Националната стратегия за равнопоставеност между мъже и жени прокарва политиките на Истанбулската конвенция

В средата на октомври Министерски съвет публикува за обществено обсъждане Национална стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете за периода 2021-2030 г. Сред основните цели, които Стратегията си поставя, са равнопоставеност на жените и мъжете на пазара на труда и равна степен на икономическа независимост; намаляване на разликите по пол в заплащането и доходите; насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете в процесите на вземане на решения; борба с насилието и защита и подкрепа на жертвите и преодоляване на стереотипите по пол в различни сфери на обществения живот и на сексизма. За нуждата от подобна стратегия и мерките, които държава може да предприеме за ограничаване на негативните тенденции, разговаряме с Ева Марчева, председател на Сдружение "Съдебно-счетоводни експерти в Република България“, което също е депозирало експертно становище по проекта.

Госпожо Марчева, съвсем наскоро за обществено обсъждане бе публикувана Национална стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете за периода 2021-2030 г., която си поставя няколко доста амбициозни цели. Има ли в България, според Вас, такова голямо разграничение между мъжете и жените и нужно ли е социалните им роли да бъдат определяни от такава стратегия?

В България живеем в динамична законодателна среда и следва да се обърне повече внимание на насърчаването на икономическата активност на жените чрез подходяща социална политика и активно включване на жените. В България живеем в традиционно толерантно общество и този факт е известен от векове. В този смисъл подкрепям усилията за разработването и приемането на Стратегията, но само относно въвеждането на практически мерки и не считам, че е необходимо въвеждането на допълнителна изрична правна регламентация от съществуващата към настоящия момент. Аз и мои колеги извършихме задълбочен анализ на Стратегията, разгърната на основа „Глобалния индекс за разликата между половете“, според който нашата страна е на 49-то място сред 153 страни към 2020г., и установихме пропуски и неясноти, които биха довели до погрешното ѝ тълкуване и последващо прилагане. На база на така предложените текстове изкуствено се създава напрежение и противопоставяне между мъжа и жената. Като пример мога да посоча, че представените в процентно съотношение данни по отношение на заетостта на жените и мъжете, използвани като довод за неравномерната концентрация на жените и мъжете в различните сектори на пазара, които са представени в Стратегията, не могат да се приемат за съпоставими. На първо място, следва да се приеме, че посочените области на професионално развитие са предпочитани от единия от двата пола и това процентно съотношение не се основа на дискриминация или неравенство между половете, а на свободен избор на личността. На второ място ще посоча като пример и секторите с най-ниско процентово съдържание на работещи жени, а именно строителството, транспорта,  както и производството и разпределението на електрическа и топлинна енергия и газообразни горива изискват определени качества и физически характеристики, които са присъщи главно за мъжете. Дискриминация ли е да преобладават мъже в тях? Не мисля така! Секторите са изначално по-рядко избирани от жените и не е необходимо да бъдат насърчавани за квалификация в тази област. А дамите, които желаят да се развиват в нея, дори са насърчавани. Тук достигаме и до друг въпрос и той е свързан с равнопоставеността между половете и анализ в този професионален план, който изисква да се отчитат еднакви качества и за двата пола, при равни други условия. Като пример за добър икономически растеж при жените в професионален план на основа професионален план могат да послужат данните на Висшия адвокатски съвет за 2019г., според които адвокатите в България са 13880, от които 6415 са мъже и 7010 – жени, посочената бройка включва 455 младши адвокати, от които  193 мъже и 262 жени. Къде е тук дискриминацията и защо се налагат внушения и кой ги лансира?

Равната степен на икономическа независимост на двата пола е сред основните акценти в документа. Важно е да уточним – на какъв етап се намира държавата в справянето с различното заплащане на еднакъв труд за мъжете и респективно за жените?

Редно е да зададе този въпрос и защо се позволява насочване в посоки, които са меко казано вредни за обществото и българското семейство в неговата цялост. Много е важно да отчетем от къде произлизат корените на заплащането при дискриминацията на мъжете и жените в България. Трябва да се отчетат реалните постижения на мъжете и жените като личности и емоционална интелигентност.  В противен случай, съществува опасност да настъпи обратна дискриминация. Така например, считаме, че разбирането за прием на квоти спрямо пола е погрешно. Липсата на информация и прозрачност относно индивидуализираната система за заплащане, прилагана от работодателите, не следва да се адресира с конкретна мярка или пол, т.к. това е грубо нарушение на основни принципи съгласно които работодателят определя трудовото възнаграждение на своите служители въз основа на приетите нормативни актове в страната, както и решава кои служители да поощри с премии на база техните постижения за предприятието. И при това полът не трябва и няма да е от значение, а качествата и индивидуалните способности.

От позицията на човек с остро гражданско самосъзнание, каква е оценката Ви за това дали се наблюдава равнопоставеност между мъжете и жените по отношение на взимането на важни обществени решения. Този въпрос е много важен от гледна точка на правата, тъй като знаем, че има общества, в които дали заради религиозни или заради политически причини жените нямат право да участват в почти никакви обществени събития. Ние обаче живеем в демократично общество и в правова държава.

В България не съществуват пречки пред реализацията на мъжете и жените в която и да е област на обществения живот. От текста човек остава с впечатлението, че в България има тежък проблем относно това всяка жена да се реализира в такова поприще, каквото й допада, и по такъв начин, който желае. Такива пречки на практика не съществуват и е изключително опасно да се вменява подобно нещо. Доказателство за това са множество граждански формации с председатели жени, като пряк пример за това съм аз самата. И в допълнение на това с гордост твърдя, че съм била насърчавана от мъжете в семейството ми – баща ми и дядо ми, които винаги са следили с внимание изявите и всички мои начинания в обществения и бизнес живот на България. Убедена съм, че в социалния живот жените заемат достойно място в обществото и Родината ни само може да се гордее с всяка от нас. Няма нужда да споменавам жени заемащи ръководни постове във множество сфери, защото те са известни на всички нас и са повод на пример и уважение. По този повод единствено може да кажа, че се радвам че живея в страна даваща ми толкова възможности като жена и майка.

Борбата с насилието над жените е също тема, която е придобила в последните години широк отзвук. Помним, че под този предлог бе направен и опит за прокарване у нас на обявената за противоконституционна Истанбулска конвенция. Има ли реални работещи механизми държавата да спре негативните тенденции в тази насока?

За щастие в България има Конституционен съд с членове, които са достойни граждани на Република България и не се поддават на натиск. Недопустимо е да ни се налагат политики, основани на насилствено прокарвани идеологии, доказано несъвместими с нашето законодателство. Не може да се толерира Конвенция, която директно да се намесва в човешките взаимоотношения и да моделира поведение и роли, които да налага в световен мащаб, респективно и в България. В този аспект в Стратегията за равнопоставеност на мъжете и жените още веднъж виждам политиката, прокарвана от Истанбулската конвенция, която пак напомням, в България беше обявена за противоконституционна. Споменаването на “приобщаващи общества”, както и на мъже и жени „в цялото им многообразие“ намеква и за ЛГБТИ общностите, което излиза извън темата за равнопоставеност на мъжете и жените и няма място в този документ. Този факт е известен на всички и не трябва да се злоупотребява с пословичната толерантност на българското общество. Не трябва да се свързва обявената за противоконституционна Истанбулска конвенция със случаите на насилие над жените. България разполага са достатъчно законови механизми, с които да се противопостави на насилието. Друг е въпросът защо не се прилагат в тяхната сила и възможности. За съжаление темата с насилието над жените е много спекулативна и често отзвукът е само в новините. На всяка жена обект на насилие, дължим като общество повече ангажираност и социална активност, и би било чудесно, ако институциите наистина започнат ефективно да оказват противодействие и подкрепа в доказаните случаи на домашно насилие. Добре е, да се уточни, че никакви обичаи, традиции и култура не могат да оправдаят насилие. Тук обаче е нужно не само писане на документи и симулиране на дейности по усвояването на средства, а истински сърцати хора, които да вникват в дълбочината на проблема, да имат волята да решат съществуващите проблеми.

Домашното насилие обаче не винаги значи – насилие над жени. Напоследък ставаме свидетели и на все по-нарастващите случаи на синове или дъщери, които тормозят родители и роднини. Особено в малките населени места подобни практики са почти ежедневие. Засилване на репресията срещу такива извършители ли е нужна или друг метод за социална работа с тях?

Този въпрос изисква многоаспектен подход. За съжаление има случаи, в които синове или дъщери тормозят родителите си и свои роднини. Често жертвите дори не го осъзнават като тормоз или са склонни да се противопоставят. Народопсихологията на българина е да се грижи за децата си, независимо от възрастта и поведението им. Най-често основата на такъв тормоз е поради финансови причини. Според мен методите и подходите трябва да бъдат винаги щадящи и съобразени с фактическата обстановка. Мястото на терапиите и социална работа са водещи при решаването им. Тук би трябвало да се намесят и психолозите, за да бъде пълен процеса. И не на последно място е мястото на държавата и подкрепящата й роля. В тази посока трябва да се направят множество стъпки. Настоящата Стратегия не дава отговор на този проблем, а задълбочава различия, които могат само да доведат до изостряне на проблеми.

На финала, Стратегията на правителството предвижда и преодоляване на стереотипите по пол в различни сфери на обществения живот и на сексизма. Нека да уточним – крие ли се опасност под подобна формулировка да бъде прокарана идеологията, че полът не е биологично детерминиран, каквито опасения имаше покрай ратифицирането на Истанбулската конвенция?

Като жена и майка, искрено се замислям в какво общество ще израства бъдещото поколение в България. България е доказала, че толерантността е градивна част от народопсихологията на българина. За съжаление виждаме, че се злоупотребява с търпението и добрите нрави, които имаме като народ. Според мен и екип от експерти, Стратегията твърде много наподобява отхвърлената като противоконституционна Истанбулска конвенция, която прави документът непригоден за България и трябва да бъде преработен в унисон с българското законодателство. Равнопоставеността на мъжете и жените е основно фундаментално право, но за съжалени с така представената Стратегия за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете за периода 2021-2030 г се създават бъдещи противоречия, не се дава отговор или решение, а се създават последствия, които могат да бъдат единствено основа на бъдещи конфликти. То тази причина считам, че чрез тази стратегия се прокарват политики, които не кореспондират с нуждите на българската действителност и не могат да бъдат основа за развитие на българското общество. За това апелирам към преработване на Стратегията във вид, имащ за основа истинските предизвикателства, стоящи пред българските мъже и жени.

Ако няма подобна опасност, какви мерки трябва да предприеме държавата, за да ограничи явления като това, че дадена професия е само мъжка или, че има домакинска работа, която е само женска. Как биха могли да се ограничат например случаите на сексуален тормоз на работното място? В подобни случаи обикновено жертвите се страхуват да подадат сигнал или да разкажат за случилото се, за да не загубят работата си и социалния си статус.

Въпросите които ми зададохте могат да бъдат тема на много по-широка дискусия и повод на друг разговор. За съжаление все още са налице случаи на сексуален тормоз на работното място и страх да бъдат показвани публично подобни срамни случаи. В България трябва да има нетърпимост към сексуалният тормоз на работното място. Не съществува оправдание за подобно престъпление. В тази връзка мога да кажа, че в страната ни са приети редица нормативни актове, осигуряващи равенството между гражданите, примери за които са Закона за защита от дискриминация и Закон за защита от домашното насилие. Всички усилията трябва да са насочени към осигуряване гаранции за тяхното прилагане и спазване от всички членове на гражданското общество. Убедена съм, че ще се справим успешно като нация, само ако сме единни и фокусирани в развитието на добрите качества и потенциал на българското общество.