Имаме ли право да изберем настойник на децата ни чрез завещателно разпореждане?

Имаме ли право да изберем настойник на децата ни чрез завещателно разпореждане?

Глобалният хаос, настъпил вследствие на пандемията, се разгръща скоростно като обхваща всевъзможни аспекти на човешкия живот. Отвъд спада в световната икономиката и проблемите от политическа гледка точка, хората започват все по-често да се взират в „най-простото“, а всъщност и „най-важното“ в техния живот, това, което се намира на ниво „лично съществуване и оцеляване“, а именно здравето на семейството и близките, както и бъдещата им обезпеченост.

От началото на фаталната година в чуждестранни издания, правни блогове и форуми за взаимопомощ започнаха да се публикуват статии на юридическа тематика, обвързващи възможността родителите приживе да определят кой ще упражнява родителските им права в случай на тяхната смърт. За мнозина решаването на тази задача е дълъг процес, включващ преценка, съгласуване и обмисляне кое е най-подходящото лице, което да бъде настойник/попечител на малолетните, респективно непълнолетните им деца. Клишираното приоритизане включва преценка на финансовото положение на лицето; къде живее; има ли деца и би ли могъл да осигури еднакви условия както за родните, така и за чуждите деца; съвпадат ли моралните, религиозните и политическите възгледи на избиращите и избрания; семейно положение и възраст. От юридическа гледна точка приложимият законосъобразен критерий е дали бъдещия настойник би действал само и единствено в интерес и полза на детето.

И докато в чужбина хората биват напътствани да правят избора си преждевременно с цел контрол върху благосъстоянието на децата си като основен приоритет, то у нас регламентирани процедури по този повод все още липсват. Да, разбира се, че настойник или попечител ще бъде назначен, но липсва възможността родителят приживе да се вземе отношение по този въпрос при своето т.нар. „семейно планиране“, колкото и нежелан и отрицателен момент от човешкия живот да е реализирането на този факт.

Възможно ли е използването на чуждестранните способи?

Класическият пример от други правни правопорядъци, като например нидерландския, канадския, американския и английския, е определянето на настойник в завещанието.

Коя е основната разлика? Съгласно българското законодателство наследствената маса включва само прехвърлими имуществените права и задължения на наследодателя. Родителските права по своята правна природа са строго лични неимуществени права, погасяват се със смъртта на титуляра, затова респективно не представляват част от състава му.

Включването на подобна клауза поначало не е забранена, завещателят има право да напише и изрази каквото си пожелае в своя акт. Така например, често наследодателят пише защо е решил да остави определено имущество на дадено лице, а именно да представи своите лични мотиви, които спомагат за тълкуване на завещателния акт впоследствие и предотвратяват спорове между наследниците. Мотивите, обаче, са ирелевантни за правото. Те могат да бъдат единствено взети под внимание, ако самото завещателно разпореждане противоречи на закона, обществения ред и добрите нрави и това става недвусмислено ясно от мотивирането му, което е основание за обявяване на нищожност на завещанието (по аргумент от чл.42, б.“в“ ЗН).

В този ред на мисли, наследодателят не е възпрепятстван от правото да изрази желанието си да посочи настойник на детето си, въпреки че подобно завещателно разпореждане не поражда правно действие. Въпросът е следва ли органът по назначаването задължително да вземе предвид подобно волеизявление и при наличието на такова то задължително да му бъде представено?

На първо място следва да се разгледа правната страна на двата института – настойничество и попечителство.

Съгласно чл.153, ал.1 СК - (1) Настойничество се учредява над малолетни, чиито родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права. Настойничество се учредява и над лица, поставени под пълно запрещение.

(2) Попечителство се учредява над непълнолетни, чиито родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права. Попечителство се учредява и над лица, поставени под ограничено запрещение.

(3)  Лице, на което стане известно, че е необходимо учредяване на настойничество или на попечителство, е длъжно незабавно да уведоми органа по настойничество и по попечителство, а когато се отнася до дете - и дирекция "Социално подпомагане". В случай че детето е настанено в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа, уведомлението се прави от директора в 7-дневен срок от настаняването.

Органът по настойничество и по попечителство е кметът на общината или определено от него длъжностно лице. По отношение на горепосочените въпроси законът мълчи. Липсва изрична разпоредба, която да гласи, че приживе родителят може да определи лицето, което желае да бъде настойник, респективно попечител на децата му. Преценката зависи изцяло от органа по настойничеството и по попечителството. Какви са нашите възможности, ако все пак има такова волеизявление от негова страна?

На практика тълкувайки разпоредбата на чл. 153, ал. 3 СК, всяко лице може да уведоми органа по назначаването, в случаите, когато е необходимо учредяването на настойничество и попечителство. В разглежданата хипотеза това е лице от кръгът роднини и близки на починалия. Следва да се отбележи, че ако другият родител на детето е жив, не е обявен в неизвестност и не е лишен от родителските права, ex lege същите преминават изцяло върху него и липсват законови основания да се започне процедурата по назначаване.

Във всички общини в страната, както и в официалните им интернет страници, са предоставени образци на искания за издаване на удостоверение за настойничество и попечителство. Чрез предоставената форма се подава искане, като е налице правната възможност да се посочат лицата членове на настойническия съвет, съответно попечителя и неговия заместник, и да се обоснове основанието за този избор. По този начин, лицето подаващо искането, ако е запознато с волята на починалия родител, би могло да предложи посочения от него приживе „кандидат“.

Липсва, обаче, правна норма, която да обвързва направените предложения с действителния избор на органа по назначаване. Кметът или съответно определеното от него длъжностно лице е задължено да изслуша детето при условията на чл. 15 от Закона за закрила на детето и да вземе предвид изразеното становище от дирекция "Социално подпомагане“. След извършване на служебната проверка от негова страна,  посоченото искане може да бъде удовлетворено, в случаите, когато счете, че лицето и/или лицата отговарят на изискванията, т.е. са роднини или близки на починалия, имат трайна връзка с детето и най-релевантното по отношение на правото – да действат в негов интерес. В противен случай, няма законово основание, което да го задължи да назначи предложеното лице или лица, дори и ако родителят го е изискал в свой акт приживе.

Както вече беше споменато, различна е чуждестранната практика по този повод. Така например в Нидерландия отговорността кой ще поеме детето може да зависи от родителската преценка и направените договорености приживе. Първата хипотеза е чрез направата на завещателно разпореждане. Втората възможност е регламентирана и приложима в Нидерландия от 2014г. насам и се изразява във вписване на избраното лице в специален регистър. Процедурата е напълно безплатна, като за целта се попълва формуляр за регистрация от родителите, като задължителна предпоставка за извършване на вписването е и избраното лице да даде своето изрично съгласие.

Ако липсата на подобна правна регулация се счете за минус в националното ни законодателство, то е необходимо да се разгледат и отрицателните страни в чуждото право. На практика най-основният проблем се разгръща в случаите, когато всеки родител е посочил различен настойник в собственото си завещание. При неразбирателство от страна на двамата настойници спорът следва да бъде отнесен до съда, който да реши чии правни и фактически действия са в по-голям интерес на детето и защитават неговите права.

На следващо място, в някои хипотези е възможно т.нар. „условно“ назначаване чрез завещателно разпореждане – например назначава се лицето „Х“ за настойник, само ако същото отговаря на предварително зададени изисквания от страна на родителите:

Да е встъпило в брак или да е налице фактическо съжителство с неговия партньор;

Навършване на определена възраст;

След навършване на определена възраст да се прекрати настойничеството и да се смени настойника с друг;

Да получи правото да стане настойник, само ако даде съгласие, че ще упражнява родителските права по отношение на всички деца, а не само за едно от тях и др.

Задаването на подобни критерии е умел ход, който може да улесни учредяването на настойничеството, но в много хипотези може и да го затрудни, тъй като посочените лица към момента на съставяне на завещанието могат да отговарят на изискванията, но към момента на откриването му – не. Изходът отново е отнасяне на спора в съда, което води до заключението, че решаващата преценка отново ще бъде чужда, въпреки усилията на родителите да предопределят съдбата на децата си приживе.

Действието на завещанието също е ключов момент при определянето на настойник. Съгласно английското законодателство при развод вече съставеното завещание не се отменя автоматично, но ако един от бившите съпрузи встъпи в брак отново, то цялото му завещание, включително клаузата за назначаване на настойник, се обезсилва. Необходимо е съставянето на ново завещание, което изрично да посочва настойник за непълнолетните деца от предходния брак.

Както вече стана ясно, у нас не е регламентирана процедура за избор на настойник/попечител от самите родители приживе. Въпреки това, такива предпочитания могат да бъдат изразени и те ще бъдат разгледани от органа по назначаване, но крайната преценка е само и единствено негова. Като заключение на изложеното до тук възникват въпроси от различно естество, чиито отговори са отворени и подлежащи на тълкуване от различни гледни точки.

От юридическо естество стои въпросът има ли нужда българското законодателство от „актуализация“ в областта на семейното право, в частност в институтите на настойничеството и попечителството. Има ли необходимост от въвеждането на регламентирана процедура, която да позволява избора на настойник/попечител да се прави от родител приживе? Кой е по-добрият вариант за взаимстване от чуждите законодателства – чрез създаване и поддържане на специален регистър или чрез включването на подобни волеизявления в завещание?

А от житейска гледна точка, стои въпросът с най-много „но“ за всеки един родител – счита ли се, че органът по назначаване на настойничество и на попечителство е способен да направи по-обективна и по-правилна преценка за интересите на детето или всеки родител знае и може да определи кое е най-доброто за собственото си дете?

Още по темата

Обвиняемият за трупа от контейнера в Стара Загора призна, че е бил пиян

Предишна новина

До 31 януари: молове и заведения - затворени, училища до 4 клас - отворени

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.