Комисионният договор и обвързаностите му с останалите закони

Комисионният договор и обвързаностите му с останалите закони
снимка: Pixabay

Комисионният договор представлява съгласие, по силата на което едната страна (комисионер), се задължава да извърши правни действия за сметка на другата (доверител), срещу уговорено възнаграждение. Този тип договори са уредени в глава 24, дял 3 на Търговския закон, както и в Закона за задълженията и договорите. Сред широката аудитория комисионният договор се среща и като съглашение за посредничество.

Важно е да се отбележи, че комисионният договор е възмезден, двустранен, консесуален, за извършване на дадени сделки, а комисионерът няма представителна власт за доверителя.

Разглеждаме темата с комисионните договори, като ще дадем пример от практиката на Върховния касационен съд, както и обвързаностите на комисионната сделка с НПК, НК и останалите закони.

Преди това обаче, е добре да споменем, че участниците в търговския оборот често прибягват до комисионния договор като начин за удовлетворяване на техните интереси. Така например, когато търговец желае да разшири дейността си в друго населено място (вкл. и в чужбина), където не познава местните обичаи и платежоспособността на лицата, той се доверява на комисионер, който със своята репутация и познания прави възможно реализирането на намеренията му. Това доверие се увеличава от факта, че комисионерът е професионалист, търговец, обяснява в книгата си ''Комисионният договор'' доц. Таня Йосифова, специалист по гражданско и семейно право, арбитър към Арбитражния съд на Българската стопанска камара и адвокат от Софийската адвокатска колегия.

Двойното качество, в което се намира комисионерът, оказва влияние върху двете правоотношения, които, макар и относително самостоятелни, са обвързани – защото комисионерът придобива правата и задълженията по сделката само временно, докато ги прехвърли на комитента. Обединяващото звено между двете правоотношения е намерението на страните по комисионния договор правните последици от действията на комисионера като краен резултат да се породят в правната сфера на доверителя. Поставя се въпросът дали комитентът придобива вещите автоматично след сключването на изпълнителната сделка от комисионера и дали е допустим пряк иск, т.е. може ли комитентът да упражни правата на комисионера спрямо третото лице, продължава доц. Йосифова. Този въпрос се поставя особено остро при неплатежоспособност на комисионера, както и при неизпълнение на неговите задължения към доверителя или към третото лице. Друг важен въпрос е необходима ли е отчетната сделка, за да преминат правата и задълженията от патримониума на комисионера в патримониума на доверителя. Тези въпроси заемат централно място при разглеждането на комисионния договор и имат важно практическо значение.

Комисионните договори са предпочитани в бранша с недвижимите имоти. Те се сключват между клиента (продавач, купувач, наемодател, наемател) и Агенцията за имоти,  явяваща се като посредник. С  договора се уреждат взаимните отношения между двете страни за постигане на крайната цел – да се изпълни от посредника желанието (поръчката) на клиента (покупка или продажба на имот, наемане или отдаване на имот по наем). 

Решение №278/24.01.2017 по дело №1014/2016 на ВКС, НК, I н.о.

Касационната проверка се извършва по жалба на подсъдимия П. А.,срещу постановената от Врачанския окръжен съд нова присъда № 21 от 14 юли 2016 г., с която е отменена изцяло оправдателната присъда на Врачанския районен съд и е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия А. по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 209, ал. 1 от НК.

В рамките на упражненото право на лична защита, подсъдимият П.А. поддържа тезата, че се касае за взаимоотношения между търговци, а не за сделка между физически лица и че инкриминираната по делото като причинена вреда от сделката, не е категорично установена от събраните по делото доказателства, поради което следва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и оставя в сила на новата въззивна присъда.

При второто разглеждане на делото е постановена присъдата от  септември 2015 г., с която подсъдимият П.А. е признат за невиновен в това, през м. октомври 2005 г., с цел да набави за себе си имотна облага, да е възбудил и поддържал у П.П. заблуждението, че срещу платените от последния авансово 100 000 лв, ще му продаде 1000 т. пшеница с влошени показатели и на цена 0.10 лв./кг. и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 65 000 лв., в големи размери, поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение. Срещу присъдата е подаден въззивен протест с искане за отмяната й и осъждане на подсъдимия по това обвинение. След извършена въззивна проверка и проведено съдебно следствие, съдът е постановил атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която е отменил изцяло присъдата на първоинстанционния съд и е признал подсъдимия А. за виновен в извършване на престъплението по чл. 210, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 209, ал. 1 от НК, за което, при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на 1 г. лишаване от свобода и е отложил изтърпяването на наказанието за срок от 4 г. от влизане на присъдата в сила. Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия А..

Изложеното категорично дава основание за направения от въззивния съд извод за използване на договорни отношения като способ за наказателноправна измама. Когато сключването на определен договор е инкриминирано като способ за измама, комплексната оценка на развитието на облигационното отношение е необходимо да бъде извършена от наказателния съд, защото би имала значение за наличието/липсата на умисъл, за размера на щетата и пр.

Известно е, че сключването на договор поначало би могло да бъде използвано с измамлива цел, като извършените от дееца действия във всички случаи трябва да са конкретни и да предхождат извършеното от пострадалия имуществено разпореждане, а липсата на намерение деецът реално да се задължи по сключения договор, трябва да е обективирана от неговите действия, което в конкретния случай се установява по делото. Подсъдимият А. умишлено и с конкретни действия е въвел в заблуждение свид. П., че ще му достави определено количество зърно, на определена цена, без да има намерение да изпълни поетия ангажимент, като поемането му е извършено единствено с цел да набави за себе си имотна облага, мотивирайки П. да извърши определено имуществено разпореждане в негова полза.

Това упълномощаване създава единствено отношения като по договор за поръчка, който много често се съчетава с упълномощаване и тогава довереникът действа от името на доверителя, какъвто е настоящият случай. За разлика от поръчката, комисионният договор се реализира задължително без упълномощаване, като освен това винаги е двустранен и възмезден, докато в случая по делото няма данни за уговорено възнаграждение за свидетеля П. Вярно е, че предмет на договореното между него и обвинямия като управител на дружеството е сключването на правни сделки, както при комисионен договор, но такъв предмет може да има и поръчката, наред с още много други възможни действия (в този смисъл вж. „Търговски сделки”, Огн. Герджиков, с. 127 и сл.). Или иначе казано, безусловното дефиниране от въззивния съд на тези взаимоотношения като сключен комисионен договор, не може да бъде споделено изцяло.

Същественото при този случай е, че макар извършеното упълномощаване да не материализира наличието на комисионен договор, фактическите отношения са като по такъв договор. Сделката с подсъдимия е договорена и сключена от П. от името и за сметка на дружеството и не би могло да бъде иначе, доколкото той няма качеството на търговец на зърно. Поради това, като краен резултат сделката се отразява в патримониума на дружеството (доверител), но минава през правната сфера на свид. П., като довереник по възложената му поръчка (към чиито правила, впрочем, препраща разпоредбата на чл. 348, ал. 2 от ТЗ, доколкото не е предвидено друго). Поради това, вредата е настъпила именно за него, според договореното с управителя на дружеството, като наподобява клаузата „делкредере” по комисионен договор. В потвърждение, свидетелят П. е възстановил със собствени средства причинената вреда, която иначе би настъпила в патримониума на доверителя, като по този начин е поел пасив, който е увредил неговата имуществена сфера.

В конкретния разгледан пример ВКС преценява, че релевираните в касационната жалба отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК не са налице. Затова, атакуваната нова присъда на въззивния съд се оставя в сила.

Още по темата

Само 28 души изкласиха в конкурса за ДСИ

Предишна новина

САС се произнася по делото срещу Огнян Донев идния вторник

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.