35 Коментара

  1. 35
    72 | нерегистриран
    2
    0

    Непростимо



    Непростимо е

    след толкова години

    голямата любов

    остави ни руини .

    Сега разделя

    вместо да събира ,

    и всеки търси ,

    ала не намира .

    С какво заслужихме

    такава самота ?

    Във твоя поглед

    смаяно откривам

    несдържан гняв ,

    студена пустота .

    Къде изчезна

    твоето желание

    да бъдеш с мен

    до края на света ?

  2. 34
    72 | нерегистриран
    0
    0



    СЪНУВАМ ТЕ



    ЗА КОЙ ЛИ ПЪТ АЗ ВЕЧЕ ТЕ СЪНУВАМ...

    РАНО СУТРИН СЛЪНЦЕТО СЪНЕНО БЛЕСТИ.

    ЗАКАЧЛИВО ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА МЕ ГЛЕДА

    И МИ МАХА С НЕДОСЪБУДЕНИ ЛЪЧИ...

    СЪНУВАМ ТЕ И ТЕ ПРЕОТКРИВАМ

    НЕЖНО ГАЛИШ МЕ С УСМИХНАТИ ОЧИ...

    УСЕЩАМ ТЕ ДО МЕНЕ... ТОПЪЛ СИ...

    И СЕ СГУШВАМ В ТВОЙТА ТОПЛИНА.

    ОЧИТЕ ТИ- БЕЗДЪННИ НЕБЕСА СА...

    НЕНАСИТНО ТЕ ЦЕЛУВАМ И ЗАМИРАМ...

    НЕ, НЕ СЪНУВАМ, ТИ ДО МЕНЕ СИ,

    ЦЕЛУВАМ ТЕ... ЗАЩОТО ТЕ ОБИЧАМ





  3. 33
    ФРЕНСКА ПОЕЗИЯ 2 | нерегистриран
    0
    0

    http://chitanka.info/book/3925

  4. 32
    ФРЕНСКА ПОЕЗИЯ | нерегистриран
    0
    0

    http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=3437&tid=41308

  5. 31
    АХМАТОВА | нерегистриран
    0
    0

    Ето ме и тук, безделница,

    заскучала дваж и триж!

    Над оврага дреме мелница.

    Можеш век да помълчиш.



    Над изсъхнал повет носена,

    пак пчелица затрептя

    и русалка омагьосана

    викам, но не идва тя.



    Цели в тиня са тревистите

    брегове и сънно-строг

    през трептенето на листите

    месецът подава рог.



    Упоена и пречистена,

    взирам се околовръст.

    И готова съм наистина

    пак да стана родна пръст.



    1911



  6. 30
    АНА АХМАТОВА | нерегистриран
    0
    0

    Научих се на мъдър, прост живот,



    небето гледам със молитва в Бога



    и бродя пред вечеря с бавен ход,



    за да потисна празната тревога.







    В дола кога зашушне репей тих



    и грозд налива жълтата рябина,



    аз съчинявам весел, светъл стих



    за всичко тленно, тленно и красиво.







    Завръщам се. И лиже в мойта длан



    котакът пухкав – мърка и се гали,



    и пламва ярка светлина натам,



    над куличката в езерни дъбрави.







    И само някога на щъркел вик



    прорязва тишината в тънка струя.



    На моята врата във този миг



    почукаш ли, едва ли ще те чуя.

  7. 29
    ФЕТ | нерегистриран
    0
    0

    Афанасий Афанасьевич Фет



    Я пришел к тебе с приветом

    (Читает: Владимир Самойлов)



    Я пришел к тебе с приветом,

    Рассказать, что солнце встало,

    Что оно горячим светом

    По листам затрепетало;



    Рассказать, что лес проснулся,

    Весь проснулся, веткой каждой,

    Каждой птицей встрепенулся

    И весенней полон жаждой;



    Рассказать, что с той же страстью,

    Как вчера, пришел я снова,

    Что душа все так же счастью

    И тебе служить готова;



    Рассказать, что отовсюду

    На меня весельем веет,

    Что не знаю сам, что буду

    Петь - но только песня зреет.

  8. 28
    емили дикинсън | нерегистриран
    0
    0

    Надеждата е нещо хвърковато -

    то, кацайки в душата - те намира -

    и пее свойта песничка без думи -

    и никога не спира.



    Най-сладък смях във нея се разнася -

    и се извива страховита буря,

    за да убие птичката, която

    отвътре топлина притуря.



    Аз чух я в най-студените крайбрежия -

    дето най-странното море се плиска.

    Дори сред най-голямата опасност -

    троха не ми поиска.

  9. 27
    Робърт Бърнс | нерегистриран
    0
    0

    Завръщането на войника



    Завърши страшната война,

    небето пак сияе.

    И в черно не една жена

    с децата си ридае.



    Напуснах лагера без скръб

    след дълга бойна служба,

    с войнишка раница на гръб,

    богат с тъги и дружба.



    Нарамил празната торба,

    вървях с войнишка крачка.

    Не водих аз с врага борба

    със цел да трупам плячка.



    За Ненси в първите лъчи

    аз мислех с радост тиха,

    за дветей добри очи,

    които ме плениха.



    И ето нашата река

    и мелницата, дето

    притиснах нейната ръка

    със нежност до сърцето.



    И ей ме стигнал у дома,

    пред къщата позната.

    И гледам я, седи сама

    и чака на вратата.



    Избърсах сълзите си аз -

    да плача не умея -

    и с променен нарочно глас

    тъй заговорих с нея:



    - От тоя слънчев летен ден

    ти по-красиво грееш.

    И този момък е блажен,

    за който най милееш.



    Аз нямам грош, но моя край

    спасих от смърт със щика.

    За нощ поне приют ми дай.

    Смили се над войника.



    В очите й изгря за миг

    една сълза голяма:

    - Обичам аз един войник,

    но вест от него няма...



    За мене свят е тоз пагон,

    кокарда и петлици,

    а вкъщи даваме подслон

    на честните войници.



    Но миг! И моите черти

    познала, пламна: - Вили -

    извика тя, - нима си ти?

    Нима се върна, мили?



    - Да, туй аз съм, непроменен.

    А ти си още млада.

    И твоята любов за мен

    е най-добра награда.



    Завърши моят път суров,

    а ти ме чакаш верно.

    Макар и беден, с теб, любов,

    съм пак богат безмерно.



    Тя каза: - Имам аз имот.

    Ще стигне той за двама.

    Ще имаме щастлив живот.

    Със тебе бедност няма.



    ...Убива се да прибере

    жетварят ечемика.

    Търговецът за злато мре,

    но мре за чест войника!



    Не му отказвайте приют.

    Той бди с осанка строга

    за своя край във дни на смут,

    в минути на тревога.



    Превод: Владимир Свинтила

  10. 26
    Дилън Томас | нерегистриран
    0
    0

    Не си отивай кротко в тъмнината





    Не си отивай кротко в тъмнината!

    Преди здрача да беснее старостта!

    Вий, вий срещу смъртта на светлината!



    Мъдрецът, в края си приел съдбата,

    не смогнал с реч да освети нощта,

    не си отива кротко в тъмнината.



    Добрият мъж, изхвърлен от вълната,

    оставил крехките си дни в ширта,

    вие срещу смъртта на светлината.



    Безумецът, възседнал синевата,

    разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,

    не си отива кротко в планината.



    Суровият, прогледнал в слепотата

    за метеорите на радостта,

    вие срещу смъртта на светлината.



    И ти, мой татко, сам на висотата,

    ругай, ридай с плача на яростта!

    Не си отивай кротко в тъмнината!

    Вий, вий срещу смъртта на светлината!

  11. 25
    дилан томас | нерегистриран
    0
    0

    И смъртта ще остане без царство.



    Мъртъвците ще се слеят в голотата си,



    ще се смесят с луната на запад, с вятъра,



    костите им ще се разпилеят в земята,



    край нозете им звезди ще огряват нощта.



    И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,



    и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.



    Влюбените ще умрат, но не и любовта.



    И смъртта ще остане без царство.







    И смъртта ще остане без царство.



    На морето под извивките премазани,



    дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.



    Връзвани на колелото, изтезавани,



    жилите им ще се скъсат, но ще издържат.



    Вярата в ръцете им на две ще се сломи,



    ще ги пронижат еднорогите злини.



    Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.



    И смъртта ще остане без царство.







    И смъртта ще остане без царство.



    Крясъка на чайките не ще чуят вече,



    ни грохота на вълните край бреговете.



    Където цвете е цъфтяло, няма цвете



    да надигне пак глава под шибащите пръски.



    И даже луди и без дъх в пръстта зарити,



    пак ще блъскат с главите си през маргаритките



    към слънцето, додето слънцето се пръсне.



    И смъртта ще остане без царство

  12. 24
    Лин | нерегистриран
    0
    0

    Ако отместиш сънищата,

    кожата отдолу

    ще бъде все тъй млада

    И ако всичко черно е,

    избутай думите встрани и

    тя е там – светлината,

    когато я поискаш ще те чака,

    надолу под стълбите

    все така спотайваща се,

    както винаги, светлината.

  13. 23
    отчаяна | нерегистриран
    1
    0

    В З Е М И С Е В Р Ъ Ц Е





    Когато без тебе замине

    щастливият утринен влак,

    когато по релсите сини

    танцува самотният сняг –

    не свивай обидено устни.

    Не викай с ранено сърце.

    Щом нещо в живота изпуснеш –

    вземи се в ръце!



    Когато вълна те удари

    внезапно в тихо море

    далече от бряг и другари,

    когато тревога те спре –

    не свивай уплашено устни.

    Не падай с безволно сърце.

    Щом всички пространства са пусти –

    вземи се в ръце!



    Когато в живота огромен

    не спира при теб любовта

    и става нерадостен спомен

    най-нежната твоя мечта –

    във свойта самотност голяма

    не скривай ти бледо лице…

    Когато ръце други няма,

    вземи се в ръце!







    Георги Константинов

    “Лично време”

  14. 22
    ето и друго | нерегистриран
    2
    0

    Жертвените гълъби разрязвах

    и се взирах в житени зърна...

    Всичко много точно ви предсказвах-

    морски бури, суши и война.



    Вашите провали в боевете,

    вашите победи в любовта,

    пътят на небесните комети,

    чашата с отрова и кръвта...



    Само сладката лъжа ме слисва

    От кога живеете така?

    Ако някой някого здрависва

    ножа мести в другата ръка.



    Сутрешни тресавища нагазвах,

    в страсти с мисли ровех отегчен,

    всичко много точно ви предсказвах,

    вас намразвах , а вие мен...



    Уморих се вече - имам хрема,

    и съзирам варвари отвъд.

    Утре храмът няма да приема

    заради внезапната ми смърт.



    Георги Константинов

  15. 21
    ххххххх | нерегистриран
    1
    0

    Благодаря ти, че ме мразиш искрено,

    че хвърляш всички спомени зад борда.

    Омразата създава независимост,

    а любовта заробва.

    Сега от мен внезапно се отказваш

    от моите думи, жестове и книги.

    Но вдигнеш ли към мен очите мразещи

    аз чувам звън на паднали вериги.

    Сега живея леко и естествено,

    встрани от твоите прищевки странни.

    И пак отляво е сърцето ми поместено.

    Лекувам рани.

    Раздялата сравнявам със възкръсване,

    със музика от Моцарт

    със Безкрая…

    Ако не беше твоето ОТСЪСТВИЕ

    щях да повярвам, че съм в Рая!



    Георги Константинов



    - – -



    БЛУС



    Съмнения, възторзи, страх

    съдбата просто се развлича.

    А теб след век те разпознах.

    И само век ще те обичам!



    Оттатък залеза, отвъд

    нощта тъмнеят бариери.

    Не иде прошка, нито съд…

    Любима, събуди ме вчера!



    В дълбочините земетръс

    предвкусва свойта премиера.

    Животът е опасно къс…

    Побързай, целуни ме вчера!



    Пропуква се безкрайността.

    С греха ни ангел ще вечеря.

    Подай стиха ми на свещта…

    Не чакай: забрави ме вчера…



    Калин Донков

  16. 20
    помогнете | нерегистриран
    0
    0

    Много обичам едно стихотворение, но от години не мога да го открия. Мисля, че беше на Георги Константинов и започваше така:



    Такава е съдбата ни суетна -

    живеем близо до един вулкан,

    наричан Фуджияма или Етна

    или пък с друго име назован...



    нататък не си го спомням, а беше страхотно.

  17. 19
    111 | нерегистриран
    0
    0

    От много, много отдалеч



    ще идвам винаги, докато мога,



    но някой ден краката ми щом не издържат,



    ще допълзя на лакти и колене,



    за да ти кажа, че на този свят



    обичам само, само теб.







    От много, много отдалеч



    ще пея винаги, докато мога,



    но някой ден щом моя глас не издържи,



    аз ще изпратя славей вместо мене,



    за да ти каже, че на този свят



    обичам само, само теб.







    От далеч, много отдалеч



    ще бъда винаги, докато мога,



    но някой ден сърцето ми щом се взриви,



    ще ви прегърна с другия до тебе,



    за да ви кажа, че на този свят



    съм имал много малко време.



    Михаил Белчев

  18. 18
    **** | нерегистриран
    0
    0

    Аз съм Империя в края на своя упадък.

    Бели и снажни – рой варвари идат към мен,

    но със стила си, от залез и скръб позлатен,

    в унес извайвам до край акростиха си гладък.



    Скука душата гризе, самота до припадък.

    Някъде – казват – светът тънел в кръв потопен.

    О, да не можеш – безволен и все угнетен!

    О, да не искаш животът все тъй да е сладък!



    О, да не щещ, да не можеш дори да умреш!

    Всичко изпито е. Смей се, Батил, но това е!

    Всичко изпито, изядено! Вече се знае!



    Само стиха глуповат над пламтящата свещ,

    само слуга непохватен, престанал да слуша,

    само тъга безпричинна – дошла ти до гуша!

  19. 17
    много обичам това | нерегистриран
    1
    0

    Тихо вятърът тича и небето е ясно,

    със оформена обла луна.

    Мое малко момиче, ти си вече пораснало,

    ти си станала вече жена.



    Аз разбирам това, аз го чувствам със устни

    в тази влажна решителна нощ,

    във която не искам ни за миг да те пусна

    и за пръв път съм толкова лош.



    И за пръв път студените тайни

    се срутват като хладни стени отведнъж,

    и е толкова хубаво, и е толкова страшно,

    че съм силен и чист, че съм мъж...

  20. 16
    Пръстен - Веселин Ханчев | нерегистриран
    2
    0

    За твойто тихо идване, което

    все още в мен отеква като гръм,

    за даденото и назад невзето,

    за прошката, че с теб съм и не съм...

    За думите, понякога спестени,

    за ласките, които не спести,

    за силата, която вля у мене,

    когато беше най-безсилна ти...

    Затуй, че бе на мое име кръстен

    и твоят лош, и твоят хубав час,

    на малкия ти пръст наместо пръстен

    горещите си устни слагам аз...

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.