Исторически бележки и изясняване на социален проблем

Световна пандемия – две думи, които може би най-добре описват проблемите на домашното насилие, което за разлика от други правно-социални феномени, които носят своите особености заради историческия контекст и са обусловени от характерните за дадена национална държава социо-културни особености, се проявява в мащаб, който не може да се конкретизира до определени териториални рамки. Ако изобщо можем да търсим някакво историческо начало на проблемите на домашното насилие и методите, на които науката, а в последствие практиката на социални работници, институции, съдилища и прокуратура стъпват, то може би трябва да погледнем към феминисткото и  антипотисническото направление, които са се развили  значително след  80-те  години  на  20 век. Множество изследвания на феномена „домашно насилие“ показват, че той най-често е породен от неконтролируемия гняв у насилника, който по дефиниция не е само от мъжки пол. Домашното насилие като социален и правен феномен не е биологично детерминиран, като неговите жертви и извършители (мъже върху жени и деца в класическия пример) могат да бъдат с разменени роли в конкретните ситуации и съдебната практика в националните държави показва недвусмислено това. Част от българската действителност показва, че подобни практики има дори в хипотезата – дете върху родител, но това би бил интересен акцент в следващ анализ. Най-общо теоретиците посочват, че агресивното поведение се индуцира твърде лесно от гнева. В много случаи слабият контрол върху гнева се превръща в условие за възникване на агресивността. За да се постигне контрол е необходимо да се развият определени способности, свързани с: установяване на вътрешните и външни причинители на гнева; трансформиране на враждебните мисли и думи в невраждебни; формиране на представа за ситуацията като невраждебна, релаксиране; насочване към разбирането, че фрустрациите не засягат самоуважението[1]. За проявата на насилие способстват различни фактори, които най-общо могат да се  разграничат на индивидуални и социални. Индивидуалните са свързани с различни психологически характеристики на личността като раздразнителност, склонност към  агресия, липса на адекватна самооценка, на критичност към собственото поведение и  др. Социалните произтичат от културата на съответното общество - нормите,  нагласите, ценностите, стереотипите, свързани с насилието[2].

Практическата реализация на защитата от домашно насилие, която безспорно е необходимо да представлява неразривна амалгама между усилията на социалните институции, организации и съдебната власт, налага използването на кризисна интервенция, отлично познаване от страна на социалния работник, органите на реда, прокурора или съдията в определена държава, които работят по процеси, свързани с жертви на домашно насилие или със самите насилници, на преживяванията и реакциите им, както и ясно самосъзнание към кои програми биха могли да бъдат насочени въпросните участници в този иначе социален, но и до голяма степен и правен феномен.

Терминологичната пъстрота илюстрира динамичното развитие на вижданията върху проблема. В международните изследвания и понятийни категории водещата област е "Intimate partner violence" (IPV), но това не изключва интереса към останалите възможни взаимоотношения. Така в различни коментари относно съдържанието на явлението биват включвани и насилствени актове върху бивши партньори, при съквартиранти или при други условия на съжителство, без да е необходимо това да са семейни или съпружеско съжителство. Остават настрана и съжителствата между еднополови партньори, които понякога са много близки до семейното съжителство.  Извън законовите дефиниции, в хуманитарно-антропологичен план би могло да се обсъжда, че насилие е всяко действие/бездействие или поведение, насочено срещу друго лице/лица (или към собствената личност), което предизвиква физическо, психично, емоционално и/или друго страдание (включването тук на автоагресивните актове е само условно, за изчерпателност на съставните компоненти на темата, т.к. те са явления предимно от областта на психопатологията и са твърде далече от темата за домашното насилие, освен ако не са парадоксален инструмент на домашно насилие).  Основните компоненти на насилието са три - субект (насилник), обект (жертва) и отношения между тях.  По-обширния поглед върху тях, особено относно отношенията им, позволява да се види, че не е задължително в акта на насилие да се търси непременно непосредственото присъствие и пряко участие на насилника. Жертвата може да се намира в условия на насилие дистанционно, задочно или по друг неприсъствен начин, когато отношенията с насилника са трайно и категорично установени и тя (жертвата) функционира при такива условия под формата на стереотипи, ситуации, страхове или очаквания[3].

Изложение

Чувствителността на темата за домашното насилие и към момента неизчерпателността  на вариациите и проявленията на този феномен, произлиза най-вече от факта, че основанията за това жертвата да получи адекватна и пропорционална защита на своите права, се свеждат до това самата тя да признае наличието на подобно деяние, извършено срещу нея. В този случай, основна причина за започването на производство в конкретната държава, в която лицето е станало обект на насилие, е именно съобщаването от негово име на факта на самото насилие. Такъв, например, е случаят в България. От тук следва и, че предвиждането на реални и работещи механизми за защита от домашно насилие в националното законодателство на всяка държава, отново е зависимо именно от обявяването на конкретните случаи. Тук е важно да се уточни, че въпреки опитите на международното право да закрепи основни постулати в подкрепа на жертвите на домашно насилие, реално най-голяма роля за постигането на тази цел имат националните законодателства и органи на изпълнителната и съдебната власт, които през призмата на националните закони, съдебна практика и последващ контрол над мерките за защита, всъщност са тези, които определят рамката на възможността за защита от домашно насилие на пострадалите. В този контекст актове и органи по прилагането им, като например Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и респективно Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ), имат само последваща функция, с оглед определянето на конкретно материално обезщетение или морална компенсация за вреди, вследствие на недостатъчно адекватно осигуряване на защита на жертвите на домашно насилие в националната държава, присъединила се към ЕКЗПЧОС. На практика ЕСПЧ и самата ЕКЗПЧОС не разполагат с инструменти за пряка превенция и закрила над жертвите на домашно насилие, а единственото, което биха могли да им осигурят е компенсация за преживените страдания, но не й реална защита. В този смисъл цялостната практика на ЕСПЧ по дела, свързани със случаи на домашно насилие, реално е неспособна да доведе до конкретни фактически резултати в национален аспект, щом се касае за осигуряването на превантивни мерки и силно законодателство в сферата на защитата от домашното насилие. Последното е изцяло в сферата на компетентност на националните органи по законодателство и съдебната власт.

Необходимо е само да се маркира и обстоятелството, че международното право, в лицето на органите на ООН, които поставят може би най-дебел удивителен знак върху проблемите на домашното насилие, реално гледат на него не единствено, но основно, през призмата на насилието над жени. Основните актове на ООН, в които могат да се открият детайли около правата на човека в контекста на домашното насилие по смисъла, възприет в българското законодателство, са Всеобщата декларация за правата на човека (Декларацията) и Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените (Конвенцията). Особеният акцент над „правата на жените“ през призмата на проблемите на домашното насилие, донякъде води до непълно и неизчерпателно поставяне на проблема, както и на неравно третиране на част обектите на домашно насилие, които например са придобили това качество в хипотеза, при която син насилва или убива баща си в условията на домашно насилие, както и ако партньор от женски пол нанася психически тормоз над приятеля си от мъжки пол (примерите са неизчерпателно изброени и са напълно произволни, бел. ред.). Тук оставям изцяло настрана хипотезите, при които в домакинството съжителстват съпрузи или двойка, живееща на семейни начела, която е от един и същи пол, тъй като въпросът може да бъде обект на самостоятелен анализ, а и не е актуален за българската социална действителност. Поради обемния характер на проблема и заради факта, че в светлината на международното право, най-богата практика, респективно – най-много отговори – се съдържат в решенията на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), в настоящата работа, акцентът и фокусът ще паднат именно върху него и тълкуваната от него ЕКЗПЧОС.

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)

Както вече споменах, отговорността и задълженията по осигуряване на защитата от домашно насилие е пряко в полето на националните органи на държавите-страни по ЕКЗПЧОС. Макар и не сред „главните“, това не означава обаче, че ролята на Конвенцията е напълно маргинализирана. Доктрина, която играе решаваща роля при тълкуването на Конвенцията и е широк коментирана, е доктрината за свобода на преценката. Тя е приложима и в настоящия случай – при решаването на дела пред ЕСПЧ, образувани по жалби на жертви на домашно насилие. Най-общо казано, доктрината за свобода на преценката казва, че държавата има право на определена степен на преценка, под европейски контрол, когато предприема законодателни, административни или съдебни действия в областта на право по Конвенцията. За пръв път тази доктрина е обяснена от Съда в решението Handyside с/у Обединеното кралство. Делото се отнася за ограничаване на право от групата права по член 8–11. По него Съдът е трябвало да разгледа дали осъждане за притежание на неприлично произведение може да се обоснове по член 10, § 2 като ограничаване на свободата на изразяване на мнение, кое то е било необходимо за „защита на морала“. Съдът изтъква: „Предвид прекия и непрекъснат контакт с живота в техните страни, държавните власти по принцип са в по-добра позиция от международния съдия при даването на становище относно … „необходимостта“ от „ограничение“ или „наказание“... националните органи имат за задача да направят първоначалната оценка на реалността на належащата обществена нужда, която се подразбира под понятието „необходимост“ в този контекст“. Оттогава доктрината се прилага в горепосочения смисъл и по отношение на други разпоредби на Конвенцията. Също както при член 10, позоваване на доктрината се прави при определяне дали намеса в други права от групата права по член 8–11 е оправдана на някое от основанията, разрешени от § 2 от съответната разпоредба. Доктрината се използва и при преценка дали държавата е направила достатъчно, за да изпълни свои позитивни задължения по тези и други разпоредби, както и при определяне дали намесата на държавата в правото на собственост, защитено по член 1 от Протокол № 1, е оправдана от обществения интерес. Свобода на преценка се разрешава и при прилагане на други гаранции, където съществува елемент на преценка от националните власти. Доктрината за свобода на преценката се прилага диференцирано, като степента на преценка, разрешена на държавата, варира според контекста. Относима към настоящата работа е и доктрината за четвъртата инстанция. ЕСПЧ, а преди това Комисията, ясно е дал да се разбере, че той не представлява допълнителен съд за обжалване, т.е. четвърта инстанция („quatrième instance“) по отношение на решенията на националните съдилища, коя то прилага националното право. Казано с думите на ЕСПЧ: „той няма за задача да разглежда фактически или правни грешки, за които се твърди, че са извършени от националните съдилища, освен ако и доколкото те нарушават гарантирани от Конвенцията права и свободи“. Жалба, в която само се твърди, че национален съд е допуснал фактическа или правна грешка, ще бъде обявена за недопустима ratione materiae.[4]

Според ЕКЗПЧОС правото на защита, отразено и в българската Конституция, също е основополагащо, а неговата липса представлява дискриминация по смисъла на Конвенцията. Основните разпоредби от ЕКЗПЧОС, през които може да прочетем защитата от домашно насилие според конкретната практика на ЕСПЧ са: чл. 3, според който никой не може да бъде подложен на изтезания  или  нечовешко или унизително отношение или наказание, чл. 8 -всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията; Намесата на държавните власти в  упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени  в  закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната,  за  предотвратяване на безредици или  престъпления, за защита на здравето и  морала или на правата и свободите на другите; чл. 13 - Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в  Конвенцията, са  нарушени, има право на ефикасни правни средства за  тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции; чл. 14 - упражняването на правата и свободите, изложени в Конвенцията, следва  да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана    на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност  към  национално    малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. В този смисъл, всеки български гражданин, организация или група лица, които са изчерпвали вътрешноправните средства за защита срещу домашно насилие, може да се обърнат към ЕСПЧ с жалба. Тя ще бъде допустима, в случай, че е подадена шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция по казуса. В жалбата до ЕСПЧ жалбоподателят не бива да остава анонимен и да преповтаря обстоятелства по вече решено от съда дело. Според чл. 35, т. 3, букви а) и б) от ЕКПЧ, ЕСПЧ не обявява жалбата за недопустима, ако е несъвместима с разпоредбите на Конвенцията или на Протоколите към нея, явно необоснована или представляваща злоупотреба с правото на жалба; или, ако жалбоподателят не е претърпял значителна вреда, освен когато зачитането на правата на човека защитени в Конвенцията и Протоколите към нея изисква разглеждане на жалбата по същество, като никое дело не може да бъде отхвърлено на това основание ако не е било надлежно разгледано от национален съд.[5]  

Член 3 и защитата от домашното насилие

Тъй като чл. 3 осигурява абсолютна гаранция, няма място за приложение на доктрината на свобода на преценката по начина, който би бил възможен, ако текстът позволяваше определени изключения от негативното задължение, което съдържа, въпреки че Съдът е повлиян от наличието или липсата на единство в практиката на европейските държави при решаването дали поведението на държавата е в съответствие с член 3. Малтретирането „трябва да включва минимална степен на тежест“, за да попадне в обхвата на член 3. Прагът е относителен. В едно важно решение, Selmouni с/у Франция, Съдът установява, че категоризирането на малтретирането може да се променя с времето, така че „действия, които в миналото са класифицирани като „нечовешко и унизително отношение“ в сравнение с „изтезания“, в бъдеще е възможно да бъдат класифицирани по друг начин“. Това произтича от динамичния характер на Конвенцията и становището на Съда, че „все по-високият стандарт, изискван в областта на защитата на правата на човека и основните свободи, съответно и неизбежно налага по-голяма строгост при преценката на нарушенията на основните ценности в демократичните общества[6]. В този смисъл, на тълкуването на Конвенцията от страна на ЕСПЧ на случаи на домашно насилие, в светлината на чл. 3, до голяма степен влияят самите случаите и особеностите на фактите по делото, връзката с националното относимо законодателство и приложението на закона от националните органи на съдебна власт.

Член 8 и защитата от домашно насилие

Когато държавата претендира намеса в право, „за да защити правата на други“, тези права може да са други права на човека по Конвенцията. Съдът идентифицира някои права на човека или някои аспекти от някои права на човека като по-важни от други. Например по делото Dudgeon с/у Обединеното кралство, което засяга престъпния характер на хомосексуални действия насаме между пълнолетни лица с тяхно съгласие, Съдът посочва: „Настоящият случай засяга най-интимната сфера на личния живот. Съответно трябва да са налице особено сериозни причини, за да може намесата от страна на държавните власти да бъде легитимна за целите на [член 8 § 2].“ Важен е не толкова доминиращият интерес, колкото действителната ситуация, в която е направено позоваване на него – действие за предотвратяване на престъпление може да е насочено срещу убийство или нарушение на правилата за паркиране: тежестта на всяко от тях в сравнение с правото, което следва да бъде ограничено, не е еднаква.[7] Нееднаква е обаче и практиката по тълкуване на Конвенцията от гледна точка на определянето на нарушеното право. Така например, делото X and Y с/у Нидерландия показва, че физическото нападение – в този случай сексуално насилие на млада жена – може да наруши личния живот, защото концепцията за личен живот обхваща физическата и психическата неприкосновеност на лицето. На практика често се прави позоваване на член 8, ако има оплакване от малтретиране, което не достига прага по член 3. По ранното дело Costello-Roberts с/у Обединеното кралство, макар Съдът да не изключва възможността да са налице обстоятелства, при които член 8 може да предложи защита, която излиза извън защитата на член 3, той установява, че плясването на жалбоподателя от директора му с обувка не достига минималната степен на тежест по член 8. Но оттогава Съдът възприема прилагането на член 8 в тази област, без непременно да ограничава ясно степента на предоставяната от член 8 защита в сравнение с тази по член 3.[8] Подходът на Съда по случаи на домашно насилие, показва, че той често разглежда сферата на защита по член 3 и член 8 като неотделима.

Член 13 и защитата от домашно насилие

В светлината на факта на отговорността на държавите-страни по ЕКЗПЧОС да осигурят пълна и всестранна защита на жертвите на домашно насилие, особено значение за практиката на ЕСПЧ има член 13. Основните постулати, свързани с него се извеждат от делото Kudla с/у Полша. От § 152 от решението на ЕСПЧ по делото се извежда извода, че член 13, в качеството му на пряк изразител на задължението на държавите да защитават правата на човека първо и най-вече в собствените си правни системи, е „допълнителна гаранция за индивида, за да може той ефективно да се ползва от тези права“.[9] Както посочва Голямата камара по делото Rotaru с/у Румъния: „Член 13 гарантира наличието на национално ниво на средство за прилагане на същността на правата и свободите по Конвенцията в каквато и форма да са обезпечени те във вътрешния правен ред. Затова тази разпоредба изисква предвиждането на вътрешноправно средство за защита, което да позволява на „компетентния национален орган“ както да разгледа съответното оплакване по Конвенцията по същество, така и да присъди подходящо обезщетение, въпреки че договарящите държави разполагат с определена степен на преценка относно начина, по който изпълняват задължението си по тази разпоредба. Средството за защита трябва да е „ефективно“ както на практика, така и по закон…“[10] В този смисъл, жалбоподатели, жертви на домашно насилие, от държава-страна по ЕКЗПЧОС, в това число и от България, могат да се обръщат към ЕСПЧ с искане за обявяване на нарушения на правата им по чл. 13, ако органите на съдебната власт, МВР и социалните служби не са им осигурили надлежна защита.

Член 14 и защитата от домашно насилие

Разпоредбата на член 14 в контекста на домашното насилие може да бъде разчетена не толкова от гледна точка на преките нарушения на права във връзка с самия акт на насилие, колкото с недостатъчно добрата защита на правата на гражданите от страна на държавата. В решенията на ЕСПЧ, нарушения на член 14 при казуси на пострадали от домашно насилие, най-често се констатират във връзка и с нарушения по член 13. Освен това, жалбоподателят пред ЕСПЧ може да установи нарушение на член 14, дори и да не може да докаже или даже да не претендира нарушение на друга разпоредба, при условие, че оплакването попада „в обхвата“ на право по Конвенцията. Това е възможно, защото Съдът приема, че „идеята за дискриминация по принцип включва случаи, в които лице или група са третирани без надлежно основание по-неблагоприятно от друго лице или група, въпреки че по-благоприятното третиране не се изисква от Конвенцията“. Казано по друг начин: „Забраната за дискриминация, закрепена в член 14..., се простира отвъд упражняването на правата и свободите, които Конвенцията и Протоколите към нея изискват да бъдат гарантирани от всяка договаряща държава. Прилага се още за онези допълнителни права, които попадат извън общото приложно поле на която и да е разпоредба от Конвенцията и които държавата доброволно е решила да предвиди“.[11] По отношение на домашното насилие, ЕСПЧ, подобно на ООН, заключва нарушенията на член 14 най-често в категорията „дискриминация, основана на пола“. Съдът установява, че дискриминация въз основа на „пола“ е „подозрителна категория“ по делото Abdulaziz. Във важното си решение по делото Opuz с/у Турция Съдът установява нарушение на член 14 във връзка с член 2 и член 3 затова, че наказателноправната система (общото отношение на полицията при твърдения за домашно насилие и съдебна пасивност да се осигури ефективна защита на жертвите) не е осигурила достатъчна защита на майката на жалбоподателката, която е била убита от съпруга Ӝ. Съдът одобрително цитира изявлението на Комитета на ООН за премахване на дискриминацията срещу жени (CEDAW), съгласно което „насилието срещу жени, включително домашно насилие, е форма на дискриминация срещу жени“.[12] Тук е добре отново да се подчертае, че поставянето на особен акцент върху жените – като съпруги или партньори – станали обект на домашно насилие, поставя в неравно положение мъжете, дори от части децата, обект на такива актове, макар че по отношение на последните има значителен по обем арсенал от предвидени правила и механизми за защита. Остава отворен и въпросът защо според цитираната практика на съда и Конвенцията в случаи на дискриминация се взима основно предвид само показателят пол, а не например комплекс от такива, като – пол, възраст, социално положение или друго. Така например, ако син малтретира възрастния си баща, с когото живее, който е човек с увреждания или друго специфично заболяване, остава неясно дали, в случай, че държавата не осигури на втория защита конкретно от домашно насилие, той ще може да се обърне към ЕСПЧ с настояване, че е обект на дискриминация свързана с домашно насилие, след като за такава се приема преимуществено агресията и насилието над жени.

Европейският съд по правата на човека по казуси на жертви на домашно насилие – две сходни дела с различна съдба

Всъщност, практиката по обявяването на липсата на защита срещу домашно насилие от дадена държава-страна по ЕКЗПЧОС за дискриминация е сравнително нова. Описателно и дори историческо за правото на защита на жертвите на домашно насилие, отказът от което, според ЕСПЧ е дискриминация, е решението от 28 май 2013г. на Съда по делото EREMIA v. THE REPUBLIC OF MOLDOVA. ЕСПЧ приема, че Молдова отговаря за нарушения на чл. 3, 8 и 14 ЕКПЧ. Случаят касае отказа на молдовските власти да защитят семейството от насилията на съпруга и баща, полицейски служител. Съдът се произнася, че въпреки знанието си за насилието, властите не са взели ефективни мерки срещу съпруга на госпожа Еремиа, за да я защитят от продължаващото домашно насилие. Не са взети и никакви или достатъчни мерки за предотвратяване повтарянето на злоупотребите по отношение на дъщерите й, които стават свидетели на насилието на баща им срещу майка им в семейното жилище, а върху тях това има разрушителен ефект. Отношението на властите според Съда се равнява на толериране на насилието и съставлява дискриминация на госпожа Еремиа като жена. Полицаят, за когото е омъжена госпожа Еремиа, често се прибира вкъщи пиян и я бие в присъствието на двете им дъщери-тийнейджърки. В резултат, психологическото състояние на децата е засегнато. След като е глобен и му е отправено формално предупреждение от властите, мъжът става още по-агресивен и според жената в един случай я души пред децата. Лилиа Еремиа безуспешно иска молбата ѝ за развод да бъде спешно разгледана. Тя получава от съда защитна заповед през декември 2010 г., според която съпругът й няма право да приближава семейния дом на по-малко от 500 метра в продължение на 90 дни, нито да контактува със семейството, още по-малко да извършва насилия срещу тях. При все това, мъжът напада жена си отново и неколкократно влиза в семейното жилище. Междувременно, според госпожа Еремиа, полицейски служители я притискат да оттегли жалбата си до прокуратурата под предлог, че ако мъжът ѝ загуби работата си, това ще се отрази зле на дъщерите й. Все пак е образувано досъдебно производство, но въпреки събраните доказателства за вината на мъжа, под формата на медицински експертизи и свидетелски показания, прокурорът спира производството за една година с уговорката, че ще го възобнови, ако в този срок мъжът извърши друго деяние. Жалбата пред Съда е подадена на 16 януари 2011 г. Съдът приема, че страхът от по-нататъшни нападения трябва да е бил достатъчно интензивен, за да причини на жалбоподателката страдание и тревожност, които съставляват нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3. Съдът отбелязва, че властите добре са знаели за насилническото поведение на съпруга ѝ, което става още по-изявено след издаването на съдебната защитна заповед. Следователно, те е трябвало да схванат, че тя е изложена на повишен риск от по-нататъшно насилие, за какъвто е имало достатъчно доказателства. Макар да не са останали напълно пасивни, действията им не са били достатъчно експедитивни и никоя от взетите мерки не е била ефективна. Въпреки продължаващите нарушения от страна на мъжа на защитната заповед, той е продължил да изпълнява задълженията си като полицай и не е предприето нищо, което да осигури безопасността на жалбоподателките. Липсата на решителни действия е още по-смущаваща предвид това, че мъжът е полицейски служител, чиито служебни задължения са да защитава правата на другите, да предотвратява престъпления и да опазва обществения ред. Съдът отбелязва, че властите изобщо не са съобразили ефекта върху обществения ред от подобен отказ от страна на полицай да изпълнява съдебна заповед и не са започнали наказателно преследване срещу него за това. Фактът, че той е бил държавен служител, дава основания да се твърди, че те са разполагали с повече възможности да повлияят на поведението му, отколкото биха могли по отношение на частно лице и въпреки това са направили много малко. Съдът намира за непонятен извода на прокуратурата, че агресорът не бил заплаха за обществото и решението й да спре производството срещу него при положение, че четири дни преди това молдовският съд е продължил действието на защитната заповед на основание, че същият представлява значителен риск за съпругата си. Това спиране има за последица освобождаването на насилника от наказателна отговорност, вместо да бъдат предотвратени по-нататъшни деяния от негова страна, което води до буквалната му безнаказаност. Това съставлява нарушение на позитивните задължения на властите по чл. 3 ЕКПЧ. Съдът квалифицира нарушението спрямо децата не по чл. 3, каквото те го твърдят, а по чл. 8. Децата са обект на вербално насилие от страна на баща си, освен че са поставени в положение отново и отново безпомощно да наблюдават как той малтретира майка им пред тях. Това накърнява душевното им състояние и този факт е установен от националния съд – защитната заповед включва в обхвата си и тях. Макар да са знаели всичко това, властите не предприемат никакви решителни действия спрямо насилника, а вместо това го предпазват от наказателно преследване. Това бездействие също е нарушение на позитивните им задължения по чл. 8. В случая националният съд е отказал на жалбоподателката молбата ѝ за развод да бъде спешно разгледана. Жалбоподателката е привикана в полицейското управление, където според нея е притискана да оттегли жалбата си. Жалбата на адвокатката ѝ за това е оставена без отговор. Социалните власти не са наложили изпълнение на съдебната защитна заповед, неколкократно нарушавана от насилника, и допълнително са оскърбили жалбоподателката, като са ѝ предложили да се помири с него под предлог, че не била "нито първата, нито последната жена, бита от мъжа си". В крайна сметка, и то след като си е признал, че е бил жена си, насилникът е защитен от наказателно преследване посредством решението на прокуратурата да спре производството. Според Съда комбинацията от тези фактори ясно показва, че действията на властите не са просто неуспех или закъснение в справянето с насилието срещу жалбоподателката, а съставляват повтарящо се оневиняване на това насилие и отразяват дискриминационно отношение към нея, като жена. ЕСПЧ присъжда на трите жалбоподателки сумата от 15 000 евро, като обезщетение за сериозните, както ги определя, нарушения.[13]

Напълно в обратния смисъл отсъжда обаче ЕСПЧ по друго дело, вече от 2016 година, по което страна е България - Н.П. и Н.И. срещу България. Цитирайки делото EREMIA v. THE REPUBLIC OF MOLDOVA, в случая с България, ЕСПЧ не открива твърдяното от жалбоподателите нарушение на член 14. В жалбата освен това те претендират и нарушения на член 3 и член 13 от Конвенцията. Жалбоподателката посочва, че детството й е белязано от бурни кавги между родителите й, от развода им и от психиатричното заболяване на по-малката й сестра. Самата тя имала труден семеен живот след брака си през 2003 г. и през 2006 г. загубила дете едва няколко дни след раждането. Жалбоподателката била диагностицирана като страдаща от “остро психотично разстройство с шизофренни симптоми”. През 2007 г. била хоспитализирана в психиатрична клиника, където й предписали лекарства. Състоянието й се стабилизирало и била изписана много бързо от болницата, като и след това продължила медикаментозното лечение. През 2009 г. тя се развела и се върнала да живее при близките си в Пловдив. Там била назначена на работа в общинската администрация. През октомври 2009 г. жалбоподателката среща лице на име И.И. През ноември 2009 г., се оказва бременна от него и се мести да живее при него. Жалбоподателката изтъква, че отношенията й с партньора й се влошават и между двойката избухват бурни кавги. Била бита от партньора й на 8 януари, на 17 и 28 март 2010 г. След последния скандал напуска жилището на И.И. и отива да живее при майка си. На 29 март 2010 г. жалбоподателката е прегледана от лекар и той й издава медицинско свидетелство. Същия ден подава жалба срещу партньора си в полицейското управление. На следващия ден Пловдивският районен съд е сезиран от полицията със заповед за незабавна защита на жалбоподателката въз основа на Закона за защита срещу домашното насилие от 2005 г. Районният съд обявил молбата за недопустима, тъй като излизала извън обхвата на действие на Закона за защита от домашното насилие. Жалбоподателката не представила никакъв документ относно това производство. Полицията прави писмено предупреждение на И.И., като му налага забрана да се кара със съжителката си. Според жалбоподателката, след това, на 22 април 2010 г. И.И. отива в апартамента, в който живее тя, и счупва звънеца и ключалката на входната врата на жилището. Жалбоподателката и майка й викат полиция, но И.И. успява да избяга преди идването на  полицаите. Двете жени подават жалба срещу И.И. От своя страна, последният се оплакал, че жалбоподателката проявявала агресия към него. Компетентните власти отказали да заведат наказателно производство срещу двете страни и полицията отправила писмени предупреждения към жалбоподателката и към И.И., като им наложила забрана да си вдигат скандали в бъдеще. На 4 юни 2010 г. жалбоподателката родила преждевременно сина си Н.И. След изписването от болницата, тя се върнала да живее при И.И. с детето им. В периода 2 - 9 септември 2010 г. И.И. я заключвал в жилището си, вземал заплатата й и обезщетението й за майчинство и отказвал да й дава пари за храна и дрехи за детето. Освен това, той я карал да убеди роднините си да й прехвърлят недвижими имоти, принадлежащи на майка й и на баба й, и дядо й. През октомври 2010 г. жалбоподателката, детето и И.И. се местят да живеят временно в селската къща на родителите на последния. Жалбоподателката твърди, че 14 октомври 2010 г., тя, съжителят й и детето тръгват с кола към Пловдив, за да поставят ваксина на бебето. По време на пътуването избухва жесток скандал. И.И. удря няколко пъти жалбоподателката по лицето. Той продължава да й налага удари и след ваксинацията на детето. Следобед, когато се връщат в селската къща на родителите му, той я удря няколко път с юмрук и я рита в областта на кръста, краката и гърба. Заплашва я, че ще й отнеме детето. Същата вечер тя била принудена да има сексуален контакт с партньора си. На следващия ден отново е била бита от него по главата и е била принудена да има сексуален контакт с него. На 16 октомври 2010 г. жалбоподателката напуска селската къща на родителите на И.И. и отива да живее при майка си в Пловдив, заедно със сина си. На 18 октомври 2010 г. жалбоподателката е прегледана от лекар, който й издава медицинско свидетелство. Лекарят установява наличието на множество кръвонасядания по торса, гърба, горните и долните крайници на жалбоподателката, като уточнява, че те може да бъдат причинени от удари, нанесени с тъп предмет на 14 октомври 2010 г. Лекарят заключава, че става въпрос за физически наранявания, които са причинили лека телесна повреда съгласно член 130, алинея 2 от Наказателния кодекс (НК). На 20 октомври 2010 г. жалбоподателката се свързва с неправителствена организация, специализирана в защитата на жертви на домашно насилие. На 23 октомври 2010 г. И.И. заплашва жалбоподателката и родителите й по телефона с физическо насилие. На 25 октомври 2010 г. с помощта на един от сътрудниците адвокати на НПО, жалбоподателката, действаща от свое име и от името на малолетния си син, подава до Пловдивския районен съд молба за защита срещу партньора си на основание на Закона за защита от домашно насилие. Тя поискала също така, като привременна мярка, издаването на заповед за незабавна защита срещу него. На 26 октомври 2010 г., като заседава в отсъствието на страните, Пловдивският районен съд приема молбата за привременни мерки и издава незабавна ограничителна заповед. В приложение на тази заповед, съдът издава разпореждане на И.И. да не проявява агресия към жалбоподателката и детето, да не се приближава до жилището им и до местата, посещавани от тях, както и да не се приближава до местоработата на жалбоподателката. Освен това, той определя местопребиваването на детето при жалбоподателката до края на основното съдебно производство. През октомври и ноември 2010 г. И.И. звънял многократно на жалбоподателката, на адвоката и родителите й. Той ги заплашвал с насилие и убийство, както и че ще отвлече детето. Освен това той уговарял жалбоподателката и адвоката й да прекратят съдебното производство. Жалбоподателката се оплакала на полицията и изпратила писмено предупреждение до И.И. Жалбоподателката твърди, че се е свързала с Общинската служба за закрила на детето в Пловдив, но не получила подкрепа от нея. На 6 ноември 2010 г. жалбоподателката и синът й се установяват да живеят в гр. Стара Загора, на около 90 километра от Пловдив, в акредитиран кризисен център за жени, жертви на домашно насилие. На следващия ден, дирекция „Социално подпомагане“ в Стара Загора позволява на жалбоподателката и на сина й да живеят в кризисния център. И.И. продължил да звъни на жалбоподателката на номера на мобилния й телефон, како я заплашвал и проявявал словесна агресия към нея. На 11 ноември 2010 г. той отишъл в жилището на жалбоподателката в Пловдив. Малко след това той намерил телефонния номер на кризисния център и звънял няколко пъти на този номер, включително и през нощта. На 19 и 23 ноември 2010 г. адвокатът на жалбоподателката сезирал полицията и Пловдивската районна прокуратура, за да се оплаче от действията на И.И. Районната прокуратура взела показанията на множество свидетели, както и тези на жалбоподателката и на адвоката й. С постановление от 16 март 2011 г., Пловдивската районна прокуратура отказва да образува наказателно производство срещу И.И. за нарушение на заповедта за незабавна защита на жалбоподателката и за отправяне на закани. Според прокуратурата на първо място,  посещението на И.И. в жилището на жалбоподателката в Пловдив на 11 ноември 2010 г. не представлява нарушение на въпросната заповед, тъй като тя била официално връчена на заинтересования едва на 12 ноември 2010 г. от органите на националната полиция. На второ място тя установила, че никой от разпитаните свидетели по време на следствието не е потвърдил смъртните заплахи, отправяни от И.И. Жалбоподателката не оспорила това постановление за прекратяване на делото пред горестоящата прокуратура. По време на разглеждането по същество на основната заповед за защита, направено от Пловдивския районен съд между 16 ноември 2010 г. и 20 април 2011 г., делото било отложено няколко пъти поради неправилното призоваване в съда на И.И., молбите за правна помощ, подадени от него, и отсъствието на един от свидетелите, призовани от него. На съдебно заседание на 20 април 2011 г., Районният съд отложил произнасянето на съдебното решение по делото и уведомил страните, че ще произнесе решението си на 28 април 2011 г. Жалбоподателката твърди, че по време на цялото съдебно производство И.И. продължил да звъни в кризисния център, в който живеела, че я заплашвал и че я увещавал да прекрати съдебното производство. Тя твърди, че тогава била изолирана, отдалечена от роднините си, лишена от всякаква психологическа подкрепа и тормозена от другите хора, настанени в кризисния център. Добавя, че при тези обстоятелства, на 27 април 2011 г., се обадила на И.И. и го помолила да отиде да я вземе заедно с детето, което той направил същия ден. На 28 април 2011 г., жалбоподателката поискала от Пловдивския районен съд да прекрати съдебното производство по делото. Същия ден съдът удовлетворил молбата й и прекратил производството за защита. Последвали и  нови съдебни производства за защита срещу домашно насилие, заведени от жалбоподателката, след като тя се върнала да живее при мъжа. На 11 май 2015 г., жалбоподателката завежда ново съдебно дело за защита на основание на Закона от 2005 г. пред Пернишкия районен съд, с искане за издаване на заповед за неотложна защита за малолетния й син и за нея самата. Същия ден, съдът приема молбата й и нарежда официалната забрана за И.И. да се приближава до всички места на местопребиваване, отдих и дейност на двамата жалбоподатели до края на основното съдебно производство. Жалбоподателката не уведомява Съда за изхода от това последно съдебно производство. Като се позовават на член 3 от Конвенцията, жалбоподателите упрекват държавата, че не е изпълнила положителните си задължения да ги защити срещу виновните действия на И.И. и да разследва твърденията им за изтезания. По смисъла на член 13 от Конвенцията, те твърдят, че не разполагат с ефикасни вътрешноправни средства за защита, които биха могли да поправят твърдените нарушения на горепосочения член 3. Съгласно член 14 от Конвенцията, жалбоподателката се оплаква, че е била жертва на дискриминационно отношение при ползването на правата си, гарантирани от членове 3 и 13 от Конвенцията. 

В случая ЕСПЧ констатира, че от документите по делото става ясно, че жалбоподателката и синът й са били жертви на домашно насилие. Данните, с които Съдът разполага, сочат, че отношението към жалбоподателите е било с достатъчен интензитет, за да попадне в приложното поле на член 3 от Конвенцията. В тази връзка Съдът конкретно отчита уязвимостта на двамата жалбоподатели. Жалбоподателката е страдала от психични разстройства. Колкото до жалбоподателя, той е малко дете  и поради това, въпреки че спрямо него не се твърди никаква враждебност или насилие, неговото благополучие до голяма степен зависи от условията на живот и от психическото състояние на неговата майка. Съдът констатира след това, че всички оплаквания, направени във връзка с членове 3, 13 и 14 от Конвенцията  се обобщават в твърдението, че държавните власти не са изпълнили положителното си задължение да защитят жалбоподателката от проявите на насилие на техния фактически партньор и баща. Той отбелязва, че правителството от своя страна твърди, че компетентните власти са взели всички възможни мерки да защитят физическата неприкосновеност на жалбоподателката и на сина й. Освен това Съдът отбелязва, че в българското законодателство има правно средство за защита, специално предвидено, за жертвите на насилие в една двойка или семейство. Действително, Законът от 2005 г. предвижда възможността съдилищата да постановят, по искане на пострадали от такива прояви, подходящи мерки за защита като забрана за приближаване на извършителя на насилието до жилището на пострадалия и до посещаваните от нея места за период, който може да достигне до осемнадесет месеца (параграфи 48-51 по-горе). Този закон предвижда още възможността тези мерки да бъдат наложени превантивно непосредствено след подаването на молбата за защита и за периода на основния съдебен процес. Съдът отчита, че в конкретния случай жалбоподателката и синът й три пъти са се възползвали от това вътрешноправно средство за защита. По време на първия процес, проведен през октомври 2010 г., жалбоподателите временно са се ползвали с мерки за защита от деня след подаването на молбата им и до края на процеса. Що се отнася до втория процес, започнал през октомври 2013 г., той приключва с окончателно решение в полза на жалбоподателите. И накрая, след образуването през май 2015 г. на третото съдебно производство, което изглежда все още е висящо, жалбоподателите се ползват с временни мерки за закрила. Съдът припомня, че жалбоподателката не е инициирала наказателно производство за нападения и побои срещу И.И. и че не е сезирала прокуратурата, че е била жертва на сексуални контакти без нейното съгласие, което би позволило срещу И.И. служебно да се образува наказателно преследване за изнасилване. В тази връзка Съдът припомня, че страните членки се ползват с известна свобода на оценка в избора на различните видове процедури, за да осигурят ефективната защита на ниво вътрешно наказателно право срещу малтретирането, нанесено от частни лица, цитирайки делото Валюлиене срещу Литва, № 33234/07, § 85, 26 март 2013 г. Съдът държи да подчертае, че полицията в Пловдив на няколко пъти е отправяла към И.И. предупреждения, както и че, според самата жалбоподателка, именно благодарение на полицейския екип тя и детето й са успели да напуснат жилището на техния партньор и баща през май 2015 г. В светлината на гореизложените обстоятелства, Съдът не открива да е налице някакво нарушение на позитивните задължения на държавата, произтичащи от членове 3, 13 и 14 от Конвенцията, за разлика от делото EREMIA v. THE REPUBLIC OF MOLDOVA.[14]

Заключение

И както в много други аспекти от живота, и в случая на тези две дела може да се каже, че „Дяволът е в детайлите“. Всъщност, макар че делото EREMIA v. THE REPUBLIC OF MOLDOVA е на практика това, което отваря пътя към ЕСПЧ на десетки, ако не и стотици жертви на домашно насилие, които се позовават на дискриминационни практики от страната на държавите им, от втория пример в България ясно личи, че жалбоподателката на практика сама е допринесла за това агресивните прояви срещу нея и синът й да се повторят и потретят, като в част от случаите изобщо не е търсила съдействието на властите. Истината е, че тези две дела са показателни за може би най-сериозния проблем, свързан с актовете на домашно насилие и последващите действия на държавите за закрила на жертвите, а именно – че ЕСПЧ няма как да признае нарушение  на права, дори в доказани по съдебен ред казуси на жертви на домашно насилие, след като дадено национално законодателство не е предвидило възможност наказателни производства да стартират по инициатива на прокуратурата или друг свидетел на случилото се, както е при всички останали потенциално извършени престъпления, докато самата жертва не признае и не поиска този резултат. По този начин и вътрешните органи по законодателството ще продължават да считат, че проблем няма, а жертвите все по-трудно ще признават всеки следващ акт на насилие срещу тях, тъй като реално и след изчерпването на всички механизми за защитата им, те отново могат да станат обект на такова посегателство.

Вторият важен извод, който вече беше подчертан в изложението, е че е необходимо да се разшири дефиницията на понятието „дискриминация“, щом се касае за случаи на домашно насилие, като се спре прожекторът, който осветява единствено случаите на пострадали от домашно насилие от партньорите си жени. С това на практика би се постигнал значително по-голям превантивен ефект относно последващи случаи, като биха били разкрити може би стотици други такива, които обаче не са в цитираната хипотеза. Огромна роля за последното има и международното право, което с актовете си и с практиката на органите си създава не само решения по конкретни казуси на конкретни пострадали, а дава тон и пример и на много други хора, а дори и на цели общества, заедно с техните национални държавни органи.

[1]   Лийтбитър, Д. Мениджмънт на гнева (справяне с гнева).  Антология социална  работа. София, 2008, с. 163

[2] Златанова, В. Насилието. Социология на отклоняващото се поведение. София, 2005, с.60-71

[3] Велинов Вл., „„Домашно насилие“- същност и определение, аспекти“, лекция за Националния институт на правосъдието в обучителен семинар „Производство за налагане на мерки за защита от домашно насилие“, 2016 г.

[4] David Harris, Michael O’Boyle, Edward Bates, Carla Buckley, Yutaka Arai,

Peter Cumper, Michelle Lafferty, Heather Green, Paul Harvey; „Право на Европейската конвенция за правата на човека“, превод от английски на Илияна Петрова; Сиела Норма АД; София, 2015; стр. 17-20

[5] КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ (Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г. В сила за Република България от 7 септември 1992 г.)

[6] David Harris, Michael O’Boyle, Edward Bates, Carla Buckley, Yutaka Arai,

Peter Cumper, Michelle Lafferty, Heather Green, Paul Harvey; „Право на Европейската конвенция за правата на човека“, превод от английски на Илияна Петрова; Сиела Норма АД; София, 2015; стр. 273-274

[7] David Harris, Michael O’Boyle, Edward Bates, Carla Buckley, Yutaka Arai,

Peter Cumper, Michelle Lafferty, Heather Green, Paul Harvey; „Право на Европейската конвенция за правата на човека“, превод от английски на Илияна Петрова; Сиела Норма АД; София, 2015; стр. 616-620

[8] Пак там, стр. 646-648

[9] Kudla с/у Полша, достъпно на следния линк: http://humanrights.bg/Contents/Item/Display/2770, последно достъпено на 27.02, 13:13 ч.

[10]David Harris, Michael O’Boyle, Edward Bates, Carla Buckley, Yutaka Arai,

Peter Cumper, Michelle Lafferty, Heather Green, Paul Harvey; „Право на Европейската конвенция за правата на човека“, превод от английски на Илияна Петрова; Сиела Норма АД; София, 2015;, стр. 917

[11] Пак там, стр. 942

[12] Пак там, стр. 956

[13] CASE OF EREMIA v. THE REPUBLIC OF MOLDOVA (Application no. 3564/11), достъпно на следния линк: https://hudoc.echr.coe.int/eng#{%22itemid%22:[%22001-119968%22]}; последно достъпено на 28.02.2021 г., в 15:43ч.

[14] Решение по жалба № 72226/11 Н.П. и Н.И. срещу България Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 3 май 2016 г., достъпно на следния линк: http://humanrights.bg/Contents/Item/Display/12879, последно достъпено на 28.02.2021 г., в 16:10ч.

Още по темата

Трима българи изнасилиха 11-годишно момиче в Германия

Предишна новина

19 досъдебни производства за корупция са приключени от ОП-Добрич през 2020 година

Следваща новина

Коментари

1 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.