Имат ли съвременните общества ясна, конкретна и единна дефиниция на все по масово разпространяващото се в XXI в. понятие „човешки права“? До колко тази дефиниция, ако тя съществува, е разбираема, приложима и формулируема в иначе радикално противоположни социо-културни среди? Все важни въпроси, към които модерният човек, все по-често се обръща, особено в контекста на стотиците, а може би хиляди, лични битки за човешки права на определени социални групи, цели общества и дори на отделни граждани на определен държави, за валидизирането, легитимирането и признаването им на полето на правото (било то национално, международно или европейско). Личните, а дори и националните битки, каквато например в момента води Северна Македония с България за признаването на елементи от идентичността й, граничещи с историческа и фактологична неистина (за да не бъде употребена думата „лъжа“), обаче се отнасят твърде различно и откровено нехомогенно към дискурса на „човешките права“ като съвременно понятие. Доказателствата за това твърдение се съдържат пряко в актовете, чрез които в днешния ден правата на човека могат да бъдат защитени и осигурени. За да отговорим положително на въпросите, зададени в началото, би следвало да имаме налице документ, или набор от такива, който ясно, конкретно и без допускане на излишна витиеватост да закрепват института на човешките права, описвайки подробно всички норми, правила, задължения и привилегии, които гражданите на съответните държави, а и самите държави, ще са длъжни да следват. Това обаче категорично не е така.

Ако се върнем крачка назад и приемем да разгледаме понятието „човешки права“ в по-общ исторически план, ще видим, че масово възприетата теза, както от гражданите, така и от експертите и в голяма част от литературата, е, че правата на човека се появяват в правото чак през XVIII в. Това обаче не е съвсем вярно, ако вземем приетия за родоначалник на „човешките права“ документ – Магна харта. Както е известно, последната е била подписана едва през 1215 г. от английския крал Джон, макар и засягаща единствено гарантирането на правата на определена социална прослойка, при това във време на феодализъм. Ако отидем още по-далеч, вероятно ще стигнем и до Атина и Рим, но тук целта не е да се направи исторически преглед на понятието. Различията, непостоянният характер и неединството на принципите, които са закрепени в документите относно правата на човека, личи, дори ако свием кръга им на разглеждане единствено на ниво Европа. Още самият факт, че всеки един от актовете, описващи и гарантиращи човешките права в Европейския съюз и Съвета на Европа, може да бъде изменян и допълван, без оглед и ограничения на честота на това действие, както и понякога без съгласието на всички държави, които по силата на територията и договорите за членство в тези общности са засегнати от тези промени, води до извода, че концепцията за „човешките права“ крие в себе си дълбоко противоречие спрямо амбициите си за общовалидност и универсалност. Да вземем например най-ранния и най-значим документ, а именно – Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), подписана през 1950 г. и задължаваща всички държави, присъединили се към нея, да гарантират на гражданите си записаните там неотменими права. Макар и признанието и претенциите на Конвенцията като основополагащ за държавите в Европа акт, всъщност тя може да бъде променяна и видоизменяна до неузнаваемост, при това със съвсем недотам сложни методи. Чрез обикновени протоколи, през които именно се оказва, че в документа са закрепени част от най-важните за съвременния човек права. На първо място, а и с Протокол №1, в ЕКЗПЧОС е добавено несъществуващото в първоначалния й вид право на собственост. По-късно са закрепени забраните за смъртно наказание, експулсирането на чужденци, общата забрана за дискриминация etc. – все права, които днешният човек си представя и приема за неотменими. Част от тези права, записани в Конвенцията, сред които безспорно най-важното е това на живот, обаче не са толкова неотменими, колкото се твърди, поради простата причина, че могат да бъдат ограничавани при определени обстоятелства. Такива например са условията на война или други положения, застрашаващи живота и здравето на нацията, като пандемията, в която в момента не само Европа, а и светът, се намира. Във война например е напълно легитимно и легално ограничаването на правото на живот. При условия, в които са застрашени животът и здравето на гражданите пък биха могли да се ограничават правото на свободно придвижване, правото на мирния събрания или пък правото на публичен процес. ЕКЗПЧОС все пак не е единствената конвенция, която засяга „човешките права“ на нивото на Европа. Освен нея имаме още десетки такива актове, който засягат определени групи хора в рамките на Европейския съюз или определен тип права, имаме Харта на основните права на Европейския съюз, Европейска социална харта, Конвенцията за достъп до официални документи на Съвета на Европа, Европейската конвенция за гражданството и т.н.

Ако приемем, че дотук нехомогенният и непоследователен в развитието си характер на понятието „човешки права“ се доказа по хоризонтала, на нивото на обществата, които макар и със своите различия все пак са успели да се обединят в общност, то по вертикала – на световно ниво – нещата не стоят много по-различно. Най-важният глобален инструмент за човешки права е Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., приета от Общото Събрание на Организацията на обединените нации (ООН). Междувременно обаче и тук имаме отделни пактове и конвенции, които също подлежат на изменения и допълнения в неограничен обем. Такива са Международният пакт за гражданските и политически права, Международният пакт за икономически, социални и културни права, Международна конвенция за елиминиране на расовата дискриминация, Конвенцията за защита на правата на мигранти работници и членове на техните семейства, Конвенцията срещу тормоз и други форми на жестокост, нечовешко или деградиращо отношение, Конвенцията за правата на лицата с увреждания и т.н. Всъщност, нито инструментите на Европейският съюз, нито тези на ООН са единствените, които засягат правата на човека. В света има обособени още и Интерамериканска система, базирана на Американската конвенция за правата на човека, Африканска харта за правата на човека, Арабска харта за правата на човека, Декларация за правата на човека в исляма. Всичко описано дотук идва да покаже освен това, че „човешките права“ не са единни по своята същност, и това, че те всъщност не са общовалидни, още повече пък глобални, именно поради факта, че се налага защитата и категоризирането им да се реализира от десетки различни органи, институции, актове и организации. Един по-задълбочен сравнителен анализ между разпоредбите в различните документи за правата на човека най-вероятно би показал още, че те са и твърде различни от гледна точка на възприятията на различните общества, до които се отнасят. В противен случай не би се налагало създаването, изричното приемане и конституирането на такъв голям брой механизми за защитата им. Нещо повече, многообразието на инструментите за защита на „човешките права“ и нестабилността на доктрината като цяло, поради факта на тяхната хипотетична отменимост, развенчават мита за естествения им характер, който е присъщ на всяко човешко същество още от зачеването му, та дори и след неговата смърт. Фактът, че общият облик на „човешките права“ се променя, ако не всеки ден, то всеки месец, но въпреки това непоследователно и локално, пък потвърждава идеята, че еволюцията на този институт е детерминирана не толкова от историческите събития по необходимост и по естествен ред, а от социалните взаимовръзки и комуникацията между хората.

Робин Блекбърн за „Последната утопия“ на Самюел Мойн

В този смисъл е и тезата на Робин Блекбърн в текста му от 2011 година „Възвръщането на човешките права“, в който той прави критичен анализ на изследването на Самюел Мойн „Последната утопия“, фокусирано върху историята на съвременното разбиране за „човешки права“. В текста си Блекбърн разглежда модерното разбиране и прилагане на „човешките права“ като нещо отделно и отвъд концепцията за правата на човека от края на XVII в. и началото на XVIII в. Макар че поставя понятието в отчетливо исторически контекст, той смята, че настоящата идея за „човешките права“ не би могла да е следствие от борбите и идеалите, водени и възприемани в онзи момент. Макар и обективно критичен към Мойн, в текста си Блекбърн всъщност признава, че „човешките права“ не са панацея за всичко, както и че на практика те нямат генезис в общия смисъл на думата, а по-скоро са рожба на различни по своето естество и продължителност процеси. Впечатление прави, че Блекбърн определя доктрината за „човешките права“ като идеология. Това още веднъж затвърждава виждането, че всъщност това понятие не е така всеобхватно и толкова универсално, колкото претендира, тъй като идеологиите по своята същност принадлежат не на всички хора, а на определени социални или политически групи и класи и частно обобщават техните идеи и възгледи. В този ред на мисли, колкото и широко разпространена и споделена от голям брой хора и общества да е идеологията на „човешките права“, то тя трудно би могла да бъде възприета като универсална. Съвсем отделен е въпросът, че отделни субкултури в иначе големите общностни групи, споделили валидността на тази доктрина, може напълно реалистично да се отклоняват от теоретичните възгледи за същността и образа на всяко отделно право само  по себе си. Илюстрация за последното можем да открием в протестите в България от лятото на 2020г., когато антиправителствените демонстранти блокираха възлови кръстовища в столицата, твърдейки, че последното обслужва тяхното право на мирен протест, докато друга група граждани, чийто път до работа, училище, болница, близки и други дестинации беше блокиран, твърдяха, че първите нарушават тяхното право на свободно придвижване. Така, макар че демонстрантите от кръстовищата нямаха изрично позволение по закон да блокират движението, те бяха уверени, че им се полага това право и споделяха виждането, че макар и ограничавайки нечие друго право, то целта им е легитимна, а действията им са пропорционални на нея. В този конкретен пример може би има справедливо премахване на колизията между двата типа права на гражданите от едно и също общество и методът за него е описан от Карл Маркс. В своя текст „По еврейския въпрос“ Маркс дава рецепта за подобни феномени, като посочва, че в „дадени  ситуации,  „когато политическата държава като политическа държава се появява насилствено от  недрата на гражданското общество“ и  „човешкото  самоосвобождавне се стреми да се  извърши във формата на политическо самоосвобождаване ... държавата може и трябва да стигне до премахване на религията...“, т.е. до  реполитизация на гражданското общество. (Маркс, К. (1973) По еврейския въпрос. В: Маркс/Енгелс, Съчинения, т. 1, София: Издателство на БКП, с.379)

Но да се върнем на труда на Робин Блекбърн, който разглеждайки работата на Мойн обобщава: „Това, което е, или което би могъл да бъде „истинският човек“, не е даденост, а е процес, който ще бъде оформен в дебати, сходни на онези, довели до еманципацията на робите и до борбите след еманципацията. Поради това феминистите настояват, че женските права са и човешки права. В определени случаи дори отрицанието на човешките права може да допринесе за по-ясната визия за човешкия прогрес. Наследството на отминалите борби е ресурс срещу  новите потисничества и разрухи. Към него не трябва да се прибягва в духа на „църковната история“ или с цел да се монументализира миналото. Амбицията не трябва да е нито максималистка, нито минималистка, а адекватна спрямо проблемите пред  човечеството. „Човешките  права“ могат да са ценен девиз и мярка. Неравенството и  несправедливостта обаче са структурни, конституирани са от множество пресичащи се сфери и фази на капиталистическото натрупване“. (Блекбърн, Р. Възвръщането на човешките права. В. Медаров (прев.), Г. (съст.) Критически погледи към човешките права. София: КОИ; Преводът е направен по публикацията: Robin Blackburn  (2011) Reclaiming  Human  Rights. New LeftReview, Vol. 69., с.249). Всъщност в своя текст Блекбърн не прави очаквания „исторически преглед“ на наричаната от него идеология на човешките права. В критичния си анализ към написаното от Мойн, авторът реално води задочен спор относно визията на изследователя за развитието, смисъла и укрепването на човешките права в периода след Френската и Американската революция, както и по време на антиколониланите, антикапиталистическите, аболиционистки  и  антирасистките  движения  още  от  времето  на  Хаитянската революция в края на XVIII век. Въпреки критичната си оценка относно това, че Мойн е трябвало да заложи повече вяра на значението на т.нар. „ранномодерните  революции“ за развитието на човешките права, той многократно се съгласява с тезите му, че 1977  г. е „преломна  година“ за дискурса на човешките права. Според Блекбърн, идеологически погледнато, доктрината на човешките права е заместител за онези, чийто „Бог ги е изоставил“, без значение дали става  дума за разочарованите от социализма или от  освободителните движения в Третия свят, в епохата на кризата на задлъжнелите  постколониални  държави. (Ibid, с. 237). От казаното дотук, всъщност изглежда, че Блекбърн споделя визията на Мойн, че доктрината на „човешките права“ е не просто обикновена идеология, а реално е „последната утопия“, на която човечеството става свидетел в реално време заради нейната практическа неосъществимост в реалния обем, в който е замислена. Голямо внимание Белкбърн отделя и на фиксацията на Мойн върху американския президент Джеймс (Джими) Ърл Картър–младши, славещ се в историята като горещ поддръжник на идеята за „човешките права“, и които поставя именно нея в ядрото на своята политика в периода на управлението му от 1977 г. – 1981 г. Точно по тази причина – започването на мандата на президента Картър - Мойн нарича 1977 г. „преломна“.

Свързването и подчертаването на името на американския президент Картър с доктрината на „човешките права“ е и първата индикация, че авторите Блекбърн и Мойн добре са разбирали факта, че този институт започва все по-често и с всички средства да се употребява като политически инструмент за влияние. Всъщност за повече от 40 години, откакто е започнал мандатът на президента Картър, много негови колеги ще се опитат да използват идеята за „човешките права“ с единствената цел да извлекат лични дивиденти. Интересен факт от президентството на Картър е този, че реално неговото управление не се е запомнило с особено значими моменти в национален план, а обратното – по негово време се развиват скандалът Уотъргейт и сериозна икономическа криза. За сметка на това историята го признава за доста активен във външната политика, като в неговия мандат се отличават посредничеството за сключване на мирен договор между Израел и Египет, договорът със Съветския съюз за ограничаване на стратегическите оръжия (SALT II); договорите за Панамския канал, както и установяването на пълни дипломатически отношения с Китай. Според Блекбърн и Мойн обаче въпреки не достатъчно силното му присъствие на национално ниво, все пак Картър е доказал, че „човешките  права съумяват да обединят лявото и дясното крило на Демократическата партия, впрягайки евангелисткия му морализъм в етичното  обновление след Уотъргейт“ (Ibid, с.238). Така Блебърн пише и: „Озадачаващо е, че Мойн пропуска да проследи какво представлява политиката на Картър относно човешките права, признавайки само, че била „избирателна“. Вярно е, че съветските дисиденти са възхвалявани, но същевременно Картър не обръща внимание на случващото се при Шаха, Сухарто, турските генерали и саудитските монарси. А по време на доктрината „Картър“ скорострелно се изпраща отряд за бързи действия в Персийския  залив.  Вероятно най-очевидният пропуск на книгата е незаинтересоваността към случващото се с човешките права след Студената война. И по-конкретно употребите им след Клинтън и Блеър като параван за милитаризма в името на „хуманитарната интервенция““(Ibid, с.239). Тук идва моментът да се отбележи, че в разказа си за САЩ и недотам чистите и хуманитарни цели на поколения американски президенти, а и не само американски лидери, макар и маскирани зад паравана на „човешките права“, Блекбърн е много прав. В миналото САЩ нееднократно са помагали на диктатори в масовите убийства на собствените им народи. Това, което Блекбърн цели да припомни е, че през 1965 г. в Индонезия контролираните от ЦРУ „ескадрони на смъртта“ участваха в убийствата на около един милион опоненти на режима на Сухарто, като ЦРУ издирва имената на жертвите, обучава „ескадроните на смъртта“ и ги пуска срещу тях. Последното показва не просто, че употребата на идеологията на „човешките права“ за политически цели е станала вредна и лицемерна, но и че осъзнато или не започва да ги превръща в една утопия, в която хората просто сляпо вярват, без критично да преценяват дали постулатите й са реални, постижими и приложими на всички полета на човешките взаимоотношения. Изглежда, че в годините след Втората световна война иначе красивата цел за налагане на глобално признаване на „човешките права“ като универсално и общовалидно средство за постигане на справедливост и равенство, всъщност се е превърнала в слуга и заложник на личните и професионални интереси на конкретни политически играчи.

Оказва се, че макар и предпазлив към идеята за човешките права Блекбърн все пак гласува известно доверие на антиколониланите, аболиционистки, антирасистките движения. Може би това са и групите, дали някакъв свой смисъл на понятието, към които авторът изглежда да изпитва най-голяма симпатия, дори да нарича историческите процеси, в които те са взели участие „твърде комплексни и нестабилни“. Според Блекбърн борбата срещу робството и общите усилия на аболиционистите вдъхновяват  социални движения с огромна сила и значими постижения за еманципацията на робите. В крайна сметка, макар и оптимист по отношение на бъдещата употреба на човешките права в човешкото битие, Блекбърн признава това, което вече допуснах в началото – че те са нехомогенни, разбирани и приемани са по различен начин в различните общества и социални групи и биват употребявани за недотам искрени и чисти цели в редица случаи. В тази връзка авторът коментира, че „настоящите употреби на човешките права, не са онези от света на революционерите през 1790-те. Въпросите относно влиянието на борбата срещу робството върху политическата култура или за разнородните опити за усвояване  на аболиционистката традиция са от друг порядък. Исканията за права често са изкривявани. Има обаче случаи, в които те са радикализирани в хода на борбата като следствие от способността им да улавят разпространени настроения. Чести са  примерите на борци за права, подобрили формулировките си и прецизирали исканията си“ (Ibid, с.244). В днешния ден имаме ярък, макар и доста комерсиален пример за подобно изкривяване. Такива например са борбите на хомусексуалните хора, които от опитите си да извоюват правата си в защита от физически посегателства върху тях, а дори върху живота им, преминаха няколко стъпала напред в желанията си за признание на особените белези на тяхната идентичност. Поискаха да могат навсякъде по света да сключват брак, поискаха да станат на законово основание и родители, поискаха да им се даде право сами да определят пола на децата си, като последното влезе в дълбоко противоречие с принципите и ценностите на редица общества и държави, който реализират сериозен отпор срещу признаването на подобни привилегии за нормални и легитимни.

На финала на текста си Блекбърн всъщност успява да даде отговор на важния въпрос относно възможността понятието „човешки права“ да бъде дефинирано и обобщено. Той смята, че не може да има финално определение за това кое се брои за човешко право, като според него то винаги трябва да се доказва. Възприемайки като позитив идеите на Маркс за класовата борба, Блекбърн завършва обобщавайки концепцията за „човешките права“ в днешния ден и заявявайки с препоръка: „Тук има още какво да се каже, най-вече по повод на отношението между финансовата и корпоративната власт, и как те биха могли да се ограничат и  социализират.  Нищетата  на  милиарди  души  може  да  се  представи  като  липса  на  ефикасни  права,  но  „въпросът  за  собствеността“  –  фактът, че  светът е притежание  на  малоброен  елит  от  експлоататори  –  е  конститутивен  за  нищетата. Лозунгът  за  права ни води до някъде, но няма как да засегне въпроса за собствеността през XXI век“. (Ibid, с. 250).

Робин VS. Карл

Самият Карл Маркс обаче е на съвсем друго мнение относно отнасянето на „човешките права“ към собствеността. За разлика от Блекбърн, той смята, че сигурността идва да  защити  правото  и  свободата  на  частната  собственост.  Тези  права, според Маркс,  не  са  „свързването  на човека с човека“, а „обособяването на човек от човека“;. Той ги възприема като правата на егоизма и на осигуряване на независимост на гражданските права от политическото общество. От друга страна, за разлика от Блекбърн, Маркс гледа на гражданските права като на съществуващи само доколкото гарантират правата на буржоазния човек (Маркс, К. (1973) По еврейския въпрос. В: Маркс/Енгелс, Съчинения, т. 1, София: Издателство на БКП, с. 386-387). Различното усещане на авторите за „човешките права“, единият от които твори през XX в., а другият през XXI в., е показателно за твърдението, че средствата, които ползва тази концепция в настоящия си вид са изключително неясни, целите, които обслужва са имагинерни, а резултатите, които постига са спорни от гледна точка на развитието на човешките взаимоотношения и развитие. И това ще продължи да бъде така, докато не се постави ясно разграничима рамка на полетата й на действие и целите. Разбира се, важно е да се уточни, че марксовото разбиране за „човешки права“ вероятно е по-скоро в светлината на понятието от XVIII в. „права на човека“, което изпълни своята мисия за времето си, но роди един практически непостижим идеал, който остава непълен и неясен дори за самия себе си. 

Индивидът и разбирането на човешките права

Ако приемем обаче, че в теорията и научната литература за човешките права е практически невъзможно да има единно мислене на авторите по въпросите на тази сложна идеология, е добре да погледнем как стои въпросът на практика, в живия живот, който ни заобикаля. Истината е, че в реалното социално взаимодействие между индивидите проблемът за техните човешки права става още по-сложен, тъй като всеки един от тях се отнася към тях различно. Последното още веднъж потвърждава тезата за утопичния характер на тази доктрина, която изглежда да е почти невъзможно да придобие краен, завършен и пълен вид в обозримото бъдеще, още по-малко да бъде прилага на практика повсеместно. Защо обаче различните хора приемат различно границите, до които се простират техните права? Отговорът може би можем да открием в теорията на социолога Робърт Мъртън, който описва взаимоотношенията в обществото през призмата на т.нар. „ролеви комплекс“. Той описва взаимоотношенията и взаимовръзките в обществото, през средното равнище на своята теория, която гласи, че социалният статус, които заемат индивидите в обществото носи своите стериотипизирани права и задължения, като всеки носител на социален статус (полицай, психолог, социален работник, например), носи своята социална роля. Ролевият комплекс е сбор от различните роли на индивида, носител на определен статус, в който той влиза в редица взаимоотношения , поради факта, че е носител на този статус. Идеята е членовете на обществото „...в по-голямата част от времето си да се занимават със своята работа, без да бъдат парализирани от изострените до краен предел конфликти в техните ролеви комплекси.“ (Мъртън Р. „Ролевият комплекс. Самореализиращото се пророчество и „теоремата на Томас““ 1967, с. 245 )  Мъртън казва, че „Ако хората определят дадени ситуации като реални, то те са реални в своите последици.“ (Ibid, с. 248 ). Той нарича това „самореализиращо се пророчество“. В този ред на мисли стереотипите, които се налагат в ролите на хората, дори вътре в самите общества, предопределят и естествените различия във възприятията и очакванията им към човешките права, с които те ще могат да разполагат.

Доколко обаче тези възприятия и очаквания отговарят на възможностите на обективната действителност да ги задоволи е въпросът, който се отнася пряко към поставения вече проблем за дефиницията на понятието „човешки права“. Ако погледнем към източниците на информация относно възможностите и развитието на идеологията, ще видим, че те са стотици, но всеки един от тях ги описва до голяма степен различно, което допълнително играе роля за нехомогенното и далеч от общата валидност възприятие на самите общества относно естеството, съдържанието и механизмите за защита на правата. Това често пъти води до противоречие в очакванията на хората, кое право касае тях и докъде се простират пределите на неговата същност. В този аспект, за разлика от научната доктрина и съдебната практика, които съобщават информацията за „човешките права“ по естествено официален ред, голяма роля тук играят медиите. Именно последните са и тези, които създават у човека, който не умее или не желае да следи съдебната практика, законодателството и научната литература, определена представа за пределите, съдържанието и развитието на доктрината на „човешките права“. Различни теоретици, философи и социолози изказват наблюдения върху видовете медии и тяхното влияние върху обществото. Някои ранни теории за медиите гласят следното: Според Харолд Инис и Маршал Маклуан характерът на медиите в дадено общество влияе много по-силно върху структурата му от самото съдържание на предаваните съобщения. Например телевизията силно се различава като медия от книгите. Тя е електронна, визуална и се състои от променливи образи. В общество, в което телевизията играе основна роля, всекидневието се преживява по различен начин в сравнение с общество, което разполага само с печатни медии. Според Маклуан електронните медии създават така нареченото от него “глобално село” – хората по целия свят наблюдават развитието на най-важните новини и поради това участват в едни и същи събития. (Гидънс А. „Социология“ 2003 г. с. 380.) Друга теория е тази на Бодрияр за “хиперреалността”. Според него не съществува “реалност”, събития, които просто да се случат и да бъдат отразени пряко и зрителите да могат да ги видят. “Реалността” всъщност е серията от образи на телевизионните екрани по света, която дефинира дадени събития и проблеми като глобални. ( Ibid, с.382). Тоест – образът и визията на доктрината на „човешките права“ до голяма степен зависи и от отговорността на медиите, в това число и социалните мрежи, които в XXI в. са заели огромна ниша в живота на хората. А както казва Алфред Шютц в своята книга „Чужденецът“, описвайки понятието за “жизнен свят“, това е светът „в който в естествена нагласа ние като човешки същества сред подобни нам преживяваме природата, културата и обществото, взимаме отношение към техните предмети, влияем се от тях и действаме върху тях. В тази нагласа съществуването на жизнения свят и типичността на неговите съдържания се възприемат като безвъпросно дадени, докато това не се промени.“ (Шютц А. „Чужденецът“, 1999, с. 211).

Дали идеята за „човешките права“ и нейното приложение ще се променят и в какъв аспект предстои да се разбере, но това днес изглежда е все по-необходимо. Нуждата от подобна промяна се обуславя от факта, че доктрината вместо да се е запътила в посока на обединяване и гарантиране на сигурността, справедливостта и бъдещето на обществата, реално започва да играе роля на все по-мощен разделител. Последното безспорно е от полза на политическите играчи, за които баналната фраза: „Разделяй и владей!“ никога няма да загуби актуалност, но стои в точно обратен смисъл щом се касае за обикновения човек. Нуждата от „окомплектоване“ на постулатите, целите, посоките и същността на доктрината на „човешките права“ всъщност е единствената възможност тя да бъде запазена в ролята си на полезна идеология, която помага на хората и обществата да намерят равен достъп до желаните привилегии и справедливост, разбира се спазвайки и задълженията си. Ако ли не, разпадът й или още по-лошо – употребата й за нелегитимни цели - ще бъде неизбежен.

Още по темата

Готов е графикът за изслушване на кандидатите за европейски делегирани прокурори

Предишна новина

Окончателно: Главният прокурор вече ще има надзорник

Следваща новина

Коментари

7 Коментара

  1. 7
    Do 6 | нерегистриран
    0
    -1

    Че той материалът е достатъчно свидетелство за това...Какво друго свидетелство искате? Или вие само на тапии вярвате?

  2. 6
    Който се вълнува от човешките права, няма да публикува статии тук | нерегистриран
    8
    0

    Хубаво е авторката да покаже свидетелства за своя професионализъм.

  3. 5
    | нерегистриран
    3
    -4
    До коментар #4 от "Дядото | нерегистриран":
    Това не е правен текст, издържан е изцяло в духа на марксизма-ленинизма, сякаш е писан за началото на "политическата просветна година" в дружество за "научни" знания Г. Кирков.

    Текстът се намира в рубриката "Коментари". Това го определя достатъчно - текст с обширна свобода на изразяване, както и прозволен избор на представената проблематика. Това е коментар.

  4. 4
    Дядото | нерегистриран
    8
    -3
    До коментар #3 от " | нерегистриран":
    Написаното изобщо не е пасквил, но носи консервативен заряд и лобира за консервативните сили. Прави го по омекотен и ерудиран начин, поради присъствието им днес във властта - те са се облажили. Довчера горе ги нямаше и присъщите на политическата линия елементи бяха ударници на посредствено ниво, често асоциирано със спорт, тъмна провинциалност, миньорска, животновъдна, охранителна и тъмничарска дейност.

    Днес човешките права трябва да бъдат обвързани с климатичните проблеми, всявайки в човешките души помирение с природата. Европейските документи неслучайно са отворени - тази материя не може да бъде рамкирана, понеже ние не сме киборги.

    (Фактът, че сте имала пространството и вътрешния мир, да обърнете внимание на всичко това, за да се просвещавате, е човешко право; не всеки човек има възможността да ползва това свое право, за да се развие ментално до показаното висше ниво.)

    Това не е правен текст, издържан е изцяло в духа на марксизма-ленинизма, сякаш е писан за началото на "политическата просветна година" в дружество за "научни" знания Г. Кирков.

  5. 3
    | нерегистриран
    2
    -5

    Написаното изобщо не е пасквил, но носи консервативен заряд и лобира за консервативните сили. Прави го по омекотен и ерудиран начин, поради присъствието им днес във властта - те са се облажили. Довчера горе ги нямаше и присъщите на политическата линия елементи бяха ударници на посредствено ниво, често асоциирано със спорт, тъмна провинциалност, миньорска, животновъдна, охранителна и тъмничарска дейност.

    Днес човешките права трябва да бъдат обвързани с климатичните проблеми, всявайки в човешките души помирение с природата. Европейските документи неслучайно са отворени - тази материя не може да бъде рамкирана, понеже ние не сме киборги.

    (Фактът, че сте имала пространството и вътрешния мир, да обърнете внимание на всичко това, за да се просвещавате, е човешко право; не всеки човек има възможността да ползва това свое право, за да се развие ментално до показаното висше ниво.)

  6. 2
    | нерегистриран
    8
    -2
    До коментар #1 от "14.12.89. | нерегистриран":
    Изключителен пасквил.

    Ама наистина ли го прочете целия?!

  7. 1
    14.12.89. | нерегистриран
    15
    -1

    Изключителен пасквил.

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.