Дефинирането на имуществените правомощия на носителите на авторско право е било винаги въпрос от първостепенна важност както при подготовката на съответните законови текстове и международно-договорни норми, така и при прилагането им.

На пръв поглед всичко е просто и ясно. Авторът има изключително право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица. Освен в случаите, за които законът разпорежда нещо друго. Но в какви конкретни действия може да се изрази това използване? Практически всички закони за авторското право в различните държави по света съдържат списък на действията, които могат да бъдат извършвани само от носителя на авторското право или от лица, овластени за това от него. Изключения, разбира се, се допускат, но те също трябва изрично да са записани в закона. Нас, тук, обаче ни интересува какво точно съответният закон в България трябва да счита за използване на произведение защото именно това очертава кръга от действия, които законът е отредил да бъдат поставени първоначално на разположение на правоносителите.

Би следвало този кръг да е един и същ във всички държави, още повече че от над 130 години е в сила всеобхватна международна конвенция (Берн, 1886г.) , която детайлно регламентира тези въпроси. Но, на практика трудно ще се намерят и две национални законодателства, които да съвпадат напълно, при изброяването на действията, очертаващи имуществените авторски правомощия, макар че принципни различия няма.

Защо е така ? Изглежда затова защото тези правомощия са много тясно свързани с различни технически похвати и постоянно изменящи се технологии. Влияние оказва и много широкия спектър както от видове произведения, така и от начини на използването им. За радост, този широк спектър от решения не създава сериозни проблеми при прилагането на законодателството в различните държави. Вероятно затова и теорията не отделя на този аспект голямо внимание. Ние обаче ще направим това, с надеждата, че така ще се подпомогне правоприлагането в тази деликатна материя.

Цялата система на авторското право и сродните му права се основава на взаимната обвързаност между три категории субекти. Първата, това са хората, които създават произведения на литературата, изкуството и науката, т.е. авторите. Успоредно с тях е позиционирана сходната им група на артистите-изпълнители. Втората категория, на ползвателите, създава, на търговска основа , условия щото постиженията на хората от първата група да достигнат до третата категория,  обозначавана най-общо като „публиката“. Там са хората, които четат и/или гледат и/или слушат произведенията и изпълненията на субектите от първата и втората групи.

Интересите на тези три групи са различни, макар че несъмнено има и една обща цел, най-общо казано – широко разпространение на достиженията на културата сред населението. Добрите национални и международни законодатели винаги са се стремели, преди всичко, към тази висша цел.

Но, да видим как ?

Основата на днешното авторскоправно законодателство по света е Бернската конвенция, за която вече стана дума. В нея се съдържа своеобразен  каталог на имуществените права на авторите.  Започнат през 1886г. този каталог е допълван след това многократно, най-вече в резултат на непрекъснатия технически прогрес, водещ до появата на нови форми на използване на произведенията или усъвършенстване на познатите форми. Постепенно промените са се оказали толкова значими, че допълването на каталога се е наложило да бъде извършено с отделен акт – Договора на Световната организация за интелектуална собственост относно авторското право от 1996г. Свидетели сме обаче, че и този договор е вече задминат, под напора на техническите новости. Това личи, най-вече, в двете последни директиви на Европейския съюз, свързани с авторското право, от 2019г., които следва да бъдат реципирани във вътрешните законодателства на страните-членки на ЕС до 05.07.2021г.Фиксираните там новости са толкова много и толкова значими, че вероятно ще се наложи изготвянето на изцяло нов закон. Именно затова, формулирането на авторските правомощия, изисква особено внимание.

Нека проследим развитието на нещата досега.

Бернската конвенция изброява следните имуществени права на авторите :

1. Право на превод на произведението (чл.8).

2. Право на възпроизвеждане на произведението (чл.9).

3. Право на публично изпълнение и на публично представяне на музикални, музикално-драматични и драматични произведения, както и предаването по каквито и да е начини на такива изпълнения или представяния (чл.11).

4. Право на адаптация, аранжимент и други преработки на произведението (чл.12).

5. Право на звукозаписване на музикални произведения (чл.13).

6. Право на заснемането на филм по съществуващо литературно произведение (чл.14) и право по отношение самото ново филмово произведение (чл.14 бис).

7. Право при следваща продажба (чл.14 тер).

Българският Закон за авторското право от 1921г. е възприел всички тях, като е добавил самостоятелно :

8. Право на разпространение на оригинала, както и на екземпляри от произведението.

Договорът на Световната организация за интелектуална собственост от 1996г. добавя още едно, но много важно имуществено право на авторите – предлагане по безжичен път или чрез кабел достъп на неограничен брой лица до произведението по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях (чл.8). Същото го има и в последвалата ги европейска директива – Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 22.05.2001г. относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество. Това обаче става около 100 години след появата на Бернската конвенция когато техническите възможности за разпространение на произведения са се изменили, в много голяма степен.

Да се върнем обаче към най-важното – как всички тези нормативни документи очертават пътя и механизма, по който произведенията достигат до публиката сега ?

Ще съсредоточим внимание главно върху механизма , по който стигат до публиката музикалните произведения. Там търговският оборот е най-голям и прехвърлянето на права из целия свят е най-интензивно. Неизбежно, успоредно с тях трябва да бъде разгледан и пътя, по който към публиката отиват и музикално-драматичните и драматичните произведения.

Какво налагат международните правила в този процес?

Бернската конвенция, в своя чл.11 казва : авторите на драматични, музикално-драматични и музикални произведения имат изключителното право да разрешават : 1) публичното представяне и публичното изпълнение на своите произведения и 2) пренасянето към публиката по всякакъв начин на представянето и изпълнението. Тук е много важно да се обърне внимание на една подробност. Във френския текст на този чл.11 се говори за публично представяне  (representation publique) и публично изпълнение (execution publique), докато в английския му вариант, двете действия са обединени заедно като public performance. Общоизвестно е, че на френски има два термина – един за изпълнение на музикално произведение и един за представяне на драматично, хореографско и музикално-драматично произведение, докато на английски език терминът е общ. Следва да се има предвид обаче, че оригиналът на Бернската конвенция е написан на френски, а специален текст в нея пояснява , че при различие между отделни езикови редакции меродавна ще е редакцията на френски език.

Както и да е. След като изпълнението е осъществено, същият чл.11 добавя – авторите имат и изключително право да пренесат публично (d’autoriser : .......la transmission publique) по всякакъв начин и чрез всякакви средства това представяне и това изпълнение. На английски език изразът е: “any communication to the public of the performance”. В договора на СОИС от 1996г. вече и на английски и на френски и на немски изразът е един и формулировката е уеднаквена – „ communication to the public“, съответно „communication publique“ и „ öffentliche Übertragung“.

Как обаче се развиват нещата на практика ? Какъв е пътя на произведението от тези които го създават и изпълняват до тези, които го слушат и гледат ?

Един е той в края на XIX век, друг става в течение на XX век и съвсем друг от края на ХХ век до наши дни. Това, разбира се, не може да не намери отражение в законодателствата на отделните държави, но по правило, промените се очертават и формулират най-напред в международноправни актове. Необходимо е да се подчертае, по този повод, че ускореното развитие на нещата, в случая се дължи на стремителното развитие на техниката, която открива бързо нови и все по-усъвършенствани технически способи, чрез които произведенията,   най-вече на музикалното изкуство, достигат до публиката. Много мощен стимул, разбира се, са големите печалби, които стават възможни при тези процеси.

В средата на XIX век пътят от източника на музиката до публиката е доста ограничен и труден. При тогавашните технически възможности един музикант или група такива лица (оркестър, хор) са свирили и пеели на публично достъпни места, най-често някакъв салон, концертна зала или естрада, а в най-добрия случай – специализирана оперна зала и хората, които са били в тази зала или салон са гледали и слушали. Броят им, неизбежно не е можело да бъде голям поради пространствените ограничения и това прави цялата тази дейност от търговска гледна точка, недостатъчно ефективна и изгодна. Съвсем друго става когато звукът, а и картината бъдат изведени извън залата и салона. Техническият прогрес вече дава такива възможности. Най-напред концертът може да бъде излъчен по радиото и така потенциалната аудитория се увеличава значително. По-късно, същото става и по телевизията, след като тя се настанява в домовете на хората. Едновременно с това човешкият гений измисля звукозаписването, а по-късно и видеозаписването. Един концерт може да бъде чут и видян вече не само извън салона, по време на изпълнението, но и многократно, след това, навсякъде от запис. С това, развитието на музикалния пазар не приключва. Щом може един концерт, да се запише на материални носители, които след това да се продават, защо да не може концертът въобще да се елиминира защото е скъп, а музикантите да бъдат събрани в едно студио и изпълнението да бъде записано там ? Същото, при това с още по-голям финансов ефект, започва да се разиграва и при оперните спектакли. Много от записите на известни опери, които се разпространяват сега по света, са правени студийно, а не по време на изпълнения пред публика. При концертите тенденцията е същата, макар и не толкова силно изразена. В крайна сметка днес почти всички носители, съдържащи т.нар. естрадна музика, които се предлагат на пазара са резултат именно на студийни записи и презаписи. Самите носители са се подменяли неколкократно. След като през 1877г. Томас Едисон изнамира звукозаписването десет години по-късно Емил Берлинер конструира първия грамофон, използващ плоски кръгли плочи. По-късно плочите биват заменени с магнетофонни ролки, а след 1963г. те пък биват заменени с касети. От 1982г. се използват компакт-дискове. Нахлуването в живота на Интернет обаче в края на миналия век обезсмисли до голяма степен материалните носители. Дойде времето на използването „он лайн“.  Формално погледнато всички такива записи не могат да бъдат свързани с прилагането на Бернската конвенция тъй като липсва първоначално публично изпълнение, съответно първоначално публично представяне, както изисква нейния чл.11.

Грижи започват да налягат юристите, които на практика подготвят съответните договори, а оттам и законодателите в главните европейски държави.

Communication to the public си стои в законите, в съответните езикови версии, разбира се, но значението му вече става друго. Конкретните договори започват да се формулират по нов начин. За законодателите остават два изхода – или първоначалният смисъл на този израз да се измени изцяло, като се стесни или изразът да придобие вече две значения. Както е видно, предпочетен е бил вторият вариант[1].

Крайното ново решение е заложено в международните договори на Световната организация за интелектуална собственост от 1996г., а скоро  след това и в Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент от 22.05.2001г. относно хармонизирането на някои аспекти в авторското право и сродните му права в информационното общество. Там, всъщност са заложени две нови права, които не фигурират в Бернската конвенция. Първото е новото разбиране на communication to the public, включващо изключително имуществено право на автора да разрешава представянето и/или изпълнението на своето произведение в ефир или по кабел, т.е. по безжичен или жичен път. Второто е правото на предоставяне на произведението на разположение на публиката по такъв начин, че всеки участник в нея да може да има достъп до обекта от място и по време, индивидуално избрани от него (т.нар. making available right). Има се предвид участник, който не присъства на мястото , от което действието започва, т.е. откъдето произведението тръгва. Това може да стане с помоща на глобалната компютърна мрежа, известна като Интернет. Действието включва всъщност две фази :

1) включването на обекта под цифрова форма в цифрова среда, т.е. на нечий сървър и

2) осигуряването на индивидуален достъп до обекта за всички, които имат достъп в интернет.

Двете нови права са най-често използваните днес в целия свят. Те се обозначават както следва : на английски – right of communication to the public и right of making available;  на френски – droit de comminication au public и droit de mettre a disposition; на немски – öffentliche Wiedergaberecht и Zugȁnglichmachungrecht; на руски – право на сообщение для всеобщего сведения и право на доведение до всеобщего сведения.

Американското законодателство не ги формулира изрично, но те се прилагат и там по същия начин, като се извеждат от по-старите разпоредби на The Copyright Act, а именно : чл.106(1) –право на възпроизвеждане,     чл. 106(3) – право на разпространение и чл.106(5) – право на публично показване.

Към новите права ще трябва да насочи вниманието си и българския законодател. Не че тях ги няма и сега в закона, но се изисква вече             по-съвременна лексика.

Преди това обаче би трябвало да се изясни как ще се преведе на български език възловия израз „communication to the public“. Досега срещаме четири варианта. Единият е „публично съобщаване“[2]. Вторият – „разгласяване (сред публиката)“[3]. Третият е „споделяне с обществото“[4].  Четвъртият – „довеждане до знанието на публиката“[5].

На мнение съм, че „съобщаване на публиката“ не дава добра представа за същността на действието и звучи прекалено елементарно и опростенчески. Да си представим, че някой ден, в някое от нашите средства за масово осведомяване се появи информация като : „Миналата вечер Лили Иванова изнесе в зала „Арена Армеец“ концерт, на който съобщи на публиката свои изпълнения “. Със сигурност веднага след това в социалните мрежи ще се появят унищожителни критики по адрес на автора на информацията. Репутацията му ще бъде  съсипана. Защо да подлагаме на такова изпитание в бъдеще в нищо невиновния  съдия или прокурор, който евентуално ще бъде принуден от законовия текст да се произнесе публично по подобен начин ?

„Разгласяване“ в случая също е абсолютно неприемливо решение. „Разгласяване на произведение“ според сега действащия у нас ЗАПСП е „довеждането на произведението със съгласието на неговия автор за първи път до знанието на неограничен кръг лица ....“ (§2, т.1 от ЗАПСП). Значи това може да стане само веднъж , а смисълът на обсъжданата разпоредба е съвсем друг. Не е допустимо един израз да се използва в даден закон по различни начини.

„Споделяне с обществото“ също не изглежда подходящо за случая. И не е точно. „Публика“ и „Общество“ са различни по смисъл понятия.

Най-приемливо изглежда предложението за „довеждане до знанието на публиката“. То е точно и кореспондира с упомената по-горе разпоредба на §2, т.1 от ЗАПСП. Стои най-близо до communication to the public.

Би могло да се помисли евентуално и за „изпращане към публиката“.

Накрая, като логичен завършек на всичко изложено дотук и в съответствие със съвременните световни тенденции ето как би следвало да изглежда основния бъдещ законов текст, дефиниращ имуществените авторски правомощия :

Чл.Х (1) Авторът има изключително право да използва създаденото от него произведение и да разрешава на други лица използването му освен в случаите, за които този закон разпорежда друго.

(2) За използване по ал.1 се смята :

1. възпроизвеждането на произведението върху материален носител, независимо от начина, по който се извършва това и в какво количество;

2. разпространението, включително чрез внос и износ от и в трети държави, в търговски количества, на екземпляри, съдържащи възпроизведеното произведение или части от него, независимо дали са произведени законно или не;

3. публичното представяне на литературно, драматично, музикално-драматично и хореографско произведение на живо;

4. публичното изпълнение на музикално произведение ;

5. прожектирането на аудиовизуално произведение на екран, на публично достъпно място;

6. довеждането на произведението до знанието на публиката (вариант – изпращане към публиката) чрез :

а) излъчването му по безжичен път;

б) предаването и препредаването му по жичен път (по кабел) ;

в) предоставянето на достъп до произведението онлайн, т.е. по начин, позволяващ достъп до него от място и по време, индивидуално избрани от всеки участник от публиката ;

7. даване на екземпляри от произведението под наем или в заем ;

8. осигуряване публичен достъп до произведения на изобразителното изкуство и до произведения, създадени по фотографски или аналогичен на него начин;

9. реализирането на архитектурен или друг, защитен по този закон проект, чрез построяване или създаване на обект, за каквито той е предназначен ;

10. изменение на каквото и да е в произведението, в т.ч. :

а) превеждането му на друг език ;

б) преработването, включително приспособяването му към други изразни средства или към друг жанр, съкращаването му, както и добавянето на нещо ;

в) свързването на едно произведение или част от него с друго.

(3) Използването на произведението по реда на ал.2, т.10 води до отговорност за ползвателя само ако производното произведение бъде разгласено.

(4) Не се счита за публично изпълнение изпълнението на произведение в тесен роднински или приятелски кръг, без входна такса.

(5) Разпоредбата на ал.2, т.6 се прилага само в случаи, при които публиката не присъства на мястото от което действието, в смисъл излъчването, предаването, препредаването или предоставянето на достъп онлайн, започва.

[1] Извод в този смисъл може да се види в решението на Съда на Европейския съюз (дело С-283/2010г.), Circul Globus Bucuresti с/у Asociatia pentru Drepture de Autor.

[2] Лозев Е., на много места в „Договорите на световната организация за интелектуална собственост относно автроското право.....“ , С. 1999г.; Цакова В., на много места в „Права на артисти-изпълнители, продуценти на записи и излъчващи организации“, С. 2004г.

[3] Каменова Цв., „Международно и национално авторско право“, С. 2004г., стр.326-327. Използвано е многократно и в служебния превод на двете последни европейски директиви в областта  на авторското право от 2018г.

[4] Дацов П., Петров П., „Престъпления против интелектуалната собственост“, С. 2011г., стр.276.

[5] Маркова М., „Художествено –литературна собственост “, С. 2003г., стр.99.

Още по темата

Макрон: Франция под карантина, втората вълна ще е по-тежка от първата

Предишна новина

Негативните икономически последици от предложената абсолютна давност

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.