Когато български съд наруши европейско право


Националните съдилища са обвързани да тълкуват националното право в духа и смисъла на европейското и според тълкуването, дадено от Съда на Европейския съюз (СЕС). Така поне е предвидено в първичните актове на Европейския съюз (ЕС) и България като държава членка следва да ги спазва. И въпреки това често се наблюдава обратното явление. Например през 2013 г., когато след две поредни тълкувателни решения на общото събрание на Върховен касационен съд (ВКС) и изрично мотивирано определение на СЕС по преюдициалното запитване на Софийския градски съд, ВКС не утвърждава правото на маркопритежателя да се противопостави на пускането на пазара на стоки, които трето лице се готви да внесе на местния пазар без негово съгласие (известна още като проблематиката на т.нар. паралелен внос). В този смисъл неслучаен и изключително засилен беше интересът на юридическите среди, които следяха и очакваха първото българско решение по иск за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС от българските съдилища. В началото на 2014 г. състав на Софийския градски съд постанови решение по гражданско дело 1782/2013 г., което е прецедент за предявен пред български съд граждански иск за обезщетение на вреди, причинени от действия на държавен орган (в конкретния случай - Върховният административен съд) в нарушение на правото на ЕС. Макар в крайна сметка искът да е отхвърлен като неоснователен, съдът е допуснал разглеждането му по същество. В своята практика СЕС многократно е посочвал тази възможност за търсене на отговорност на държавата на национално ниво – например по дела C-6/90 Frankovich, C-46/93 Brasserie du Pecheur, C-224/01 Köbler. До момента обаче липсваха известни случаи на увредени български граждани и юридически лица, които са използвали този път към обезщетение за понесени вреди от незаконни действия на държавните органи. В тази връзка може да се разгледат няколко въпроса.

За какви нарушения може да става въпрос?

На първо място, това са случаите, в които България чрез законодателните си органи не е транспонирала изискванията на правото на ЕС във вътрешното си право, т.е. не е пренесла изискванията на правото на ЕС по законодателен път. Това се отнася до хипотезите на норми, които нямат пряко действие – такива например са нормите на директивите на ЕС. Често нетранспонирането може да се дължи както на недоглеждане и небрежност, така и на нежелание да се предоставят определени права и възможности на гражданите. Трайната практика относно такива случаи сочи, че понеслите вреди граждани могат да търсят отговорност директно от съответните законодателни органи на държавата. Втората хипотеза се отнася до действия на съдебните органи. Това са случаи на неприлагане на релевантната норма от правото на ЕС или нейното неправилно тълкуване и прилагане. Точно такъв е случаят, с който Софийският градски съд е сезиран по дело 1782/2013 г. По делото се твърди, че Върховният административен съд е постановил решението си в противоречие с Директива 2006/112 на ЕС, както и не е съобразил правилно практиката на СЕС по сходни случаи. Също така нарушение може да представлява и отказ от страна на български съд да отправи преюдициално запитване до СЕС, ако има основания за това (друго нарушение, твърдяно по гражданско дело 1782/2013 г.). С други думи, във всеки случай, в който действията на държавен орган не са съобразени с нормите на правото на ЕС и последват вреди за гражданите, това би могло да представлява основание за ангажиране на отговорност. Както е видно от посочените примери, не става въпрос единствено за несъобразяване с Договора за функциониране на ЕС, регламентите и директивите – а дори и за отклонение от тълкуване на правото, дадено в практиката на СЕС.

Различен ли е този иск от исковете по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди?

Наистина практика е отговорност от държавата да се търси по пътя на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Същевременно обаче ЗОДОВ урежда отговорност за незаконосъобразни актове на администрацията (чл. 1 ЗОДОВ) и за незаконосъобразни действия на органите в наказателния процес (чл. 2 ЗОДОВ). Също така с промени в Закона за съдебната власт през 2012 г. се въведе механизъм, по който, вместо да се търси отговорност от България в Европейския съд за правата на човека в Страсбург поради нарушение на изискването за решаване на делата в разумен срок, увредените граждани могат да подадат заявления до министъра на правосъдието чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет. Той трябва да разгледа въпроса и да определи съответно обезщетение. Извън този кръг от хипотези обаче остават съдебните решения и други актове по граждански и административни дела. Същото се отнася и до наказателните постановления например, тъй като трайно съдебната практика приема, че те не представляват административни актове. След като ЗОДОВ не покрива такива нарушения, единствената възможност е отговорност да се търси по общия ред на гражданското право, т.е. да се докаже, че действията или бездействията на държавните органи са причинили непозволено увреждане (деликт). На такова основание трябва и да се претендират вредите от нарушение на правото на ЕС.

Такъв иск не води ли до преразглеждане на вече разрешени от съд или друг орган въпроси?

Важно е да се има предвид, че постановено съдебно решение, дори и на последна инстанция, не само че не е пречка пред завеждане на дело за търсене на отговорност, но също така и не "отваря" въпроса, решен със съдебния акт отново. Както е анализирано и в практиката на СЕС, завеждането на иск за отговорност на държавата не разглежда същия въпрос като в преходното дело. Този иск се отнася единствено до това дали е извършено нарушение от страна на държавния орган, респективно следва ли да се присъди обезщетение за понесени вреди. Изходът от това производство не води до преразглеждане на решението по предходното. Това се явява проблем в случаи, когато от действията на държавните органи са последвали трудно поправими вреди. Както Гражданският процесуален кодекс, така и Административнопроцесуалният кодекс предвиждат отмяна на постановени решения и връщане на делата за ново разглеждане в случаи на установени нарушения на Европейската конвенция за правата на човека. Законодателен пропуск е липсата на уредба относно решения на СЕС, които установяват такива нарушения, а по същата логика – всякакво установяване на нарушение на правото на ЕС. Това, разбира се, обаче са въпроси за разрешаване в полето на законодателя. Възможността да се ангажира отговорност на държавата за нарушения на правото на ЕС чрез граждански иск пред българските съдилища разширява неимоверно възможностите за понесли вреди граждани или юридически лица. Много често понеслите вреди избират пътя да търсят отговорност пред международни институции, най-вече Европейския съд за правата на човека. Същевременно обаче процедурата там може да отнеме средно 3-5 години. Необходим е по-директен път за постигане на обезщетение, а именно гражданската претенция пред местните съдилища предоставя такъв начин. Нещо повече. Тъй като ЕС е в процес на присъединяване към Европейската конвенция за правата на човека, основните права и свободи, регламентирани съгласно конвенцията, ще станат част и от правото на ЕС. Също и Хартата на основните свободи на ЕС предоставя закрила на основните права на гражданите на ЕС, като предвижда същите (ако не и по-високи) стандарти на закрила, както конвенцията. Хартата е действаща част от правото на ЕС. Нарушения на тези основни права се явяват нарушения и на правото на ЕС, за които може да бъде търсено обезщетение и пред българските съдилища. Вярно е, че често производството пред международните съдебни органи изглежда по-надежден път за получаване на правосъдие, което местният съд не е постановил. Практически обаче пътят далеч не е толкова нито кратък, нито бърз. Местните алтернативи, както решението по гражданско дело 1782/2013 г. показва, следва да бъдат разглеждани със същото внимание.

Бивше курортно ченге поема затворите

Предишна новина

Бизнесмен отърва присъда, тръбял, че купува магистрати

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.