И Висшият адвокатски съвет атакува пред Конституционния съд промените в НПК

И Висшият адвокатски съвет атакува пред Конституционния съд промените в НПК

Прикачени файлове

След като Върховният касационен съд (ВКС) атакува пред Конституционния съд (КС) част от последните промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), Висшият адвокатски съвет (ВАдвС) също сезира конституционните съдии, само че по отношение на повече от 20 нови разпоредби в закона.

Искането за обявяване на противоконституционност на големия обем от текстове в НПК, подписано от председателя на ВАдвС Ралица Негенцова, засяга воденето на процеса срещу обвиняеми лица задочно (разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4), даването на обезпечителни разноски към мярката за неотклонение "парична гаранция" (разпоредбите на чл. 73а, ал. 2), както и условията, при които се води въведеното вече в процеса "разпоредително заседание", в частност това, че измененията предвиждат то да не бъде отменяно, ако защитникът отсъства (чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта "в случаите по чл. 94, ал. 1"). ВАдвС атакува пред КС също така и промяната на подсъдността на делата за корупция по "високите етажи на властта", които от 5-ти ноември т.г. вече са подсъдни на Специализирания наказателен съд, вместо на Софийския градски съд (чл. 411а, ал. 1, т. 4)

Поредната атака срещу промените в НПК идва три седмици след влизането им в сила. Измененията бяха гласувани окончателно в края на първата сесия на 44-то Народно събрание през юли т.г, а президентът не наложи вето. 

Предложението за сезиране на Конституционния съд на Република България с искане за обявяване на противоконституционност на оспорените разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс е прието на заседание на Висшия адвокатски съвет на 24.11.2017 г. с 11 гласа "за", без "против" и "въздържали се". 

Eто какво гласи и самото искане на ВАдвС. (Публикуваме го без редакторска намеса):

На основание чл. 150, ал. 4 от Конституцията на Република България Висшият адвокатски съвет прави искане за установяване на противоконституционността на разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), с които се нарушават права и свободи на гражданите, както следва:

§ 1. Противоконституционност на разпоредбата на чл. 50 и на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 в частта "или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия"

ОСНОВАНИЯ

Разпоредбата на чл. 50 НПК, както и разпоредбата на чл. 81, ал. 3 НПК в частта "или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия" противоречат на принципа на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и на правото на защита на пострадалия от престъплението (чл. 56 от Конституцията).

Чл. 50 НПК изрично е озаглавен "Продължаване на производството за престъпления, които се преследват по тъжба на пострадалия". Според ясно изразената воля на законодателя, "когато на досъдебното производство се установи, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, наказателното производство не се прекратява, като прокурорът уведомява пострадалия за правото му в едномесечен срок да подаде тъжба по реда на чл. 81."

В същото време според ал. 3 на чл. 81 НПК in fine едномесечният за подаване на тъжба тече от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство, на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия".

По този начин законодателят е приел две взаимно изключващи се норми – според чл. 50 производството "продължава", а според чл. 81, ал. 3 пострадалият получава съобщение за прекратяването му.   

В същото време нормата на чл. 50 е неясна и неприложима, тъй като не съществува никаква процесуална възможност съдът "да продължи" производство, водено от несъдебен орган. Не съществува механизъм за "препращане" на делото в съда, нито могат да бъдат "приобщени" доказателствата, събрани на досъдебното производство.

Неясно е и откога тече месечният срок за сезиране на съда, тъй като постановлението за прекратяване на досъдебното производство подлежи на обжалване (чл. 200 НПК). А в резултат на обжалването може да бъде и отменено. Това поставя пострадалия от престъплението в невъзможност да упражни правата си, с което се препятства конституционно прогласеното му право на защита (чл. 56 от Конституцията). 

Конституционният съд е имал повод да се произнесе, че "несъвършенството на закона и противоречията между неговите норми нарушават принципа на чл. 4, ал. 1 от Конституцията. Република България е правова държава и се управлява според Конституцията и законите. Този конституционен принцип би могъл да се спази само ако съдържащите се в нормативните актове разпоредби са ясни, точни и непротиворечиви. Иначе те не биха били годни да регулират обществените отношения (Решение № 9/3.09.1004 г. по к. д. № 11/1994 г.).

Конституционният съд се е произнесъл също, че чл. 4, ал. 1 от Конституцията "изисква съдържащите се в нормативните актове разпоредби да бъдат непротиворечиви, за да регулират безпроблемно обществените отношения". В този смисъл са Решение № 9/30.09.1994 г. по к. д. № 11/1994 г., Решение № 5/29.06.2000 г. по к. д. № 4/2000, Решение № 10/03.12.2009 г. по к. д. № 12/2009 г. и др.

Висшият адвокатски съвет изцяло подкрепя установилото се разбиране в практиката на Конституционния съд, че единствено Народното събрание е овластено да преценява целесъобразността от приемането, изменението, допълнението или отмяната на един или друг закон или негова разпоредба. Противоречивото законодателство обаче в редица случаи може да доведе до нарушаването на конституционни принципи и ценности. В случая се касае до нетърпимо противоречие между законовите норми, което нарушава конституционния принцип на правовата държава, той като противоречието лишава пострадалия от престъплението от възможност да разбере как да упражни правото си на защита, а органите на наказателното производство (прокурор, съд) имат неясни и взаимно изключващи се правомощия. Конституционният съд е приел в Решение № 1/27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г., че "изискването за определеност, яснота и недвусмислие е основно за правовата държава: ако правната норма е формулирана неясно и неопределено, тя не може да постигне целта си. Ясно и определено трябва да бъде изразена поне основната идея на законодателя и същината на волята му, за да могат правоприлагащите органи по пътя на тълкуването и прилагането да осигурят точното изпълнение на закона." Конституционният съд е имал повод и да заключи, че правна уредба, която затруднява правоприлагането или е взаимно изключваща се, не е в унисон с принципа на правовата държава (Решение № 2/23.05.2013 г. по к. д. № 1/2013 г., Решение № 5/26.09.2002 по к. д. № 5/2002 г.)   

С оглед на тези съображения правим искане Конституционният съд да обяви за противоконституционни разпоредбата на чл. 50 и разпоредбата на чл. 81, ал. 3 в частта "или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство на основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия".        

§ 2. Противоконституционност на разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4

ОСНОВАНИЯ

С новосъздадената т. 4, ал. 2 на чл. 63 от НПК придобива следния вид:

Чл. 63. (2) Ако от доказателствата по делото не се установява противното, при първоначалното вземане на мярката за неотклонение задържане под стража, реалната опасност по ал. 1 е налице, когато:

1. …

2. …

3.…

4. (нова – ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) обвинението е повдигнато при условията на чл. 269, ал. 3.

Разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК противоречи на Конституцията на Република България: на принципите на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1 от Конституцията), на чл. 30, ал. 1, чл. 31, ал. 4, чл. 4, ал. 2, чл. 117, ал. 1 от Конституцията – самостоятелно и във връзка с чл. 35 ал. 1 от Конституцията и чл. 3, § 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС); чл. 21 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС); Дялове IV и V от ДФЕС; чл. 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и на чл. 121, ал. 1 от Конституцията на Република България.

1. Нарушен е конституционният принцип за държавна гаранция на правата на личността по чл. 4, ал. 2 от Конституцията, задължението на съдебната власт да защитава правата и законните интереси на гражданите по чл. 117, ал. 1 от Конституцията, както и задължението на съдилищата да осигурят равенство на гражданите пред закона.  

Повдигането на обвинение при условията на чл. 269, ал. 3 НПК в отсъствието на обвиняемото лице се превръща в единствено и достатъчно основание това лице да бъде задържано под стража, без да се изследва действителното наличие на реална опасност от укриване или извършване на престъпление. Приложението на чл. 269, ал. 3 НПК е възможно в множество хипотези и преценката дали да се прибегне към задочно обвинение принадлежи изцяло на прокурора и разследващия орган. Задочно обвинение се повдига както в случаите, когато лицето не е намерено на  посочения от него адрес в страната, така и в случаите, когато то пребивава зад граница напълно законно – при това без лицето да подозира, че му е повдигнато обвинение. Достатъчно е местоживеенето на гражданина да не е известно или да не може да бъде призован по други причини и прокуратурата да прецени, че задочното разглеждане на делото няма да попречи за разкриване на обективната истина.

Следователно при всяко задочно обвинение се предпоставя опасност от укриване или извършване на престъпление, а задочното обвинение зависи изцяло от субективната преценка на прокурора. По този начин обективните критерии по чл. 63, ал. 1 НПК, които следва да бъдат преценени в процедурата по определяне на най-тежката мярка за неотклонение, се заместват с факта на задочното обвинение.

Това води до неравно третиране на лицата, които са обвинени "присъствено", и тези, срещу които обвинението е повдигнато задочно. За първата категория лица се преценяват конкретни факти, свързани с тяхното поведение, предходна съдимост, естество на повдигнатото обвинение, като е необходимо да се съберат и доказателства, че съществува реална опасност от укриване или извършване на престъпление. При задочно обвинените лица фактът на неприсъствено повдигнатото обвинение е достатъчно основание за определяне на най-тежката мярка за неотклонение, без да се изследват конкретни обстоятелства и без да се доказва опасността от укриване или извършване на престъпление.

По закон участниците в наказателния процес с еднакъв статут имат еднакви процесуални права и задължения. Поставянето в различен режим на лицата с един и същи процесуален статут (обвиняеми) в зависимост от решението на прокурора за начина, по който се повдига обвинението (присъствено или задочно), противоречи на принципа на правовата държава.

2. Член 35, ал. 1 от Конституцията защитава правото на свободно придвижване по територията на страната и напускане на нейните предели. Договорът от Маастрихт въведе понятието гражданство на Европейския съюз (EС) – гражданин на ЕС е всеки гражданин на държава-членка. Гражданството на ЕС представлява основата на правото на лицата да се придвижват и да пребивават свободно в рамките на територията на държавите-членки. Договорът от Лисабон потвърди това право, което е включено и в общите разпоредби относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие.

Със създаването на нормата на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК българският законодател фактически превръща конституционното право на свободно придвижване, което е сред  същностните права на гражданина на ЕС, в основание за задържане под стража. Качеството на гражданин на ЕС дава на всеки български гражданин правото да пребивава трайно на територията на държавите-членки на Съюза. Упражняването  на това право обаче може да доведе до задържане, ако гражданинът не бъде намерен на адреса си в страната и му бъде повдигнато обвинение (без той да знае за това). Нормата на чл. 269, ал. 3, т. 4 НПК не отчита правата на  гражданина на ЕС и понятието "вътрешна граница", като допуска задочно обвинение при всяко пребиваване извън пределите на Република България, дори когато става дума за пребиваване на територията на друга държава-членка на ЕС.

Следователно оспорваната разпоредба накърнява задължението на съдебната власт по чл. 117, ал. 1 от Конституцията да защитава правото на свободно придвижване по чл. 35, ал. 1 от основния закон и чл. 3, § 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС); член 21 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС); Дялове IV и V от ДФЕС; член 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

3. Разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК противоречи на чл. 30, ал. 1 и чл. 31, ал. 3 и 4 от Конституцията.

Тя е несъвместима с презумпцията на невиновност и със забраната да се налагат ограничения на обвиняемия, които надхвърлят нуждите на правосъдието.

Нормата на чл. 31, ал. 4 от основния закон представлява конституционна гаранция срещу съдебен произвол. При липсата на легално определение в българското право, приложими за съдържанието на това понятие са приетите в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) ключови принципи. Конституционният съд приема, че "тълкуването на разпоредбите на Конституцията, свързани с основните права, трябва да бъде съобразено с нормите на Конвенцията за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ)" (Решение № 3/04.05.2011 г. по к. д. № 19/2010 г.). Приложението на ЕКПЧ в практиката на Съда по правата на човека дефинира забраната за ограничаване на повече права, отколкото е необходимо за осъществяване на правосъдието, като задължение да се избягва злоупотреба с власт и като изискване за съответствие с принципа за върховенство  на правото (Доклад на ЕСПЧ по делото Saddi v. UK ЕСНR и Решение по делото James, Wells and Lee v. UK), 2012).

Преценката дали едно задържане под стража е произволно и надхвърля необходимото за осъществяване на правосъдието преминава през оценка на  пропорционалността между използваното основание за задържане и самото задържане. Именно поради това Комитетът на министрите на държавите-членки на Съвета на Европа с Препоръка Rec (2006)13 относно временното задържане под стража, условията, при които то се упражнява, и гаранциите срещу неправомерното му упражняване въвежда следните  стандарти относно задържането под стража:

"3. [1] С оглед на двете презумпции за невиновност и презумпцията в полза на свободата задържането под стража на лица, заподозрени в извършването на престъпление, е по-скоро изключение, отколкото правило.

 [2] Не трябва да има задължително изискване, че лица, заподозрени в извършването на престъпление (или определени групи от такива лица) трябва задължително да бъдат задържани под стража.

[3] В отделни случаи задържането под стража трябва да се използва само когато е строго необходимо и като последна мярка; то не трябва да се използва като наказание.

Тези критерии дават основание да се счита, че разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4 НПК въвежда повече ограничения на правата на обвиняемите лица, отколкото е необходимо за осъществяване на правосъдието. Това непропорционално ограничаване на права е в противоречие с принципа на правовата държава и с прогласената от Конституцията презумпция за невиновност. Произволният извод на законодателя, че е налице повишен риск от укриване или извършване на престъпление само защото лицето, на което е повдигнато обвинение, не е намерено на адреса, води до ограничения на правата, които надхвърлят нуждите на правосъдието, в противоречие с чл. 31, ал. 4 от Конституцията.

С оглед на тези съображения правим искане Конституционният съд да обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 63, ал. 2, т. 4.

§ 3. Противоконституционност  на разпоредбите на чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5

ОСНОВАНИЯ

Разпоредбата на чл. 73а, ал. 2 НПК, предвиждаща налагане на обезпечителна мярка за направени съдебни разноски върху гаранцията, и разпоредбата на чл. 416, ал. 5 НПК, предвиждаща насочване на изпълнението за съдебни разноски върху сумата по мярката за неотклонение "парична гаранция" противоречат на чл. 4, чл. 17, ал. 3 и чл. 56 от Конституцията на Република България.

Законодателят е накърнил конституционно защитените права на третите лица, които към датата на изменение на закона са дали като гаранция по чл. 61 НПК свои пари или ценни книжа. По отношение на съда предоставените като гаранция парични суми имат правното значение на залог за обезпечаване на чуждо правно задължение. Правото на собственост върху заложените пари или вещи не се променя независимо от обстоятелството, че с паричните средства се заверява специална сметка на органа, който налага мярката за неотклонение. Третото лице, внесло гаранцията в пари или ценни книжа, е поело задължение единствено да обезпечава мярката за неотклонение, а не е гарантирало изпълнение на евентуални имуществени задължения на обвиняемия или подсъдимия. Имуществото на третото лице, дало свои пари или вещи като гаранция за неотклонението на подсъдимия, не може да служи за удовлетворяване на вземанията на кредиторите на осъдения, включително тези на държавата, независимо от характера им – частни или публични. Всеки акт на налагане на обезпечение или на насочване на принудително изпълнение върху внесените пари и вещи като гаранция за целите на чл. 73а, ал. 2 НПК и чл. 416, ал. 5 НПК има правните последици на незаконно отчуждаване на право на собственост на гаранта – трето лице, в нарушение на чл. 17, ал. 3 от Конституцията. Както се сочи в Решение № 5/26.09.2002 г. по к. д. № 5/2002 г., "разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията, според която частната собственост е неприкосновена, съдържа забрана за разпореждане с нея без или въпреки несъгласието на собственика".

Касае се до драстично нарушение на принципите на правовата държава: а) на принципа на правната сигурност – ретроспективно действие на правната норма, без да се отчитат оправданите правни очаквания на третите лица – гаранти (засяга непосредствено и непоправимо имуществената сфера на лица, които при извършване на правното действие не са могли да знаят какви са бъдещите увреждащи правни последици с имуществен характер); б) на принципа на забрана на произвола, включително този на администрацията на органите на съдебната власт в хода на обезпечаване на служебното провеждане на процеса и непропорционална намеса в личната правна сфера на тези лица (непропорционална намеса в личната имуществена сфера на гражданите, напълно несъответстваща на защитаваните интереси – фиска или бюджета на органите на съдебната власт); в) пренебрегване на принципа на независим и ефективен съдебен контрол (обезпечаването и отнемането се осъществяват в производство, до което  третите лица – гаранти нямат правен достъп) и г) незачитане  на правата на човека, на забраната за недискриминиране и на изискването за осигуряване на равенство пред закона – накърнено е правото на собственост до степен на неговото отричане и гарантите нямат никакви правни средства за защита срещу действието на въведените норми.

С оглед на гореизложените съображения правим искане Конституционният съд да обяви за противоконституционни разпоредбите на чл. 73а, ал. 2 и чл. 416, ал. 5.

§ 4. Противоконституционност на разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта "в случаите по чл. 94, ал. 1"

ОСНОВАНИЯ

  Със Закона за изменение и допълнение на НПК (ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) бе приет нов член 247в, който гласи:

"Участници в разпоредителното заседание

Чл. 247в. (1) Разпоредителното заседание се отлага, когато не се яви:      

1.    прокурорът;

2.    подсъдимият, ако явяването му не е задължително, освен в случаите на чл. 269, ал. 3;

3. защитникът – в случаите по чл. 94, ал. 1.

(2) Неявяването на пострадалия или неговите наследници и ощетеното юридическо лице без уважителна причина не е пречка за провеждане на разпоредителното заседание."

 

От разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 НПК е видно, че при неявяване на защитника в разпоредителното заседание, дори по уважителни причини, съдът не е длъжен да отложи делото, ако участието на защитник не е задължително по закон.

Цитираната разпоредба противоречи на чл. 56, на чл. 30, ал. 4, на чл. 121 от Конституцията във връзка и с основното начало на чл. 6, ал. 1 от Конституцията, както и с принципа на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1 от Конституцията).

По отношение на несъответствието с чл. 56, чл. 30, ал. 4 и чл. 121 от Конституцията във връзка и с основното начало на чл. 6, ал. 1 от Конституцията Конституционният съд е изразил становище в Решение № 9/14.04.1998 г. по к. д. № 6/1998 г., като е обявил за противоконституционна абсолютно идентична норма от НПК (чл. 269, ал. 2, т. 3 НПК).

Конституционният съд е приел, че "съществен елемент от общото право на защита представлява правото на гражданите да защитават правата си с помощта на защитник".

Според Конституционния съд "правото на гражданите да организират защитата на правата си с използване на квалифицирано лице – защитник придобива особено значение тогава, когато за гражданина е необходимо при защитата му познаване на законите, съдебната практика, правната теория и съдебните и административни процедури". Тази предпоставка е налице в най-голяма степен за предвиденото в НПК "разпоредително заседание", на което се обсъждат въпроси от изключително правно естество: подсъдно ли е делото на съда; има ли основание за прекратяване или спиране на наказателното производство; допуснато ли е на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, на пострадалия или на неговите наследници; налице ли са основания за разглеждане на делото по особените правила; разглеждането на делото при закрити врати, привличането на резервен съдия или съдебен заседател, назначаването на защитник, вещо лице, преводач или тълковник и извършването на съдебни следствени действия по делегация; взетите мерки за процесуална принуда; искания за събиране на нови доказателства; насрочването на съдебното заседание и лицата, които следва да се призоват за него (чл. 248, ал. 1 НПК). В това заседание съдът се произнася и по направените искания за конституиране на страни в производството (чл. 248, ал. 2 НПК). В съдебното заседание не се обсъждат нарушения, свързани с допускането, събирането проверката и оценката на доказателствата и доказателствените средства (чл. 248, ал. 4 НПК).

От пръв поглед е видно, че лице без специална юридическа компетентност не може да вземе отношение по въпросите, които се поставят на разглеждане в разпоредителното заседание. Изразяването на становище по тези въпроси изисква познаване на правната теория, процесуалния закон и съдебната практика, включително и тази на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ).

От особено значение е и обстоятелството, че чл. 248, ал. 3 НПК въвежда преклузия на възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство – "в съдебното заседание пред първоинстанционния, въззивния и касационния съд не могат да се правят възражения за допуснатите нарушения на процесуалните правила по ал. 1, т. 3, които не са били поставени на обсъждане в разпоредителното заседание, включително по почин на съдията-докладчик, или които  са приети за несъществени". Без съмнение е, че лице без сериозни познания в областта на наказателно-процесуалното право не би могло "да постави на обсъждане" нито един от въпросите, които се разглеждат в разпоредителното заседание, да реагира на направените от другите страни искания или да се включи в обсъждането на въпросите, поставени от съдията-докладчик. Последиците за обвиняемия от това, че не е квалифициран в областта на правото, са, че той след преклузията не разполага с никаква процесуална възможност да се защити срещу допуснатите по отношение на него съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, дори ако ангажира за свой защитник високо професионален адвокат – нито пред първоинстанционния съд, нито пред въззивния съд, нито пред Върховния касационен съд.

Би могло да се очаква, че в една правова държава осъзнаването на строго юридическия характер на разпоредителното заседание би довело законодателя до идеята, че участието на защитник на обвиняемия в това заседание следва да е задължително. Този въпрос, разбира се, не се поставя пред Конституционния съд, доколкото той не може да законодателства. Тук се акцентира само на невъзможността обвиняемият без помощта на защитник да вникне в правната проблематика, а оттам – и да участва ефективно в съдебното заседание, за да защити правата и законните си интереси. При това – с процесуални последици, които са фатални за неговата защита и пред следващите съдебни инстанции. Предвид на това Висшият адвокатски съвет счита също, че е нарушен принципът на правовата държава. Както е посочено в Решение № 10/03.12.2009 г. по к. д. № 12/2009 г., правовата държава "не може да предоставя права, които не могат да бъдат упражнявани".

В Решение № 9/14.04.1998 г. по к. д. № 6/1998 г., с което Конституционният съд е обявил противоконституционността на аналогичната разпоредба от НПК, изрично се сочи, че "правото на гражданина на адвокатска защита има специална конституционна гаранция в случай на започване на наказателна процедура срещу него от момента на задържането му и привличането му като обвиняем – чл. 30, ал. 4 от Конституцията. Изричното посочване на това право в наказателния процес има особено значение за задържания или обвинения гражданин с оглед необходимостта от специфични познания и умения за организиране и провеждане на защитата на правата му и важността на тези права. Това право на защита се разпростира за всички инстанции на процеса. То може и да не е упражнено от задържания или обвинен гражданин, но след като той вече се е възползвал от него и е упълномощил адвокат, това му право не може да бъде ограничено или отнето". Конституционният съд е приел, че "с допълнението на чл. 269, ал. 2 НПК в случаите, когато адвокатската защита не е задължителна, съдът по наказателното дело не отлага делото, когато защитникът на подсъдимия не се яви в съдебното заседание. По този начин за това заседание подсъдимият се лишава от своята адвокатска защита. Всички процесуални действия, които ще бъдат извършени в това заседание, ще бъдат извършени, без да е обезпечена възможността на подсъдимия гражданин да се защити по избрания от него начин на защита – защита с адвокат. Това несъмнено би го злепоставило". Конституционният съд е приел, че "въведеното ограничение на правото на защита надхвърля необходимото  за осъществяване на съдопроизводството. Търсенето и установяването на обективната истина би било затруднено без участието на защитата на подсъдимия и затова се налага изводът, че дори с въведеното ограничение на правото на защита се затруднява осъществяването на правосъдието".    

Относно несъответствието на атакуваната разпоредба с чл. 121, ал. 1 от Конституцията във връзка и с основното начало на чл. 6, ал. 1 от Конституцията следва да се посочи, че чл. 121, ал. 1 от Конституцията  задължава съдилищата да осигуряват равенство и условия за състезателност на страните в съдебния процес. От текста на ал. 2 на чл. 247в НПК е видно, че неявяването на пострадалия или неговите наследници и "ощетеното юридическо лице" (вероятно законодателят е имал предвид негов представител) без уважителна причина не е пречка за провеждане на разпоредителното заседание. Per argumentum a contrario – ако пострадалият или "ощетеното юридическо лице" не се явят по разпоредителното заседание по уважителна причина, делото се отлага. Това обаче не се отнася за защитника на подсъдимия. Но, от друга страна, неявяването на прокурора – без значение по каква причина, всякога е основание за отлагане на разпоредителното заседание. Налице е явна неравнопоставеност на страните в наказателния процес.

По повод на различния режим на отлагане на делото при неявяване на защитника и на останалите страни в процеса в Решение № 9/14.04.1998 г. по к. д. № 6/1998 г. Конституционният съд се е произнесъл, че "текстът на чл. 121 от Конституцията създава задължение за съдилищата да осигурят равенство и условия за състезателност в съдебния процес, но това те не могат да сторят, щом самият процесуален закон създава положение на неравенство на страните в процеса, а това води и до нарушаването на принципа на състезателност, залегнал в същия текст."

Висшият адвокатски съвет обосновава възраженията си за противоконституционност основно с мотивите на цитираното решение, тъй като то изчерпателно и без многословност обявява противоконституционността на аналогичната норма на чл. 269, ал. 2, т. 3 на действащия тогава НПК. Следва да се добави, че Конституционният съд е стигнал до тези изводи, макар че по онова време законът не е "преклудирал" възможността на подсъдимия да защитава правата си във всеки един стадий на процеса – например пред първоинстанционния, въззивния или касационния съд. Режимът на "разпоредителното заседание" понастоящем прави нарушенията на Конституцията още по-драстични.

Отделно основание да се твърди противоконституционност е, че несъобразяването с решенията на Конституционния съд (в случая с цитираното Решение № 9/14.04.1998 г. по к. д. № 6/1998 г.) представлява нарушение на принципа на правовата държава (Решение № 24/12.12.1995 г. по к. д. № 30/1995 г. и Решение № 14/21.12.2010 г. по к. д. № 17/2010 г. на Конституционния съд).

С оглед на тези съображения правим искане Конституционният съд да обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 247в, ал. 1, т. 3 в частта "в случаите по чл. 94, ал. 1".

§ 5. Противоконституционност на разпоредбата на чл. 227, ал. 5

ОСНОВАНИЯ

Член 227 НПК е озаглавен "Предявяване на разследването". Съгласно ал. 5 на чл. 227, "когато обвиняемият се яви без упълномощен защитник, разследващият орган му предявява разследването, като в случаите по чл. 94, ал. 1 му назначава резервен защитник, независимо от упълномощаването на защитник."

Цитираната разпоредба е противоконституционна – тя отнема на обвиняемия  конституционното право на защита във всички фази на процеса (чл. 122, ал. 1 от Конституцията); недопустимо ограничава правата на обвиняемия в нарушение на чл. 31, ал. 4 от Конституцията, накърнява правото на защита (чл. 56 от Конституцията) и гарантираното от чл. 30, ал. 4 от Конституцията право на адвокатска защита от момента на задържането на лицето или от привличането му като обвиняем. Със своята непропорционалност мярката да се ограничи правото на упълномощен защитник на участие в процеса за сметка на произволно назначен защитник от разследващия орган противоречи на принципа на правовата държава (Преамбюл, чл. 4, ал. 1 от Конституцията).

Оспорената разпоредба е аналогична (но за друг стадий) на обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 269, ал. 1, т. 2 и 4 НПК (Решение № 9/14.04.1998 г. по к. д. № 6/1998 г.)

В Решение № 9/14.04.1998 г. по к. д. № 6/1998 г. Конституционният съд е приел, че "правото на гражданина на адвокатска защита има специална конституционна гаранция в случай на започване на наказателна процедура срещу него от момента на задържането му и привличането му като обвиняем – чл. 30, ал. 4 от Конституцията. Изричното посочване на това право в наказателния процес има особено значение за задържания или обвинения гражданин с оглед необходимостта от специфични познания и умения за организиране и провеждане на защитата на правата му и важността на тези права. Това право на защита се разпростира за всички инстанции на процеса. То може и да не е упражнено от задържания или обвинен гражданин, но след като той вече се е възползвал от него и е упълномощил адвокат, това му право не може да бъде ограничено или отнето".

След като правото на адвокатска защита на обвиняемия е прогласено от Конституцията, държавата е длъжна да създаде гаранции за упражняването на това право. Конституционните права, които не са гарантирани от закона, са безсилни – те представляват безполезна прокламация.

От това следва, че ако обвиняемият е упълномощил адвокат – защитник и желае упълномощеният от него защитник да участва в предявяването на разследването, законът не може да му отнеме това право. 

Освен това правото на адвокатска защита не може да бъде сведено единствено до случаите, в които законът предвижда задължително участие на защитник. Но дори и в тези случаи правото на адвокатска защита означава преди всичко да се гарантира на обвиняемия правото на защитник по свой избор. Игнорирането на това право чрез заместването на упълномощения адвокат със служебно назначен от разследващия орган защитник (независимо от основанията, които са пречка за явяването му) лишава обвиняемия от правото му на защитник по свой избор, което е иманентна част от правото му на адвокатска защита.

Практиката на институциите в Страсбург сочи, че правото на обвиняемия да упълномощи защитник по свой избор следва да бъде гарантирано. Според Комисията "в повечето случаи адвокатът, избран от самия обвиняем, е по-подходящ да поеме защитата". От това следва, че като общо правило обвиняемият не трябва да бъде лишаван против волята му или без негово знание от съдействието на адвоката, който сам е избрал" (Доклад от 14.07.1982, В.61 (1987), р. 25, по делото Годи). А по делото Кроасан Съдът приема, че включително при назначаването на защитник националните съдилища трябва да вземат предвид желанията на защитата. Съдът не е чужд на идеята, че тези желания могат да бъдат пренебрегнати "в интерес на правосъдието" (Решение от 25.09.1992 г., А.237-В, р. 33. В това дело жалбоподателят оспорва назначаването на трети адвокат на защитата). Очевидно е обаче, че при зададените стандарти "интересът на правосъдието" следва да се преценява конкретно по всяко дело, а принципиалното отхвърляне на участието на упълномощения защитник чрез закона и служебната му замяна с назначен защитник се явява непропорционална мярка, която противоречи на принципа на правовата държава, както и на конституционно гарантираното право на защита на обвиняемия на всяка фаза на производството.   

С оглед на тези съображения правим искане Конституционният съд да обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 227, ал. 5.

§ 6. Противоконституционност на разпоредбата на чл. 248а (в цялост) и на разпоредбата на чл. 252, ал. 2 в частта "или когато е констатирал очевидни фактически грешки в обвинителния акт"

ОСНОВАНИЯ

Със Закона за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) се въвежда институт, непознат досега в наказателнопроцесуалното право – "отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт".

Разпоредбата на чл. 248а НПК гласи:

"Отстраняване на очевидни фактически грешки в обвинителния акт 

Чл. 248а (1). Когато съдът установи очевидни фактически грешки в обвинителния акт, определя 7-дневен срок, в който прокурорът следва да ги отстрани.

(2). Съдията – докладчик еднолично, в закрито заседание отменя определението за насрочване на делото и прекратява съдебното производство, ако прокурорът не внесе обвинителен акт в срока по ал. 1 или не е отстранил очевидните фактически грешки. Разпореждането не подлежи на обжалване и протестиране.

(3). Препис от разпореждането на съдията – докладчик се изпраща на страните и се уведомяват призованите лица."

Разпоредбата на чл. 248а НПК е противоконституционн

Още по темата

Протестите на надзирателите стигнаха до пленарната зала на парламента

Предишна новина

Държавата трябва да осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата ни природа

Следваща новина

Коментари

7 Коментара

  1. 7
    | нерегистриран
    3
    -8

    Щом отрепките квичат значи папка нето е на приключване!

  2. 6
    | нерегистриран
    8
    -5

    "А освен това Върховният касационен съд, и след евентуално тълкуване, не е в състояние и няма правомощие да контролира доколко съдилищата се съобразяват с тълкуването."

    Да не говорим, че и олигархическия кръг приватизирал съда няма да може да контролира. А пък то някои от кръга май нещо са подсъдими.



    "когато обвиняемият се яви без упълномощен защитник, разследващият орган му предявява разследването, като в случаите по чл. 94, ал. 1 му назначава резервен защитник, независимо от упълномощаването на защитник."

    Общ правен принцип е, че никой не може да извлича облага от собственото си противоправно поведение. Обвиняемият е следвало да осигури своя защитник на заседанието. Само че на него му се видяло по-изгодно да отлага делото като адвоката му просто не се яви. И от това трябва да извлече облага без никаква санкция и за себе си и за адвоката? Правото му на защита е максимално осигурено, просто е премахната една опция за шиканиране на процеса, с която особено често се злоупотребяваше. В конституцията не пише, че делото може да се гледа само и единствено когато адвоката на обвиняемия благоволи да се яви в съдебна зала.



  3. 5
    Радев | нерегистриран
    11
    -4

    Всички изменения на НПК трябва да бъдат атакувани и съответно обявени за противоконституционни.В момента съдилищата отменят актовете си ,с които се насрочва делото,за да приложат новата разпоредба за новата правна форма на разпоредителното заседание.Пълен хаос,поради това делата се отлагат.Отделно от това разпоредителното заседание противоречи на контролната функция на ВКС,който е длъжен да прояви служебна активност,както отбелязва проф.Никола Филчев,и да провери всички нарушения.Тази норма за разпоредителното заседание нарушава конституционната норма за същността на правораздаването.Всички текстове трябва отпаднат и да остане НПК в стария си вид.

  4. 4
    ... | нерегистриран
    7
    -10

    Твърде късно е това сезиране. Две години!!! бездействие от ВАдвС и несезиране. За сравнение-Омбудсмана почна веднага да сезира, щом като получи това правомощие.





    Правомощието на ВАдвС следва да бъде ОТМЕНЕНО със следваща промяна на Конституцията, защото е неефективно-две години бездействие. Сега и да почнат ежемесечно да сезират е твърде късно!







    Правомошието ВАдвС да сезира се оказа неуспешен експеримент-и провал, и следва гражданите да могат сами да сезират, а не да има посредник, който ДВЕ ГОДИНИ не благоволи да сезира КС.

  5. 3
    До 1 и 2 | нерегистриран
    10
    -6

    Харесват ви промените, но ще ядете дърво! За сведение - докладчик по искането на ВКС е Таня Райковска и искането на ВАдвС ще бъде присъединено по същото конституционно дело. И не знам дали сте прокурори, но ако сте такива, защо не виждам ентусиазъм у колегите ви за тези промени. А районните съдии вече така са им набрали, че пишете ги пътници. Преди дни съдийката се чудеше как да тълкува чл. 248 от НПК за въпросите в разпоредителното заседание, а прокурорът й съчувстваше. И от съчувствие взе, че попита кой е приел всичко това, та му напомних, че е по искане на Главния.

  6. 2
    Да видим КОЙ | нерегистриран
    10
    -1

    ще е докладчик по делото?

  7. 1
    | нерегистриран
    9
    -19

    Много ми харесват измененията. Кьорав карти не играе. Да си правят сметката адвокати и прокурори.

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.