Децата като притежатели на права и отговорности

Децата като притежатели на права и отговорности
Снимка: Pixabay

Какви са правата на малолетните и непълнолетните? Различни ли са законовите условия за децата, лишени от родителски грижи, кои институции и основни документи регламентират подобни случаи?

От юридическа гледна точка правният статут на детето по смисъла на Закона за закрила на детето е всяко физическо лице до навършването на 18 години. Децата до 14 години са малолетни лица, а от 14 до 18 години – непълнолетни. Фигурата на малолетния или непълнолетния, разглеждаме като член на семейството, гражданин на обществото, възпитаник в дадена институция, в случай че става дума за деца, лишени от родителски грижи.

В контекста на Конвенцията на ООН за правата на детето (1991), „дете е всяко човешко същество от раждането си до навършването на 18 г.”

Децата, лишени от родителски грижи, имат право да бъдат възпитавани и отглеждани от институции, които да им осигуряват образование, покрив над главата, хуманно отношение и възможност за психо-емоционално развитие, особено в етапите на юношеството. А крайната цел - детето, лишено от родителски грижи, да бъде подготвено след 18-годишна възраст да бъде пълноправен член на обществото, да работи и да има доходи, за да може да се интегрира.

В Женевска декларация за правата на детето от 1924 г. за пръв път правата на децата придобиват статут на международни обществени права и се поставя началото на международно движение за регламентиране правата на децата. Според Декларацията за правата на детето от 1959 г. детето вече не е обект на права, които „трябва ... да получи ...“ (според Женевската декларация от 1924 г.), а субект (притежател, ползвател) на права. Сериозна стъпка към прилагането на нова философия за детето (като пълноценно човешко същество и личност) и неговите права се прави едва с приемането на Конвенцията на ООН за правата на детето през 1989 г., сочи изследване на Димитър Богданов, публикувано от ДИПКУ на тема ''За правата на детето, лишено от родителска грижа в институцията „Дом”''. 

Формулировката „Детето има право на...“ е нова за международните документи и насочва към прякото и категорично признаване на детето като субект на права, като действащо лице, като участник в социалния живот (член 12), с право на мнение по всички въпроси, които го засягат - мнение, което трябва да се взима под внимание. „Конвенцията създаде нова визия за децата като притежатели на права и съответните за тяхната възраст отговорности, не като собственост на техните родители или безпомощни получатели на милостиня“ (Children &Youth, 2011).

Закрила на малолетни и непълнолетни, без значение дали са лишени от родителски грижи, се гарантира и чрез Националната програма за превенция на насилието и злоупотребата с деца 2017 г. – 2020 г.

Целта на плана е да предложи и съгласува предприемането на адекватни действия от страна на органите за закрила и ангажираните институции относно превенцията, липсата на информираност сред децата как функционира системата за закрила в случаите на насилие/ злоупотреба/ експлоатация, злоупотребата с малолетни/ непълнолетни лица в интернет, сексуално насилие, ранни бракове и раждания, случаите на агресивни прояви и училищен тормоз.  

За да бъдат правата на децата реалност, трябва да се изпълнят 5-те условия:

1. децата да имат права - в случая техните права са международно регламентирани в Конвенцията на ООН за правата на детето (1989) и са защитени от много международни и регионални инструменти;

2. децата, техните родители, педагози и възпитатели трябва да са информирани и да познават тези права - за целта те трябва да бъдат изучавани в училище, в детския дом, в семейството; да се провеждат образователни дейности с родители и специалисти, работещи с деца, да се използват максимално информационните възможности на медиите, неправителствените организации и сдружения;

3. децата трябва да могат да упражняват своите права - в училище, вкъщи, в Домовете за деца, в общностите, в които живеят и израстват, в обществото като цяло; трябва да има механизми за гарантирането на практическата реализация на детските права, в т.ч. за мониторинг и контрол върху училището, семейството, държавната политика и обществото;

4. ако е необходимо, хората трябва да могат да налагат (чрез принуда) някои права - чрез специални законодателни и социални мерки, решения и процедури в защита на децата - на местно, национално и международно равнище; за целта трябва да има съответните механизми и институции - например Агенцията за закрила на детето (АЗД); омбудсман-служби (или аналогични) за закрила и защита на нарушените права на децата и пр.;

5. трябва да има заинтересована общност, която да защитава (да отстоява) тези права - това е гражданското общество, представлявано от учителите в училище, възпитателите в детските заведения, родителите и техните асоциации, националните сдружения и неправителствените организации, представителствата на международни структури (напр. на УНИЦЕФ, ЮНЕСКО, фондация „Спасете децата“ и др.).

Правни действия на детето

Докато не навърши 14-годишна възраст, лицето е малолетно и вместо него и от негово име правни действия извършват законните му представители – родители или настойници.

Непълнолетното лице може да извършва правни действия със съгласието на  родителите или попечителите му, може само да сключва обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите му нужди и да разполага с това, което е придобил със своя труд.

По темата дали пълнолетен или непълнолетен може да сезира ЕСПЧ, се спираме на казус и последвало решение на ЕСПЧ от декември 2020 г.

‘‘Д.К. срещу България“ жалба № 76336/16 Решение от 08.12.2020 г. 41, в нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията (ЕКПЧ).

Делото касае оплакване по чл. 5 § 4 от Конвенцията относно липсата на възможност за обжалване на настаняването на жалбоподателката в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни (ДВНМН), както и в Кризисен център за деца. Жалбоподателката, чрез своя адвокат, твърди също така, че настаняването ѝ в Кризисен център за деца е било в нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията. ЕСПЧ установява нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията, тъй като по време на събитията не е било налице ефективно и достъпно правно средство за защита, което да позволи обжалване на прокурорското постановление за настаняване в ДВНМН.

По отношение на настаняването в Кризисния център със заповед на директора на дирекция „Социално подпомагане“ Съдът обявява жалбата за недопустима поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.

Оплакването относно настаняването в кризисния център със съдебно решение за период от 2 дни ЕСПЧ отхвърля като явно необосновано. Съдът приема, че настаняването попада в обхвата на чл. 5 § 1 д) от Конвенцията и е съобразено с изискванията на разпоредбата. Съдът посочва също, че съдебният контрол изискван от чл. 5 § 4 е инкорпориран в решението на съда. Освен това периодът приключва на 16.09.2016 г. след която дата чл. 5 § 4 не е приложим и оплакването е несъвместимо с Конвенцията.

Събраната информация по делото сочи, че жалбоподателката проституира, не посещава училище, често сменя местопребиваването си и води скитнически начин на живот без родителите да вземат каквито и да било мерки. С постановление на прокурор от Районната прокуратура в гр. Търговище,тя е настанена в Дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни (ДВНМН) в гр. Горна Оряховица. Това се случва през 2016 г.

Междувременно местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетни и непълнолетни образува възпитателно дело и предлага на районния съд момичето да бъде настанено във възпитателно училище – интернат (ВУИ).

Жалбоподателката се противопоставя на предложението, но съдът счел, че това е най-подходящата възпитателна мярка. Директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ издава заповед за настаняване на момичето в Кризисен център за деца в с. Балван до преместването й във ВУИ с. Подем. Няколко седмици по-късно местната служба за закрила на детето с оглед необходимостта от защита на жалбоподателката внася в районния съд искане за продължаване на настаняването ѝ в центъра до започването на новата учебна година, а искането е уважено. Два дена след това обаче, жалбоподателката е преместена във ВУИ с. Подем. и обжалва в законоустановения срок решението на районния съд, но окръжният съд прекратява производството, посочвайки че жалбата е подадена след като оспорваното настаняване вече е приключило.

Пред ЕСПЧ българската страна повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателката е можела да обжалва по реда на чл. 145 и сл. от АПК прокурорското постановление за настаняването ѝ в ДВНМН и пред административните съдилища да се позове директно на чл. 5 § 4 от Конвенцията. Правителството се позовава на Решение № 11 на Конституционния съд от 4 Октомври 2016 г. ЕСПЧ намира, че повдигнатото възражение е свързано със същността на оплакването и следва да се присъедини към неговото разглеждане по същество.

Съдът посочва, че в българското законодателство не е предвидено средство за защита от типа habeas corpus, нито има специална процедура за оспорване пред съд на настаняването на малолетни и непълнолетни в домове като този в настоящия случай. По отношение на възражението на правителството за възможността настаняването да бъде обжалвано по реда на чл. 145 и сл. от АПК съдът посочва, че решението на Конституционния съд от 4 октомври 2016 г. представя в нова светлина функциите на прокурора в производството по настаняване в специализиран дом за малолетни и непълнолетни лица. С това решение обосновано се приема, че даваното от прокурора разрешение представлява индивидуален административен акт, който засегнатите лица могат да обжалват по общите правила за оспорване на административни актове. ЕСПЧ отбелязва със задоволство, че Конституционният съд е направил анализ в съответствие с принципите, установени в практиката по чл. 5 § 4 от Конвенцията и е съобразил последиците от установеното нарушение по делото ''А и други срещу България''.

Въпреки изложеното, ЕСПЧ намира, че това средство за защита не е било ефективно и достъпно по време на събитията по настоящата жалба като се има предвид, че искането за установяване на противоконституционност на чл. 37 от Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, е направено от Върховния административен съд, не е налице съдебна практика по сходни жалби и решението на Конституционния съд е произнесено след приключването на задържането на жалбоподателката.

С оглед изложеното и без да засяга въпроса за ефективността по принцип на обсъжданото средство за защита в бъдеще, ЕСПЧ приема, че при обстоятелствата на настоящия случай, то не отговаря на изискванията на чл. 5 § 4 и чл. 35 § 1 от Конвенцията. Следователно е налице нарушение на чл. 5 § 4 от Конвенцията. На жалбоподателката е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 евро, както и 1500 евро за разходи и разноски.

Още по темата

Въпросът за допълнителните възнаграждения в натоварените съдилища остава висящ

Предишна новина

Оценка: Дебатът за разследващия главния прокурор се превърна в анекдот

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.