявана и разпостранявана. Не на последно място, тя винаги е количествено определена и е непотребима.

А каква е всъщност връзката между информацията и правата на човека? Няма единодушни мнения откога датират правата на човека. Намерени са отделни фрагменти от различни цивилизации, които неясно и общо говорят за права на човека. Изразяването на мнение винаги е било движеща сила, тъй като човекът е единственото мислещо същество. Още в Древна Гърция свободата на словото се възприема противоречиво. От една страна, много случаи показват колко драгоценни са правата на изразяване.[3] От друга, Сократ е осъден на смърт не за друго, а заради идеите, които е приемал и проповядвал. Думите, които той изрича на процеса: "Ако кажете, Сократе, ще те освободим, но при условие, че няма да търсиш и размишляваш по този начин вече, тъй че ако бъдеш заловен да вършиш пак това ще умреш;- ако това е условието да ме освободите, то ще отговоря така: Мъже от Атина, почитам ви и ви обичам, но ще се покорявам по-скоро на боговете, отколкото на вас". [4]През 15-ти век Гутенберг изобретява печатната преса, което улеснява изключително много обмена на информация. Но редом с увеличаващата се жажда за изразяване на идеи стои и желанието това да бъде контролирано. Историята ни дава немалко примери, които освидетелстват забраните на свободното изразяване. Църквата налага строга цензура на огромно количество книги, които разпространяват различни идеологии, включително и на тази на Николай Коперник "За въртенето на небесните сфери".[5] Когато Галилей подкрепя изразените от Коперник идеи, той бива строго осъден.  Малко по-късно Джон Лок, създава и термина "права на човека". В известните си трактати той очертава теорията, че всеки човек трябва да бъде изначално равен с другите, интересите му да са защитени и свободата му да бъде гарантирана. Това е основата на гражданското общество. Със започване на Просвещението, идеята за свобода на словото става основна цел на мислителите и основна движеща сила на обществото. През 18-и век Франция допринася значително с Декларацията за правата на човека. Последната е този документ, който определя индивидуалните права и свободи на всеки човек и има най-дълготрайни последици на европейския континент  Тогава започва и "първото поколение права на човека", кавито са гражданските и политическите. През 19-ти век и началото на 20-ти все повече започва да се споменават икономическите и социалните права на човека. Не може да не споменем Джон Стюарт Мил, който в книгата си "За свободата" споменава, че "ако се заглуши правото на човека да изказва мнението си, това ограбва цялото човечество".[6] След това, идва и "третото поколение права на човека", които улесняват упражняването на вече утвърдените права.[7]

Днешната цивилизация променя човека, а едновременно с това се видоизменят и пределите на човешките права. Векове са били нужни, за да бъдат признати едни или други права, а естествените права да бъдат ясно преобразувани и облечени в  юридически категории. Точно в това се състои и прогресът на човека като отделна личност и на човечество като цяло. Факт е, че в едно или друго общество, при едни или други условия, някои основни права са били отричани и потъпквани. Въпреки това, никоя власт не би могла да ги отмени изцяло, точно защото те са неразривна част от човека. Необходимо е обаче още много време, за да може тези права да достигнат до всеки, да са достъпни за всеки.

Личният и общественият живот на всеки индивид е сбор от обстоятелства и събития, които са и предпоставка на равенството или неравенството на хората. А свободата е условие и начин за изразяване на човека като нравствено същество. Тя е морално значима и има няколко разновидности.[8] В Древна Гърция свободата е фокусирана в държавния живот и политиката. Тя е осмислена като възможност всеки да стане част от суверенитета на полиса. В днешно време човек намира свободата си в действащото право при условията на държавната власт. Провъзгласяването на едни или други права не би имали никакво значение, ако те не бъдат признати от законодателя. На общността трябва да бъдат гарантирани основните права и свободи, но задължително условие това да стане е последните да бъдат облечени във формата на юридически актове.

Знаменит документ е Всеобщата декларация за правата на човека, част от Хартата за правата на човека на ООН от 1948г., който оказва съществено влияние за "интернационализацията" на концепцията за правата на човека.[9] Там са формулирани универсални стандарти[10], които установяват конкретни права и свободи, включително  правото на свободно изразяване и правото на достъп до информация, като основни човешки права. Документът играе точно тази роля на основен гарант на правата на всеки един индивид. Той преутвърждава тези права като начала на правовия ред.

През 1950 г. Международният пакт за гражданските и политическите права провъзгласява свободата на словото. То включва свободата на лицето да търси, да получава и да разпространява сведения от всякакъв тип, без ограничения от границите и средството за получаване. След това правото на свободно изразяване на мнение и на свобода на информацията като основно човешко право е закрепено и в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Въпреки че е приета през 1950 г., България я инкорпорира в законодателството си чак след повече от 40 години, през 1992 г. Основното в нея е, че се добавя едно позитивно задължение за властта, която трябва да предприеме административни или други мерки, които да не допускат нарушения на защитените  права.[11] Най-новият документ със значение за правата на човека и в частност с правото на информация, е наречен Харта на основните права на Европейския съюз. Той обогатява европейския инструментариум във връзка със защитата на правата на човека. Но нейният характер е по-скоро декларативен, тъй като почти дословно повтаря вече изградените основи от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Човекът като разумно същество е отговорен за всяка свобода, но не в юридически план. Отговорен е как да живее свободата си и дали изобщо ще се възползва от нея. Но държавата е длъжна да съблюдава и да осигурява възможност на всеки един човек да бъде част от обществото. Освен всичко друго, това се изразява с правото на  информация.

Правото на информация е също основно човешко право, каквото е и правото на живот, правото на свободно придвижване, правото на собственост и прочие. То е пряко свързано с демокрацията и неин главен инструмент. Iustitia civitatis (regnorum) fundamentum или справедливостта е основата на обществото. Би било абсолютно несправедливо да бъде отнето това право на човека, особено в условията на значителния прогрес на днешното общество. Сегашната цивилизация повече от всякога трябва да създава удобства и улеснения за отделния човек.

Чл. 11 от Хартата за основните права на Европейския съюз, чл. 10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека звучат много сходно. Основното е, че чрез тях се дава право на всеки свободно да изразява мнението си. В това право се включва свободата да се търси, получава информация чрез всички средства, независимо от границите и без намесата на държавната власт. Това е и първият аспект, в който се изразява правото на информация. В ерата на информационните технологии понятието за информация се изменя значително. То се превръща в едно глобално понятие, което стои извън отделния индивид, извън отделната държава и извън отделното общество. Свободата на словото представлява един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е едно от основните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Тя важи не само за "информация" или "идеи", които намират благоприятен прием или не се считат за обидни или са приемани с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и търпимостта, без които едно "демократично общество" не би могло да се нарече такова. [12] Главният проблем идва от факта, че по някакъв начин трябва да се осигури достъп до това основно човешко право. От друга страна, Европа създава модел, намира интеграционни структури, създава единна социалност, но всяка отделна държава трябва да се погрижи за фунцкионирането на отделните държави като едно цяло.

Както вече видяхме, правото на информация е дадено като основно човешко право в редица документи. Но това право е неразривно свързано с достъпа до желаната информация. Признаването на достъпа до обществена информация се възприема като нещо нетипично за много дълъг период след 1766г., когато за пръв път е уредено в Швеция. Развитието си то претърпява едва през втората половина на 20-ти век.[13] Приемат се закони във Финландия, а по-късно в Дания и Норвегия. Следват ги Франция, Австрия и Гърция, а след това и останалите държави от европейската общност. И тъй като в края на 20-ти век проблемът за правата на човека става проблем за цялото човечество, всяка държава трябва да съобрази своето законодателство с международните стандарти и да инкорпорира правото на достъп до информация в него. Правото на достъп до обществена информация е закрепено в чл.41 от Конституцията на Република  България. Този достъп е част от родовото понятие от общата уредба на комуникационните права и свободи, прогласени в чл.39 и следващите от Конституцията. Достъпът до обществена информация е част от общата категория "право свободно да се изразява мнение", което също е основно човешко право. [14]

Според решение на Конституционния съд от 1996 г.[15] в чл. 41 са уредени две отделни права. Първото се съдържа в това, че всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Това право задължава държавните органи да осигурят достъп до общественозначима информация. Някои автори разделят задълженията на държавата на две групи. Първо, държавата не трябва да пречи на търсенето, получаването и разпространяването на информациия. И второ, държавните органи да извършват нужните действия, за бъде осигурен достъпът до тази информация. [16]

Без съмнение, правото на информация е основно човешко право. В международните актове се посочва, че "свободата на информация е основно право на човека и условие за всички свободи". Комисията по правата на човека разширява дефиницията на понятието и добавя, че "свободата на информация означава също, че всеки човек иа правото на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото безпрепятствено да търси, получава и разпространява информация и идеи чрез всякакви средства и без оглед на държавните граници. Тази свобода включва правото на най- широк достъп до източниците на информация, на безпрепятствено търсене на информация, както и гаранция за добронамереното използаване на източниците на информация". [17]

Всеки човек трябва да знае по какъв начин може да търси и да получава информация и от кого, тоест как да упражни така или иначе даденото му и гарантирано основно право. В началото беше споменато, че за понятието информация няма легално определение. За разлика от това, чл.2, ал.1 на Закона за достъп до обществена информация дава легална дефиниция на термина "обществена информация". Това е именно всяка общественозначима информация, свързана с обществения живот на Република България и позволява съставяне на мнение относно дейността на задължените от закона субекти. Непрецизно и неточно е и това определение, затова de lege ferenda може да се предложи по-ясна уредба на субектите, задължени да предоставят обществена информация и конкретно изброяване на информацията, до която имаме достъп.

Субектите, задължени да предоставят обществена информация, имат един общ признак. Всички те извършват дейност в обществен интерес, уредена с норми на публичното право. На първо място са посочени държавните органи. Като понятие то говори за държавата и администрацията на национално и местно равнище.[18] ЗДОИ не ограничава вида на държавния орган, следователно тук влизат както органите на законодателната, така и органите на изпълнителната и съдебната власт. Освен това, може да се включат и органите, които не спадат към нито една от трите власти или други институции.[19] Основно право на всеки човек е да получи обществената информация, от която се нуждае. Тя може да бъде официална и служебна. Достъп до официална информация се осигурява чрез обнародването в Държавен вестник. Ако тя не се съдържа в нормативен акт или за нея не е предвидено да бъде обнародвана, може да бъде потърсена от всеки чрез заявление до органа по общия ред. Достъпът до служебна информация поначало също е свободен. Тя се събира и съхранява във връзка с официалната, както и по повод дейността на органите и техните администрации.

Другият основен аспект на правото на достъпа до обществена информация е свръзан с медийния свят. Изразът "четвърта власт" се налага във Франция по време на аферата "Драйфус", след като се установява, че случаят е инсцениран и обвиненият е помилван и след това реабилитиран. "За щастие има една четвърта власт...", пише Емил Зола в небезизвестната си статия "Аз обвинявам", "...която е в състояние да открива и коригира грешките, допуснати от трите секуларни власти.". Метафората не означава нищо друго, освен че медиите трябва да бъдат независими от държавата и институциите. Те трябва да упражняват правото на свобода на словото като предоставят информация без никаква цензура. Медиите като субекти на правото на информация са длъжни да разпространяват обществена информация относно факти, лица или събития, защото свободата на словото се изразява не само в това безпрепятствено да се изказва мнение, но и то да достигне до обществото. Така отделната личност осъществява контакт с останалите и се изгражда "обшественото мнение".  Обхватът на дължимата информация на медиите е изрично уточнен в ЗДОИ.

И въпреки че правото на информация е основно човешко право, то не е абсолютно. ЗДОИ изрично изключва личните данни от приложното си поле. Те са информация за физическо лице, която разкрива неговата идентичност [20]. А в Закона за защита на личните данни за лични са обявени данните, които са свързани с изпълняването на функции от държавен орган, и данните, свързани с участие на органи на управление или контрол на юридически лица. Не може да не се забележи, че това разширение на понятието води до противоречие с целите на правото на достъп до информация. За разлика от нашето законодателство, в румънския Закон за свободния достъп до информация от обществен интерес точно е казано, че лична информация може да се превърне в обществена, когато лицето има възможност да заеме публична длъжност. Унгарският законодател отива дори по-далече в Закона за защита на личните данни и разкриване на данни от обществен интерес. Чл.19 гласи, че "Достъпът до данни от обществен интерес не може да бъде ограничаван с цел защита на данни на лице, действащо в качеството на орган на власт, които са свързани с изпълнение на правомощията му". [21]

Ограничаването на достъпа до обществена информация е допустимо, когато са налице няколко условия. Първо, ограниченията са допустими единствено с цел охраната на други, също конституционно защитими права и интереси.[22] Ограниченията също трябва да са предвидени от вътрешното право със закон.[23] Законните основания трябва да бъдат насочени към изрично изброени в чл.10, т.2 на ЕКЗПЧ цели

Като основно човешко право, правото на информация се ползва със специална защита. В рамките на ООН съществува Комисия по правата на човека, в чиято компетенция влиза предоставянето на доклади, препоръки и предложения в тази област. Самото Общо събрание на ООН има функцията да извършва проучвания и правни препоръки с цел подпомагане на основните свободи.[24] В рамките на континента,  европейската система за защита на правото на достъп до информация се основава на ЕКЗПЧ. Освен външна, съществува и вътрешноправна защита на правото на достъп до обществена информация. В България контролът се осъществява пряко от Конституционния съд.[25] В системата от правни гаранции за защита на правата и законните интереси на гражданите има и други, освен конституционните. Това са съдебните гаранции, които "са най- висши, защото съдът в своята дейност е независим и подчинен само на закона.."[26]

От изложеното може да заключим, че правата на човека са и ще продължават да бъдат екзистенциална опора за всеки един човек. Хората трябва да се научат да отстояват своите права, докато последните не се преобразуват изцяло от дължимо в налично и правно съществуващо. За да отстояват правата си, хората поначало трябва да са запознати с тях и да знаят по какъв начин най-пълноценно могат да ги упражняват. Защото истинската свобода е всеобща и равна за всички. Непрецизното законодателство и всички неточности биха само забавили развитието на обществото и затруднили прогреса на човечеството като цяло.



[1] Атанасов, Любен и Г. Цанкова. Някои съображения относно понятието информация // Сборник от материали, научни разработки и публикации в областта на НИД. София, 1987, с. 28.

[2] Туджаров, Х., Информационни системи, 2007

[3] Попов, Д., Древна Гърция. История и култура,2000

[4] Apology by Plato, Translated by Benjamin Jowett

[5] Гергова, А., Българска книга- енциклопедия, 2004, стр. 222

[6] John Stewart Mill, On Liberty, With an introduction by W.L. Courtney, 2011

[7] За "трето поколение права на човека" се смята и правото на достъп до обществена информация. Вж. Повече Панайотова, Ем., Достъп до обществена информация, 2003

[8] Вж. Повече Михайлова, М., Цивилизацията на правата на човека, 2009, стр. 80 и сл.

[9] Янков, А., Всеобщата декларация за правата на човека и развитието на съвременното международно право,1998

[10] Макар и да не обвързват юридически държавите- членки на ООН, те имат задължителен характер по силата на обичая.

[11] Из чл.10 ЕКЗПЧ: "...Този член не забранява на държавите да въвеждат разрешителен режим за дейността на радио- и телевизионните компании..", вж. Йотов, Й., Увод в международната защита на правата на човека, 2001,стр.140 и сл.

[12] Решение на КС 7/96г.

[13] Панайотова, Ем., Достъп до обществена информация, 2003, стр. 15

[14] Танчев, Ев., Основни права и задължения на гражданите, 1999, стр.127 и сл.

[15] Р.7/96г., Решения и определения на КС на Република България, 1996, с.58 и сл.

[16] Танчев, Ев., Основни права на човека и гражданина, 1998, стр. 76-77

[17] Панайотова, Ем., цит.съч.,стр.

[18] Параграф 1 на Препоръка 2, 2002

[19] От една страна, такива са президентът, Конституционният съд, Сметна палата, а също и органи, чийто състав се формира от изпълнителната или законодателната власт. От друга страна, има и други публични институции, които се характеризират като субекти на правото на информация. Такива са БНБ, НЗОК, СЕМ и др. 

[20] "Физическа, умствена, психологическа, семехна, икономическа, културна или обществена идентичност", чл.2, ал.2 ЗДОИ

[21] Панайотова, Ем., цит. съч., стр.56

[22] Решение на КС 7/1996

[23] За правна основа се приемат и актовете, които националните власти определят като закон. Такива могат да са царските укази или дори вътрешни правила, приети на основание на закона.

[24] Лозанова, Ц., Международен механизъм за защита на правата на човека- правна същност, видове и тенденции и развитие, 1999, стр. 182

[25] Друмева, Ем., Конституционно право, 2008г, стр.99

[26] Решение на КС 11/1998г. 

 

Убиецът на студентката Вероника Здравкова е осъден окончателно на 30 години затвор

Предишна новина

Решението на ВСС да отхвърли промените в ЗСВ удря по имиджа на държавата

Следваща новина

Коментари

2 Коментара

  1. 2
    | нерегистриран
    7
    0

    Мдаа... момичето мисли по-добре от 2/3 състава на ВАС, който със зъби и нокти брани държавната администрация.

  2. 1
    информирания | нерегистриран
    13
    0

    Прекрасна творба,комплименти!



    В действителност знанието носи печал и страдание,поради това не е чак толкоз полезно.

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.