Научни основи на демокрацията – ЧАСТ I

Научни основи на демокрацията – ЧАСТ I

Създалата се заплетена обстановка с протестите и, по-специално, с настояването за оставка на Правителството и Парламента, е емблематична с факта, че в нея с пълна сила изниква въпросът за спазване на определени правни постулати. Излезлите компромати, безспорно, са възмутителни. Но в същото време тяхното появяване лъха на нечистоплътност. При това става очевидно, че липсва регламентиран механизъм за бързи реакции и решения в подобни случаи, а в по-общ план, че знанията по статуса на органите за управление на държавата не са на нужната висота, са прошарени с бели петна и недоразумения. По тази проблематика няма яснота и отчетливи формулировки в светлината на прословутото изискване за върховенство на Закона. Преобладава замъгленост, раждаща неразбиране и, съответно, опасни възли на обществен раздор. Тъкмо последните са на дневен ред за незабавно и необратимо разсичане, не оставащо място за никакви тълкувания.

Случващата се поредна протестна вълна налага намирането на еднозначно обоснован отговор на въпроса за законността на искането за оставка на Кабинета и Парламента. Защото юридическата неизгладеност на това положение позволи на шепа самозванци, уж доброжелатели, да омаскарят България в очите на Европа (а и пред целия свят). Обективно погледнато, без окраската на емоционалните лозунги, те потърсиха помощ от Европейските депутати за сваляне на законно избраните у нас органи на управление.

Техните пледоарии са безпрецедентни. Премиерът и неговите съратници, мъже и жени, включително министрите и депутатите, са с престъпни наклонности и се държат на власт единствено чрез полицейско насилие. Предполага се, че същото се отнася и за техните близо милион избиратели, както и за всички подкрепящи ги. Тази брутална клика е превърнала страната в свърталище на мафиотски структури, поголовно крадящи Европейските средства. Помага им ганстерският юмрук на Главния прокурор, с шайката негови подчинени, които взимат от разни подкупни съдии разрешения за обиски и арести срещу когото си поискат.

Грозна картина, натрапена на европейците. Но ето че в нея блясва и светъл лъч. Един друг, честен народ, народът на Президента, се вдига на бунт и с викове “Мутри вън! Мафия вън!“ се наема да измете държавата от въпросния тъмен контингент. Несъгласните с така отворения Отечествен фронт, също вън! Супер моралните супер демократи не признават други мнения...обиждат и налитат на бой, ако им се противоречи (знам го от опит). И никого не го е еня, че цялата тази офанзива намирисва на улично правораздаване по закона на Линч.

Инициираният от Президенството негативизъм не знае граници в хуленето...представя Правителството като накакъв мор, потопил страната в мрак, невежество и нищета. Нито една добра дума. Лее се само омраза, кал и чернилка. Чумосването от най-долна проба – разрешено (т.е. всякакво набеждаване и издаване на присъди – разрешено)!  В унисон, избуялите войнствени патриотари стигнаха до там да обявят собствената си страна за най-мошеническата и недемократична общност в Съюза, царство на „зло безконечно“, сякаш родно място на Сатаната.

В действителност, сме свидетели на безогледно ударно омърсяване на реалностите. Защото отвън единствено цапането с черни краски се вижда. Иначе няма да им обърнат внимание. Що за дилетантска безотговорност, що за личностен и поведенчески нихилизъм, що за посредствена политическа и правна култура?! Зловредни ентусиасти, публично петнящи честта на милиони българи и накърняващи правата им. Не бих искал да обяснявам какво заслужават. Само ще си позволя да напомня на нетърпеливите за власт, че Държавата, респективно, нейното достойнство и репутация, не могат да се поставят в залог при никакви обстоятелства.

Ами ако нарочените за организиран бандитизъм спечелят и предстоящите избори, както се очертава, тогава какво? Пак ли ще викаме какви ли не там чужди емисари-капацитети злобно да ни размахват пръст (да бяха си погледнали собствените непреметени дворове) и, разбрали-недоразбрали, да се месят и клеймят престъпните намерения и практики на нашето управление? Ужасно срамно е да ни броят за пропаднала нация. Паралелите с Беларус са напълно несъстоятелни. Ако там Демокрацията е все още неродена, у нас тя вече е пуснала дълбоки корени във всички сфери на обществения живот и нищо и никой не може да я разклати, камо ли да я изтръгне от ума и сърцата на хората.

Но трябва да се осъзнае, че тази жадувана власт на народа, реално е власт на реда и строгите правила, а не на някаква абсолютна свобода. Власт, вкарваща същия този народ в определени законови рамки, прекрачването на които е наказуемо, защото застрашава цялостта и устоите на обществения модел. Преди всичко, това се отнася за насилственото прекратяване-присвояване на управленски пълномощия. Трябва да престанем с това постоянно връщане в началото, с това въртене в кръг в безмисловно пилеене на обществена енергия. Печалното столетие на революциите и превратите безвъзвратно отмина. Вече сме в просветения 21-ви век.

Съвременният модел на Демократична постройка, достигнат по пътя на интуитивни стремления и натрупан опит, въпреки че се възприема като почти завършена даденост и образец за подражание, все още се поддава на твърде широко интерпретиране. Това положение е неприемливо. Дължи се на неизчистени философско-юридически казуси, от което обстоятелство произтичат ред грешни разбирания и оценки. Среда, в която правните основания не са ясно осмислени и разписани, е лесно податлива на емоционални пориви, противопоказни за правовия ред и удобни за манипулиране, видно от нашата действителност. Знае се, че емоциите потъпкват правото и обратно – правото гаси емоциите. Импулсивните подходи обикновено са атрибут на индивидуални (или на ограничен кръг хора) усещания за справедливост, поради което тласкат нещата към несистемни отсъждания.

Обективно погледнато, точно такъв е случаят с протестите у нас. Със силови действия и изнудване се търси сваляне на държавното управление. Но то продължава да работи. И понеже е излъчено на законно проведени избори, правото, така или иначе, е на негова страна. Тогава защо политици, интелектуалци, учени, включително юристите до най-висок ранг, масово подкрепят подетата кампания (изключително вредно послание)? До неориентираност в обстановката ли опират нещата? Какви принципи се преподават в университетите? Къде тук е науката, научният подход? Защо дори образованите умове се давят във вълни на безразсъдство?

Десетки въпросителни, говорещи, че Правната ни система не е на ниво. Няма ясно очертани граници между всевъзможните частни съображения и обществените критерии за необходимост и полезност. Системата няма своята категорична сърцевина от твърди законови обосновки за дадената ситуация и следователно е в значителна степен уязвима и неустойчива.

Анализът върху казуса (и като философия, и като правна теория), за да бъде наистина достоверен, трябва задължително да стъпва на някаква най-обща изходна платформа, явяваща се обосновано непоклатим фундамент за облягане в разсъжденията. От само себе си се разбира, че такава роля не може да се изпълнява от никакви субективни мнения-внушения. Изискването за подобна твърда отправна позиция се удовлетворява единствено при условието тя да бъде предоставена от самата Обективна реалност.

Без никакво съмнение, такова ненакърнимо стартово начало представлява Принципът на противоположност, на който е устроена цялата Вселена, включително Светът, в който живеем, включително всички елементи от живота и дейността на Обществото, в това число и Юриспруденцията. Като ръководен мироглед, тази възможно най-обща и най-солидна предпоставка е, бих казал, алфата на всеки научно издържан подход, както и безспорна гаранция за истинност и плодотворност на заключенията.

Директно на въпроса, най-общо казано, животът на идивидите в дадена демократична общност протича в непрестанен стремеж към удовлетворяване на множество най-различни интереси. Целта е да бъдат осветлени обстоятелствата около техните абсолютно равни права по, един вид, управлението на тези интереси. Защото, както изглежда, именно по отношение на това управление съществуват неясноти и субективното мислене надделява над рационализма.

Съгласно Принципа на противоположност, интересите на хората, а от там и правата по тяхното управление, се подразделят на две най-общи противостоящи групи, с което разделение трябва задължително да се съобразим. А то е:

Група А: Частни интереси. Всеки индивид има правата (и отговорностите) да управлява частниия си живот и интереси в общността, към която принадлежи.

Група Б: Обществени интереси. Всеки индивид има правата (и отговорностите) да управлява комплексния живот и интереси на общността, към която принадлежи.

От тази гледна точка правилните разсъждения по щекотливия казус изглеждат така:

Правата от Група А са ясното лице на Демокрацията. Те безусловно са на разпореждане на всеки индивид  за упражняване по лично усмотрение (в рамките на регулациите) и, както се казва, могат да се отстояват със зъби и нокти.

Правата от Група Б са специфичната, почти неявна страна на Демокрацията. Именно те остават неразбрани и неглижирани, което обстоятелство води до известните смущаващи последствия. В този смисъл, именно тяхното изваждане на светло е предмет на настоящия анализ.

За по-голяма яснота ще пресъздам боравенето с правата от Група Б в примерна  общност с 2000 равноправни граждани. Всъщност, оперирайки с тези права, участниците в експеримента ще ни демонстрират стъпка по стъпка защо и как става изграждането на демократичната постройка...естествено, върху положените научни основи – най-добрият модел за следване.

Осъзнавайки правата си от Група Б, двете хиляди демократи, образно казано, усилено започват да правят опити по тяхното целенасочено оптимално прилагане, при което се сблъскват със следния сериозен проблем: Правата от Група Б няма как да се упражняват нито от всеки от тях поотделно, нито от всички заедно (например, по този начин не могат да се решават общите отбрана, финанси, вътрешен ред и др.). Това затруднение е обективно. Но двете хиляди будни умове намират начин да излязат от него. Вместо всички хаотично да се мъчат да управляват общността, те мъдро решават да поверят тази задача и отговорност на специално учредени за целта Управляващи органи.

Същите органи обаче се нуждаят от ръководство, което обстоятелство изправя общността пред нов тежък проблем: Възлагането на такива функции на определено лице или лица се оказва невъзможно, тъй като всеки подобен опит неминуемо предизвиква непримирими разногласия. Както предното затруднение, и това е с обективен характер. За неговото елиминиране градивното мислене на поданиците се спира на следното добре премерено решение: За ръководител на управлението може да се кандидатира всеки един от тях, а кой ще го оглави ще се решава чрез избори с тайно гласуване. Изборите се печелят от кандидата, събрал 50% от гласовете плюс един (минимално числено мнозинство). Резултатът от изборите ще бъде валиден за определен период от време, след който цикълът се повтаря.

Както се вижда, тези решения са компромисни и напипват оптимума за преодоляване на въпросните затруднения. Като следствие от тях обективно обусловено се появявят двата забележителни инструмента на Демокрацията – Управляващи органи и Изборно начало. Взети заедно, те представляват единния, много сполучлив и хуманен Демократичен механизъм за управление на общността.

Но разкриването произхода на управляващите органи и изборното начало е, един вид, само видимата повърхност на предприетите стъпки от страна на членовете на общността. Докато същността на извървяния от тях път все още не е достигната и прояснена. А единствено тя, като вътрешно съдържание, е определяща за формирането на здрави демократични лостове и нагласи. Домогването до това ядро изисква вникване в дълбочина на това, което извършиха до момента нашите архитекти на демокрацията. Защото зад видимата фасада на процедурите по създаване на общо управление протичат два неявни процеса от изключителна важност за търсеното демократично укрепване и усъвършенстване.

По отношетие на статута на държавното управление и изборното начало сме се наслушали на какви ли не височайши мнения – всичките прави, всичките самодоволни (а в действителност, хвани едното, удари другото). Затова дебело ще подчертая – сега става въпрос за наука, за стъпване върху научно обосновани базировки. Тук няма алтернативни маньоври. Истината е една.

Видяхме, че основаването на органи за управление е дело, движено от обективна необходимост. Сами по себе си обаче тези органи ще са мъртвородени, ако не разполагат с права за това управление, ерго, с права от Група Б. Такива права очевидно не могат да се появят някак от само себе си, да дойдат от нищото. Те трябва да се вземат отнякъде. И тук излиза наяве смисъла на самото учредяване на управляващите органи, а именно: В разглежданата общност правата от Група Б са твърда константа – 2000 броя. Следователно, за да могат управляващите органи да функционират, членовете на общността трябва да им преотстъпят своите права от Група Б, което и правят. Самото това прехвърляне се осъществява автоматично с процедурата на изборите. Сиреч, след изборите гражданите на общността загубват тези си права, остават без тях.

Важно е изрично да се изтъкне, че правата от Група Б, както са необходими за гласуване и издигане на управлението, така са нужни и за неговото сваляне, ако се наложи. Това ще рече, че членовете на общността, веднъж избрали своето управление, по-нататък са безправни, безсилни да го отзоват. За предвидения мандатен период нямат права да искат неговата оставка, не могат да го заставят да слезе от власт по никакъв демократичен (законен) начин...освен насилствено. Това е положението. Правата от Група А им позволяват всякакви критики, претенции, искания, но в никакъв случай такива за преждевременен отказ от правомощията за упражняване на власт. Да го имат предвид законотворците, както и изманипулираните родни протестиращи (да разберат най сетне, че действат незаконно, че нямат право да викат „Оставка!“).

В същото време, обстоятелството, че в управлението на общността се съсредоточават огромни права, а след изборите то става фактически недосегаемо, е силно смущаващо, защото не е изключено управляващите да допуснат фатални грешки или дори да извършат престъпления. Ето защо, разтревожени от подобна перспектива, хората от общността започват да търсят екстрено решение в тази посока. Законосъобразният ход е един – рещаването на подобни проблеми може да става само от притежателите на права от Група Б, т.е. от лицата на избираеми позиции и, по-конкретно, от народните представители. Последните, поради характера на тяхната дейност (законодателство), са най-подходящи за разследване на управленски провинения и предприемане на мерки по евентуална наложителна управленска редукция. За целта гражданите на общността натоварват депутатите със задължението при необходимост да формират специална комисия, която по специална процедура да може да прекратява управленски пълномощия. А правата от Група А им позволяват да формират обществено искане за сизиране на тази комисия. Така и този проблем става задоволително решен.

Остава само още една пречка...в пункта „Изборите се печелят от кандидата, събрал 50% от гласовете плюс един“. Тук понятието за демокрация като власт на народа тъне в неясноти, тъй като почти половината народ – в случая, 1000-1 избиратели – остават недоволни противници на направения избор. На всичко отгоре, това съотношение е динамично и само месец след изборите недоволните могат да се окажат още повече – примерно 1500 човека. Тогава, след като голяма част от народа е против избраната власт, що за власт на народа е тя? Очевидно отсъждането „50% плюс един глас“ е крайно несправедливо. И понеже основанията за него не са изяснени с нужната категоричност, то води до тежки правно-политически проблеми (на каквито често ставаме свидетели).

Разбира се, има начини (в две противоположни посоки) тази несправедливост да се смекчи, да се направи сравнително поносима. Такъв ефект се постига или чрез намаляване периода на валидност на изборния резултат, да речем, на една година (всяка година избори), или чрез увеличаване на процентите за печеливш резултат от 50% плюс един глас на 60%-70% и повече – квалифицирано мнозинство, чието постигане (обикновено по пътя на многократни избори) изисква невероятна мобилизация на хора и ресурс. Общо взето, подобни мерки правят управлението съвсем неефиктивно, а самата изборна процедура много трудна за осъществяване. Опитът показва, че най-удачното решение е избор с 50% плюс един глас за период от 4 години, с граница 2 мандата.

С тази крайна констатация идва и изключително важният момент на демократично разрешаване на това трудно поносимо положение. Насъбраните факти и обстоятелства довеждат до предприемане на следващата стъпка от жизнена необходимост за функионирането на общността като единен организъм: Нашите 2000 избиратели, осъзнали неотменимата дуалистичост на структурата на общността (невъзможна за унифииране) и претеглили всички плюсове и минуси на този съдбовен модел, сключват помежду си, да го наречем, Обшествен договор за взаимно съгласие и търпимост. Това е неписано споразумение без принуда между доволните и недоволните от изборния резултат за проява на толерантност, самообладание и сдържаност през мандатния период. Уговорка, която става Основен закон на демокрацията с конституционално значение. Някои от неговите ориентировъчни клаузи са:

1. Всеки член на Общността, чрез процедурата на изборите, доброволно прехвърля своите права от Група Б на Управляващи органи. За това действие не се изисква друго изрично съгласие.

2. Изборите (и актът по прехвърлянето на права) се осъществяват с тайно гласуване, при което печели резултат 50% плюс един глас. Този избор е закон.

3. Изборният резултат е с валидност 4 години. Този срок е закон.

4. При точно упоменати случаи изборният резултат за ръководителя на властта може да бъде анулиран от специална комисия по специална процедура (нарушенията, вината, отговорностите са лични). На неговото място застава избраният заместник. 

5. Правата от Група Б автоматично се връщат на членовете на Общността непосредствено преди избори и остават при тях известно време след това, за да се ползват за евентуално оспорване на резултата. След официалното приключване на изборния процес, всички (с изключение на избраните) отново остават без тези права и четири годишният цикъл се повтаря.

6. Избраните за управляващи, придобивайки всички права от Група Б, фактически започват да служат на Общността, понеже тези права са от такова естество. За сметка на това , тъй като стават публични личности, губят голяма част от частните си права от Група А.

Този Договор отваря път към нов вид справедливост – премислена, базирана на демократичните норми. Правилата са доволно ясни, с логика, съвсем близка до ума. Всеки член на общността по собствена воля се лишава от своите права от Група Б, независимо за кого е гласувал или дали е гласувал, респективно, не може да си ги иска обратно при никакви обстоятелства (още по-малко на когото когато му скимне). Изборният резултат и срокът на неговата валидност са закон и всеки член на общността изрично се е съгласил (е дал дума) да не го нарушава. Никакви недоволства, протести, бунтовнически настроения и тем подобни не могат да го отменят. Предварителни избори не се предвиждат. Извънредни избори не се предвиждат. Правителствени кризи не се предвиждат. Реванш само след 4 години. Сътвореното на избори не може да бъде развалено нито откъм някаква институция, нито откъм улиците и площадите. Всеки знаае, че неспазването на тези правила вреди на цялата общност, спъва нейния просперитет.

Нека още веднъж дебело да подчертая: Правата от Група А и правата от Група Б не могат да се смесват, да се поставят под един знаменател. Ако по линия на Права А може всячески да се протестира, то по линия на Права Б изобщо не може да се протестира. Ясен пример в това отношение са Съединените шати.

Такава е научната философия на Демокрацията. Вероятно не се вписва напълно в понятието „Власт на народа“, но със сигурност плътно застава зад мотото „Власт за народа“. Както се видя, тази форма на управление е изтъкана от решени трудни задачи, направени разумни компромиси и доведена до добър баланс конфигурация. В крайна сметка, всичко това е насочено към прогреса на Обществото и за избягване на субективните обществено-правни обструкции.

Александър Николов е  автор на поредица от статии, доклади, презентации в технически издания преди 1990г. Основният му научен труд е „Към смяна на идеите във философията и физиката“, София, 1999г. Има и над сто статии – научни разработки по физика и философия, третирани като дисидентски, публикувани в списание „The General Science Journal" и блоговете: „Научна философия", „Philosophy&Physics – Criticism" и „Блогът на filosofNikolov".

Още по темата

Съдът на ЕС отхвърли жалбите на Унгария и Полша за отмяна на директивата за подсилване на правата на командированите работници

Предишна новина

ВСС пита: Кога ще бъдат ваксинирани магистратите и служителите?

Следваща новина

Коментари

3 Коментара

  1. 3
    | нерегистриран
    1
    0

    Боже каква вкисната боза.
    Според авторът е незаконно да се иска от заемащ някакъв пост да прояви съвест и срам, да се покае и подавайки оставка си да поиска прошка.

  2. 2
    | нерегистриран
    1
    0

    Едно време се учеше научен комунизъм.
    Сега се учи научна демокрация.

  3. 1
    Нулев | нерегистриран
    3
    0

    Този материал е нула.

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.