Неравноправните клаузи и заповедно производство

Неравноправните клаузи и заповедно производство

Заповедното производство е уредено в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), като факултативна възможност за кредитора да защити накърнените си имуществени права, като се снабди с изпълнителен титул по един бърз и опростен ред, избягвайки воденето на дълго и изискващо разноски исково производство. Целта на уредената, като част от изпълнителното производство процедура, е да се провери дали вземането е спорно. Съдът проверява наличието на формалните изисквания, посочени в чл. 410,ал. 2 вр. с чл. 127, ал. 1 и ал. 3 и чл. 128, т. 1 и т. 2 ГПК, без да извършва проверка дали вземането съществува или дали е изискуемо, достатъчно е само да са изложени обстоятелства, на които вземането се основава, например договор, тъй като както се посочи целта на производството е проверка дали то е спорно[1]. Целта на законодателя е бързина, ефективност и събираемост на вземанията. До тук добре, но какво се получава на практика.

В редица случаи, съдът, ограничен от формалните изисквания, за които следва да следи, както и от липсата на предоставена допълнителна информация, е в невъзможност да извърши обстойна проверка и подхожда формално, уважавайки искания за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за вземания, често съдържащи клаузи в ущърб на икономически по-слабата страна и съответно за вземания несъответстващи на закона. На длъжника, от друга страна, бе даван срок за възражение – две седмици, който по редица причини се оказва, че не е достатъчен. В немалка част от хипотезите възражение не се подава, било поради некоректно уведомяване, незнание на правата или невъзможност в този кратък срок да се потърси адвокатска помощ. В този смисъл законодателството поставяше в една по-благоприятна позиция редица кредитори – банки, доставчици на услуги, фирми за събиране на кредити, монополни дружества и т.н. Във времето тези въпроси са повдигани, както от граждански организации по защита правата на потребителите, така и от представители на сдебната власт. През януари 2019 г. Европейската Комисия изпрати на България официално присмо, с което бяха констатирани редица нарушения на правото на ЕС по отношение на правата на потребителите в заповедното производство, като бе даден срок за отстраняване. Опит за такова отстраняване са именно въведените със ЗИД на ГПК[2] проемени относно заповедното производство, включващи задължение за предоставяне на договора сключен с потребител -  чл. 410, ал. 3 ГПК, както и предвиденото в чл. 7 във връзка с чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК задължение на съдът да следи служебно за наличие на неравноправни клаузи по договор с потребители и съответно да отказва издаване на заповед за изпълнение при установяване на такива. Въвеждат се промени по отношение на подсъдността – чл. 411 ГПК, както и по отношение на сроковете за възражение - чл. 414, ал. 2 ГПК. По – долу ще се спра по конкретно на промените относно установяване на неравноправни клаузи и последиците от това.

Въпросът, за наличието на неравноправни клаузи и задължението на съда да следи за тяхното наличие в заповедното производство, не е нов за съдебната практика. В постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО и Решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО е прието, че съдът следи служебно за наличие на неравноправност на клауза/и в потребителски договор и когато констатира тяхното наличе е длъжен, с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните и да им даде възможност за становище и ангажиране на доказателства. В контекста на заповедното производство, до промените от декември 2019 г., съдът разглеждаше въпроса за неравноправните клаузи при проверката по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК[3], а именно като противоречие с добрите нрави. При констатирането им съдът постановява отказ да се издаде заповед за изпълнение. При тази хипотеза съдът дава указания на заявителя, че може да предяви осъдителен иск, като при условията на състезателен процес страните да обсъдят въпросите относно наличието или не на подобни клаузи, тук намираше приложение разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Разбира се, както посочих по-горе, предвид липсата на изискване за предоставяне на приложения и допълнителни документи извън простото им посочване в заповедта на изпълнение, съдът беше силно ограничен да извърши подобна преценка, още на ниво заповедно производство. Сегашните редакции на законодателя, поставят изискване при претендиране на вземане въз основа на договор с потребител, да се представи на съда и самият договор, ако същият е в писмена форма, както и всички негови приложения, включително и общи условия (чл. 410, ал. 3 ГПК.) Това правило се прилага включително и при заявяване на вземане въз основа на запис на заповед по чл. 417, т. 10 ГПК.

Кое лице има качеството потребител и съответно попада под защитата на закона ни дава § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а именно всяко физическо лице, което придобива стоки или използва услуги, които не са предназаначени за извършване на професионална или търговска дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството "потребител"[4].

След като е извършена преценка, дали длъжникът е потребител по смисъла на закона, съдът пристъпва към проверка налице ли е неравноправна клауза/и в представените към заявлението договор, общи условия и други приложения. Определение на понятието неравноправна клауза се съдържа в чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, това е клауза, която отговаря на следните критерии:

- не отговаря на изискването за добросъвестност;

- създава значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя;

- и е във вреда на потребителя.

Предметният обхват на защитата включва всички всички клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия – чл.146, ал.2 ЗЗП. В чл. 143, ал. 2 ЗЗП в 20 точки са изброени случаи, при които клаузите ще се считат за неравноправни, изброяването е неизчерпателно, всяка клауза, която не отговаря на критериите по-горе ще бъде считана за неравноправна и на това основание ще е нищожна. Нещо повече, от практиката на ВКС се извежда и изводът, че съдът следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски договор и когато страната направила възражението за нищожност не е посочила конкретна законова норма, на която противоречи договорната клауза[5]. Разглеждайки съдебната практика може да изведем някои типични примери за неравноправни клаузи – клаузи за автоматична предстрочна изискуемост; клаузи за начисляване на несъразмерни такси при предсрочно изплащане на задължение; мълчание на потребителя приравнено на съгласие за продължаване на договора при по-неблагоприятни условия[6]; неустойка в размер на цялото остатъчно плащане по договора, в случай на прекратяването му преди изтичане на срока[7]; автоматично прекратяване на договора при просрочие на плащане, без уведомление[8] и т.н.

Извън предметния обхват на защитата ще останат договорни клаузи, които отразяват законови или подзаконови разпоредби или принципи на международни конвенции, вкючително и в областа на транспорта § 12а ДР на ЗЗП. Клаузи, които са индивидуално договорени – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Клаузи относно основния предмет на договора, съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП.

Сега нека да видим какви са правомощията на заповедния съд констатирал наличието на неравноправна клауза. На основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК  при наличие на такава клауза или ако е налице обоснована вероятност за това, съдът ще откаже да издаде заповед за изпълниение. Това разпореждане подлежи на обжалване от заявителя с частна жалба. С разпореждането за отказ за издаване на заповед за изпълнение, съдът ще укаже на заявителя, че може да предяви иск за своето вземане (чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК), като този иск, за разлика от другите хипотези, при които заповедното производство продължава с исково произовдство, е осъдителен, а не установителен. В последващото състезателно съдебно производство всяка от страните ще има възможност да развие и докаже твърденията си.

С въведените изменения в ГПК, по отношение на заповедното производство и по конкретно задължението на съда служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи, освен избягването на бъдещи санкции за страната ни, се цели и осигуряване на по-добра защита на длъжника. С цел въвеждане на баланс в отношенията между кредитор и длъжник и с оглед осигуряване на възможност на съда да извърши реална преценка за наличие на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, се въвежда и изискването за предоставяне на документите, въз основа на които е възникнало вземането. Следва да се има предвид, че тук става въпрос само за отношенията между потребител – физическо лице и търговец кредитор, не и за събиране на вземания между търговци. Дали с въведените изменения ще се затрудни работата на съда и на практика ще се обезсмисли целта преследвана от кредитора със заповедното производство – бързина и ефективност или напротив ще се гарантира равнопоставеност и защита правата и на двете страни, като никоя от тях няма да бъде поставяна в по-благоприятно положение ще покаже времето и съдебната практика.


[1] виж Решение № 444 от 19.02.2016 г. по гр. д.. № 5212/2013 г., г. к., ІV г. о. на ВКС

[2] Обнародвани в ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.

[3] Редакция ДВ, бр. 98 от 13.12.2019 г.

[4] В Решение №84/20.07.2017 по дело №1934/2015 на ВКС, ТК, I т.о. съдът приема, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Виж и Решение № 38/23.06.17г. по т.д.№ 2754/15г., І т.о  ВКС

[5] Виж Решение №98/25.07.2017 по т. Д. №535/2016 на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 237/20.01.2017 по т. Д. № 2927/2015 на ВКС, ТК, I т.о.,

[6] Виж Решение № 345 ОТ 09.01.2019 Г. ПО Т. Д. № 1768/2018 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС

[7] Решение № 59/11.06.19г. т.д.№ 73/19г. І т.о на ВКС

[8] Решение № 109/12.08.19г. т.д.№ 636/19г. ІІ т.о на ВКС

 

Още по темата

Лотарийните игри могат да се използват за изпиране на пари, независимо дали са частни или публични

Предишна новина

Министерство на правосъдието коригира проекта на депутати за криминализиране на нерегламентираните превози

Следваща новина

Коментари

2 Коментара

  1. 2
    Х | нерегистриран
    3
    0

    Не я обявява за нищожна, просто отхвърля заявлението. За да се прогласи за нищожна, трябва иск.

  2. 1
    ???????????? | нерегистриран
    9
    0

    Дрън, дрън. Ако клаузата е нищожна, тя неравноправна ли е? И как съдът да я обяви за такава в заповедно производство?

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.