НПК не предвижда ред за обжалване на постановление за задържане до 72 часа

НПК не предвижда ред за обжалване на постановление за задържане до 72 часа

Във връзка със публикувана статия от 14 юли 2014 г. в сайта "Правен свят" със заглавие "Съдебен контрол се дължи по всяко задържане - още до като то трае", се възползвам от право на отговор по повод на направените правни изводи. Изпращам становището си чрез дирекция "Публична комуникация" към АГП.

Възползвам се от право на отговор не заради твърденията от личен характер срещу мен, а поради направените от тях заключения, които обвързват Прокуратурата на Р България. Без да се спирам на направените персонални констатации /защото те сочат определени характерови особености, които не са  присъщи за мен/ смятам, че не би следвало да се излагат аргументи от правен характер, без да се познава фактологията и да се дава предимство на една от страните при възникнал юридически спор в съдебна зала.

Смятам също, че липсата на отговори рефлектира негативно върху възприятията на обществото за съдебната система и за прокуратурата като част от нея. Всичко това се отразява на всички нас, гражданите на Република България. Вярвам, че всеки следва да носи персонална отговорност за действията си. Персоналната отговорност е съществен личен елемент, а прехвърлянето й на трети лица говори повече от всякакви други действия. Избягването на персоналната отговорност наблюдавам ежедневно – и от страна на институции, и от държавни органи, и от организации, и от граждани. От своите действия и от тези на колегите си съм убеден, че подобно поведение не е присъщо на прокуратурата. Налице са случаи на достойно поведение и поемане на отговорност от прокурори и служители на ПРБ, независимо какви са конкретните случаи довели до това. Не мисля, че голямата част от останалите представители на обществения живот могат да твърдят същото за себе си.

Също така считам, че съдебната система, в която работят български граждани, е такава, каквато е самата ни държава.

 Тук смятам да приключа с гражданската си позиция и да изложа фактите, които липсваха в посочената по-горе статия.

На първо място не е налице обстоятелството, че "…72 часовото задържане не подлежи на съдебен контрол…" , както и спор дали подлежи "…на обжалване пред съд 72- часовото задържане по чл.64 ал.2 от НПК…". /справка Определение на СГС-НО, 29 състав от 13.07.2014 година/. Направено бе внушение, че за обжалване на постановление на СГП по реда на чл.64 ал.2 от НПК не е предвидена процедура в българското законодателство. Сочената от защитата жалба /постъпила в СГП на 11.07.2014 година / е адресирана до СГС-НО чрез СГП и е срещу " …Постановление от 10.07.2014 година……за задържане под стража на ………за срок от 72 часа…" по конкретното досъдебно производство. В същата са посочени доводи /които не смятам за нужно да описвам / идентични с  изложените и пред СГС в хода на производството по чл.64 от НПК и касаещи по същество предпоставките по чл.63 от НПК. С атакуваното постановление на СГП е постановено "….задържам под стража за срок до 72 часа до довеждане пред СГС-НО обвиняемата……считано от 00,05 часа на 11.07.14 година….".  Отделно идентична жалба е адресирана и до СГС-НО. Дежурен прокурор при СГП е изпратил тази адресирана чрез прокуратурата на СГС-НО на 11.07.2014 година в 18,55 часа. Отделно с писмо от същата дата по повод на внесената в СГС-НО жалба съдът е изискал в неясен час досъдебното производство, като се "….осигури незабавно досъдебното производство и страните за готовност за провеждане на открито съдебно заседание ……..". Пак с писмо от 11.07.14 година дежурен прокурор при СГП заявява, че е "……..физически невъзможно  осигуряване на материалите по досъдебното производство и страните за провеждане на открито съдебно заседание, както и че атакуването постановление  "…..не подлежи на съдебен контрол…..".На 12.07.2014 година към наказателна отговорност са привлечени още 3 лица. Именно защото с колегата, с когото наблюдаваме обсъжданото досъдебно производство, напълно споделяме становището на съдиите Красимир Шекерджиев и Мирослава Тодорова /теза, застъпвана последователно от тях / за срок чувствително по-кратък от 72 часа, на 13.07.2014 година рано сутринта обвиняемите са осигурени за явяване пред СГС-НО, 29 състав, с оглед производство по реда на чл.64 от НПК. Ако мога да отворя скоби, тук бих казал, че това е максимално краткият и технически възможен срок за конкретния случай, именно поради обективни причини от категорията на тези, сочени от съдиите Красимир Шекерджиев и Мирослава Тодорова. С Определение от  14.07.14 година, СГС-НО, 29 състав е  осъществен съдебен контрол, отговарящ на изискванията на чл.5 § 4 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /Конвенцията/. Резултатът е известен, предвид медийния интерес към делото. В хода на заседанието възниква посочения в статията "спор". В резултат на моя реплика, адресирана до един от защитниците "….Аз нямам спомен да съм заявявал, че няма да изпратя делото. Не съм правил каквото и да е устно или писмено изявление, че няма да изпратя делото, както заяви г-жа…." се отговаря, че "……Аз разполагам с писмото на дежурния прокурор……Ако желаете ще Ви го предоставя….". Отново на реплика "……..Няма общо с предмета, просто заявиха, че съм го казал. Въпреки това, да няма отношение към предмета на настоящото производство. Просто г-жа….каза, че аз съм отказал да изпратя делото, поне така чух. Съжалявам, ако не съм Ви разбрал правилно. Само да кажа, че на мен лично не ми е известна законова процедура в българското законодателство, въз основа на която да се обжалва и постановление на прокурор, с което се взимат 72 часа до довеждането пред съда..", е отговорено "…Оставям на волята на съда да прецени правилно  - ето Ви за констатация писмото на съда, който насрочва делото и изисква делото и отговора на прокурора. (справка отново Определение на СГС-НО, 29 състав от 13.07.2014 година /.

Тук, без да обсъждам азбучни истини като тези за приложението на Конституцията на РБ и Конвенцията, искам да заявя, че поддържам изцяло становището си, изразено в съдебното заседание. Това мое "извратено" и " невежо" тълкуване, за съжаление, се споделя и от проф. Чинова. Тя счита, че за постановлението за задържане от прокурор на основание чл. 64, ал. 2 НПК не е предвиден процесуален ред, по който то да подлежи на обжалване пред съд. Затова то може да се обжалва по общите правила на чл. 200 НПК. Освен това, постановлението може да бъде отменено служебно от прокурор от горестоящата прокуратура на основание чл. 46, ал. 3 НПК. Действително авторът приема, че задържаното лице може да се позове на прякото приложение на ЕКЗПЧ. Но изводът, направен от нея си остава – НПК не предвижда ред за обжалване на постановление за задържане до 72 часа, постановено от прокурор.

От друга страна, пак според проф. Чинова, съдебното решение на ЕСПЧ "Звездев срещу България" се отнася до това, че прокурорското постановление не е било подложено на контрол от страна на вътрешната юрисдикция, тъй като Звездев изобщо  не е бил изправен пред съд по предложение на прокуратурата. Производството е било прекратено. В посочената статия в "Правен свят" често се споменава делото "Звездев срещу България" / което е публикувано на ведомствения сайт на Прокуратура на РБ  - в СГП / , но никъде не се отбелязва, че то се отнася до хипотеза, при която задържаното за 96 часа лице изобщо не е било изправено пред съд с предложение за постоянна мярка.

Настоящият казус обаче не е такъв. Обвиняемата за длъжностно присвояване на около 206 милиона лева беше изправена своевременно пред съд. Тя беше задържана на дата 11.07.2014 г. и е изправена на дата 13.07.2014 г. пред съдебен орган, който отговаря на критериите на чл. 5, § 4 от ЕКЗПЧ. Според тази разпоредба "Всеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе…" (Вж. Чинова. М. Досъдебното производство по НПК. Теория и практика. С.; Сиела, 2013, с. 265 – 267).

Именно тази процедура беше спазена.

Обвиняемата е изправена пред съд своевременно – на дата 13.07.2014 г. пред СГС – НО и на практика беше осъществен съдебен контрол върху законността на задържането й. При това положение става безпредметно постановлението за задържане за срок до 72 ч. да се обжалва отделно пред съд. Съдебният контрол е реализиран в своята пълнота, като постановлението на прокурор при СГП е било проверено от независим съдебен орган.

Всичко посочено дотук е довело до извод и проф. Чинова, че НПК "следва да се допълни, като се вземе предвид възможност за обвиняемия, задържан на основание чл. 64, ал. 2 НПК, да обжалва ……….. и пред първоинстанционния съд с искане да бъде освободен, преди да изтече срокът на задържане." (вж. Чинова. М. Досъдебното производство по НПК. Теория и практика. С., Сиела.; 2013, с. 267).

Така че принципният въпрос, който следва да се обсъди тук, е дали когато се е развило производство по чл. 64 НПК, има смисъл да се разглежда обжалване срещу постановление за задържане до 72 часа. Считам, че това обжалване е безпредметно, доколкото независим съд (понякога на две инстанции) вече е разгледал законността на задържането за 72 часа. Обжалването на задържането до 72 часа има смисъл само когато делото не е внесено в съд или е необсновано /с прецизна преценка за всеки конкретен случай/ продължаване на предварителното задържане от прокурора. Продължавам да смятам, както посочих  че е налице такава възможност /съзнавайки, че това е спорен въпрос/, но не е предвиден процесуален ред, по който постановлението да подлежи на обжалване пред съд. Без да изпадам в излишно отклонение от основната тема, искам само да кажа, че според личното ми мнение това трябва да стане с внимателна преценка с оглед на постигане на баланс между обществения интерес и технически възможности, от една страна, и правото на всяко лишено от свобода лице да обжалва законността на същото в съда по смисъла на чл.5 § 4 от Конвенцията . На последно място, моето становище не се променя и от цитираното решение на ЕСПЧ по делото "Порфиров и Петков срещу България".

При тази фактическа обстановка за себе си правя следните изводи :

А./ някой говори, респ.пише, преди да чете достатъчно

Б./  някой говори, респ.пише, мотивиран от лични или емоционални подбуди, непочиващи на рационална основа

В./ някой говори, респ.пише, без всякаква причина, освен може би медиен отзвук

Г./ някой говори, респ.пише, по причини, представляващи сложен фактически състав, включващ в различно съотношение посочените по- горе три хипотези.

И да върна накрая там, откъдето започнах – на въпроса за отговорността. Твърдо съм убеден, че с така посоченото по-горе мое процесуално поведение не съм  "произвел ново дело в Страсбург…" . Ако обаче това мое мнение бъде опровергано  и в случай, че казусът завърши с влязло сила осъдително решение  /и РБ като страна ответник трябва да изплати някакви суми за това/ изрично заявявам, че в лично качество ще направя всичко според моите финансови възможности да възстановя на РБ същите по левова равностойност в деня на плащането.

Без да имам каквото и да е съмнение във Вашата журналистическа добронамереност и безпристрастност, съм сигурен, че това мое становище ще бъде публикувано по начин идентичен с този на Вашата статия.

                                                            С УВАЖЕНИЕ

                                                            ИВАН ГЕШЕВ

                                                            ПРОКУРОР ПРИ СГП

 

Бел. ред. "Правен свят" публикува правото на отговор на прокурор Иван Гешев без никаква редакторска намеса. Като изразяваме своето уважение към неговите аргументи, само отново ще си позволим да припомним чл. 30, ал.3 от Конституцията на Република България, който вече 23 години гласи: "В изрично посочените от закона неотложни случаи компетентните държавни органи могат да задържат гражданин, за което незабавно уведомяват органите на съдебната власт. В срок от 24 часа от задържането органът на съдебната власт се произнася по неговата законосъобразност."

Редакцията е готова да публикува и други становища по тази актуална и важна дискусия.

Още по темата

Прокуратурата и ДАНС установиха самоличността на атентатора от Сарафово

Предишна новина

Украйна разпространи разговор между сепаратисти за сваления самолет

Следваща новина

Коментари

19 Коментара

  1. 20
    хахахахаха | нерегистриран
    5
    -1

    До коментар [#19] от "Ха":



    "Не стига ,че е за да се задържи за 72ч. значи е почти доказано престъпление"-уникално-ми да закрием съда, и прокурорът да осъжда-щом още преди разследването престъплението е доказано. то и преди време един "абсолютен престъпник", задържан за 72 часа беше невинен накрая, а друго лице-организатор на търгове за картини-актьорът И.М.-също беше задържан за 72 часа, и се оказа невинен, а преди 1 месец 3-ма бяха задържани за опит за убийство, накрая им се извиняваха. да де-ама начинът на извинение са го измислили финикийците-та ще имат възможност да се извинят-доброзорно...

  2. 19
    Ха | нерегистриран
    3
    -4

    Е много ясно, че няма да се предвижда!

    Сякаш се предвижда за задържането за 24 часа в змвр.

    Да си прочете цялата конвенция и тогава да плещи глупости на търкала!

    Не стига ,че е за да се задържи за 72ч. значи е почти доказано престъпление , ами и да ги пускат така бре? И сега какво задържаме 72 ч. жалим , адвоката измисля 1000 щуротии пускаме го и оня "газ" зад граница при "галеви" в някоя "бананова република" това ли ви е целта - да има безнаказаност???

    Страшни разсъждения права имали , ами правата на пострадалия - той няма нали

    направо да си престъпник в България имаш повече права и от народен представител!!!

    Дай да не ги съдим тогава , ами само да им се "караме" и да си ходят по живо по здраво!!!

  3. 18
    Гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. | нерегистриран
    11
    -13

    Този Иван Гешев, този набеден прокурор при СГП явно умира да задържи някой гражданин минимум за 72 часа и е против съдия да се произнася по законосъобразността на задържането. Този е проспал текстовете от Конституцията които му указват, че Република България е правова държава и се управлява според Конституцията и законите на страната. Тикво проста, какво ти набутваш НПК, Чинова, Красимир Шекерджиев и Мирослава Тодорова, като Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.

  4. 17
    | нерегистриран
    12
    -3

    до "Смях в залата"

    Не е лошо човек, първо да се научи да пише на български език, след това да претендира, че е и правно грамотен и не на последно място да е сигурен във фактите, които цитира

  5. 15
    | нерегистриран
    10
    -3

    Вече има съдебна практика за допускане до разглеждане на жалби срещу законността на предварителното задържане.

    Още от статията на Тодорова и Шереджиев:

    "Правото на освободения обвиняем на жалба срещу законността на задържането му, постановено от прокурора по реда на чл. 64, ал. 2 НПК, може да съществува като процесуално средство за защита при наличието на няколко предпоставки – такова право да е законоустановено и гарантирано, да е накърнен правен интерес и да е предвиден ред, по който жалбата да бъде разгледана.

    Без съмнение е налице признат правен интерес на обвиняемия да обжалва приключилото му задържане, за да бъде прогласена незаконността на принудителната нfmамеса в правата му и, съответно, за да може да реализира правото си по чл. 5, т. 5 ЕКПЧ – в случай на незаконно задържане да упражни по съответна процедура правото си на обезщетение.

    В НПК, за разлика от ЗМВР, не е предвидено изрично право на жалба на задържаното лице по чл. 64, ал. 2 НПК. Същественият правен въпрос в случая е дали е налице празнота в закона или липсата представлява съзнателно предвидено позитивно правно положение, че контролът върху законността на временното задържане е недопустим.

    Като отправна точка за установяване на разума на закона можем да се позовем на константната практика на Европейския съд, че контролът по чл. 5, т. 3 ЕКПЧ касае всяко задържане. В решението по делото Ал-Нашиф срещу България съдът напомня, че всеки лишен от свобода има право да обжалва законността на задържането си пред съд, независимо от продължителността му. Подчертава се огромното значение на изискването на ЕКПЧ всеки акт на лишаване от свобода да подлежи на независимо съдебно разглеждане – в контекста на основната цел на чл. 5 ЕКПЧ да предостави гаранции срещу произвол. Целта е да бъдат защитени както физическата свобода на индивидите, така и тяхната лична сигурност, а засегнатият следва да има достъп до съд и възможност да бъде изслушан лично или чрез някаква форма на представителство . В решението по делото Николова срещу България съдът изрично уточнява, че съдебният контрол трябва да обхваща проверка на всички предпоставки за задържане, включително процесуалните.

    Видно е, че правният интерес на задържания по чл. 64, ал. 2 НПК да има достъп до съд, т. е. право на жалба, е признат от международен нормативен акт с приоритет пред вътрешното законодателство. Затова непосредственият проблем за решаване е дали е налице правен ред, по който да се разгледа жалбата на задържания обвиняем след неговото освобождаване от прокурора. Очевидно вътрешноинституционалната процедура за контрол в рамките на прокуратурата по чл. 200 НПК е неприложима, тъй като, както споменахме, прокурорът не може да бъде безпристрастен арбитър по смисъла на чл. 5, т. 3 ЕКПЧ. Това означава, че ако се приеме, че не е предвиден ред за обжалване пред съд, задържането би се оказало без средство за защита, в противоречие с изискванията на чл. 4, ал. 2 и чл. 56 от Конституцията и на чл. 5, т. 4 ЕКПЧ.

    Въпросът за правния регламент и най-вече за компетентността подлежи на внимателно изясняване, тъй като основен принцип при тълкуването на правната уредба, предоставяща властнически правомощия, е то да бъде стриктно, за да не се стигне до произвол. Поради което е и недопустимо компетентност на държавен орган да бъде извеждана по аналогия или чрез разширително тълкуване. Не бива да бъде игнорирано значението и на разпоредбата на чл. 27, ал. 2 НПК, която дава възможност съдът да осъществява правомощия в досъдебното производство само когато това е предвидено изрично в НПК.

    Без да се поставя под каквото и да е било съмнение значението на изложения принцип, правилното решаване на въпроса за допустимостта на съдебния контрол относно законността на задържането по чл. 64, ал. 2 НПК изисква да се отчете различната правна природа на нормите, съдържащи се в чл. 5, т. 3 и т. 4 ЕКПЧ, от една страна, и на разпоредбата на чл. 13 ЕКПЧ, от друга страна.

    Чл. 13 ЕКПЧ гарантира наличието на национално ниво на средство за защита по отношение на оплаквания за нарушаване на права, охранени от Конвенцията. Практиката на Европейския съд изяснява, че средството за защита трябва да позволява на компетентната национална институция както да разгледа по същество съответното оплакване по ЕКПЧ, така и да присъди подходящата обезвреда. Видно е, че тази разпоредба касае задълженията на държавите, подписали ЕКПЧ, да създадат правен регламент, който да осигури защита, т.е. създава задължения за съответните нормотворчески власти. Така например, по делото Хасан и Чауш срещу България, 2000 г., Европейският съд е приел нарушение на правото на жалбоподателя по чл. 9 ЕКПЧ – свобода на вероизповеданието, а след това е констатирал, че съобразно националното законодателство жалбоподателят като главен мюфтия не е разполагал с ефективно законно средство за защита срещу намесата на държавата във вътрешната организация на религиозната общност и е приел наличие на нарушение по чл. 13 ЕКПЧ.

    Друг пример, който изяснява красноречиво съдържанието на чл. 13 и на чл. 5, т. 4 ЕКПЧ, както и разграничението помежду им, и може да допринесе за изясняване на поставения в настоящото изложение проблем, е решението по делото Ал-Нашиф срещу България, 2002 г. Жалбоподателят, който е бил задържан и впоследствие експулсиран от страната, в конкретния случай не спори, че българският закон не предвижда обжалване на задържането до експулсирането в случаите, когато заповедта за експулсиране е издадена на основание на националната сигурност. Европейският съд е приел за установено, че съгласно националното законодателство никой съд не е бил компетентен да се произнесе по законността на задържането. Тази ситуация Европейският съд е окачествил като несъвместима с чл. 5, т. 4 ЕКПЧ и с неговия смисъл – да защитава индивидите от произвол, като е подчертал, че националните власти не могат да заобикалят ефективния контрол за законосъобразност на задържането от вътрешните съдилища винаги, когато изберат да твърдят, че са замесени националната сигурност и тероризмът.

    Видно е, че в посочената хипотеза държавата е била осъдена за нарушение на чл. 5, т. 4 ЕКПЧ, а не по чл. 13 ЕКПЧ – за липса на процедура за обжалване на задържането при експулсирането.

    Същевременно по делото Ал-Нашиф съдът е приел, че е нарушено правото на жалбоподателя по чл. 8 ЕКПЧ, тъй като не може да се счете, че експулсирането, което е представлявало намеса в семейния живот на жалбоподателя, се е основавало на правни разпоредби, съответстващи на изискванията на ЕКПЧ за законност. По повод на оплакването на жалбоподателя, че не е имал ефективно правно средство за защита срещу намесата в правото на зачитане на семейния му живот, съдът е констатирал, че не е предвиден ред за обжалване на експулсирането пред независим орган, разполагащ с адекватни правомощия и осигуряващ под някаква форма гаранциите на състезателното производство, и при тези предпоставки е намерил, че е налице нарушение на чл. 13 от ЕКПЧ.

    Прегледът на практиката на Европейския съд показва, че липсата в националното законодателство на предвиден съдебен контрол (първоначален или последващ) на законността на задържането не се третира като липса на ефективно средство за защита по чл. 13 ЕКПЧ, затова и при констатиране на подобна обективна пречка за реализиране на правото на съдебен контрол съответната държава се осъжда не за бездействие на нормотворческата й власт, призвана да регламентира средствата за защита, а за допуснато нарушение в съдопроизводството. В подкрепа на този извод трябва да бъде припомнена вече споменатата практика на съда по български дела, касаещи задържане на граждани, извършено при действието на отменения НПК в редакцията му до 01.01.2000 г. Съгласно действащия тогава чл. 152 НПК мярката за неотклонение “задържане под стража” се взема от прокурор. Въпреки това Европейският съд е категоричен, че и при наличие на такова вътрешно законодателство неосигуреният достъп до съд на обвиняем, на който е взета мярка задържане под стража, е нарушение на чл. 5, т. 3 ЕКПЧ, а не на чл. 13 ЕКПЧ.

    По същество илюстрираното със съдебна практика разграничение между чл. 5, т. 3 и т. 4 и чл. 13 ЕКПЧ отчетливо изяснява, че първата разпоредба въвежда задължителен стандарт на съдебна процедура за контрол върху задържането и създава изисквания, чийто адресат е съдебната система на съответната държава, а втората – създава материалното право на гражданина, който има “защитимо твърдение” за нарушено право по Конвенцията, да разполага с вътрешноправни средства, включително процедури, за ефективната му защита. На следващо място, следва да се подчертае значението на констатацията, че когато е допуснато нарушение на чл. 5, т. 3 и т. 4 ЕКПЧ поради липса на вътрешен правен ред, съдът осъжда държавата само на това основание и не приема, че е налице липса на ефективно средство за защита. И това е така, защото разпоредбите на чл. 5, т. 3 и т. 4 ЕКПЧ са с процесуален характер и за да бъдат приложени, не е необходимо в националното законодателство да бъде предвиден изрично процесуален ред, който да им кореспондира. Дори да няма такъв, процедурата по чл. 5, т. 3 и т. 4 ЕКПЧ е пряко приложима и не изисква прилагане по аналогия. Всеки различен и несъответен вътрешен процесуален ред по силата на чл. 5, ал. 4 Конституцията на Република България отстъпва пред предимството на влезлия в сила международен договор. Това означава, че предвиденият задължителен съдебен контрол за всяко задържане е императивна процедура за органите на съдебна власт. Ето защо липсата на предвидена изрична възможност в НПК съдът да контролира задържането по чл. 64, ал. 2 НПК, в случаите когато обвиняемият е бил освободен и не е бил изправен пред съд, не представлява основание да се твърди липса на процесуален ред за защита, защото такъв съществува и е уреден в чл. 5, т. 4 ЕКПЧ. Приложимостта на тази процедура не се разколебава от факта, че основното й предназначение се свързва със създаването на гаранции за осъществяване на съдебен контрол върху продължаващо задържане, при което е налице най-значимият защитим интерес във връзка със защитата на правото на свобода и сигурност – да се обяви задържането за незаконно. Затова изрично е предвидено като възможен резултат от провеждането на производството по чл. 5, т. 4 ЕКПЧ, че при установяване на незаконност на задържането съдът нарежда незабавно освобождаване на задържания. Но същностната правна характеристика на посочения процесуален ред, която обосновава съвместимостта му с разглежданата в настоящото изложение хипотеза, на първо място се извежда от обстоятелството, че, нормата съдържаща се в чл. 5, т. 4 ЕКПЧ, както и тази в т. 3, е предназначена да осигури пълна и комплексна защита на правото на свобода и сигурност на всички граждани. А една от първостепенните мерки за ефективна защита е възможността да се прогласи (да се обяви) незаконното задържане за такова. Правото на свобода и сигурност е основно човешко право и защитата му не търпи различно третиране на гражданите. Ето защо разумното тълкуване на чл. 5 ЕКПЧ изисква да бъдат предоставени равни възможности за проверка на законността на постановено от несъдебен орган задържане на всички граждани, независимо дали задържането им е приключило или продължава. Освен равнопоставеност така се постига и максимален интензитет на защита, защото пълноценно се контролират границите на всяка законна намеса на държавата в правото на свобода и сигурност. Второто важно условие за приложимостта на процедурата по чл. 5, т. 4 ЕКПЧ е обстоятелството, че тя се инициира по искане за защита на заинтересованото лице до съда, поради което именно тя е и съответното средство за защита на освободения след задържане по чл. 64, ал. 2 ЕКПЧ обвиняем. В случая компетентността на съда се извежда пряко от ЕКПЧ, поради което не представлява недопустимо разширяване на правомощията на съда извън случаите, предвидени в чл. 27, ал. 2 НПК.

    Процедурата за съдебен контрол на задържането по чл. 64, ал. 2 НПК, която се осъществява след освобождаването на обвиняемия, има правните последици и значение на последващия съдебен контрол, т. е. на този по чл. 65 НПК. Несъмнено ефективният съдебен контрол върху законността на задържането по чл. 64, ал. 2 НПК, предвид предмета му на разглеждане, е допустимо да бъде осъществен само въз основа на материалите по конкретното наказателно производство като форма на съдебен контрол върху досъдебното производство и от съответния компетентен съд, затова въобще не може да бъде поставяна на обсъждане възможността друг съд в друго съдебно производство, независимо от наказателното, да извършва подобна преценка. Едва при осъществена преценка на законността на предварителното прокурорско задържане и на неговата продължителност от съд, би се гарантирало и правото на гражданина да претендира обезщетение за причинени вреди, ако то е било незаконно, така както е предвидено по чл. 5, т. 5 ЕКПЧ, защото съдебното прогласяване на незаконността е предпоставка за ефективната защита по вътрешния нормативен ред по чл. 2, т. 1 Закона за отговорността на държавата и общините."

  6. 14
    123 | нерегистриран
    6
    -8

    Някой преподавател от университета е написал становището на бай Иван, а той само го е подписал..въпреки това не съм съгласен с написаното.

  7. 13
    Петя Иванова | нерегистриран
    11
    -2

    До коментар [#1] от "НПК":



    Той поне застана с името си колега/ ако сте такъв изобщо/

  8. 12
    lllll | нерегистриран
    4
    0

    три месеца

  9. 11
    СМЯХ В ЗАЛАТА | нерегистриран
    12
    -13

    Боже, кой тръгнал да изнася правни лекций. Иван Гешев. Правен свят и всички читатели на сайта, защо не го попитате каква беше причината същия умник да бъде командирован в Перник за срок от 3 години. Този ще ни учи на право. Смях в залата!!!!

  10. 10
    | нерегистриран
    7
    -1

    До коментар [#6] от "до номер 4":



    Още колко безумия е сътворил българския законодател...

    Някои от тях ЕСПЧ определя като нарушения на ЕКПЧ - като например доживотният затвор без замяна, за което осъденият г-н Харакчиев бил осъдил държавата - така прочетох и вярвам на тази информация. Наказанието на г-н Харакчиев не е наложено нито от милиционер, както Вие се изразявате, нито от прокурор. Наложено е от съд, и то няколко инстанции - тоя съд, да попитам аз, защо не прилага ЕКПЧ пряко, ами решава да накаже г-н Харакчиев по българския НПК? Срам и позор - ВКС да нарушава ЕКПЧ, като потвърждава наказанието на г-н Харакчиев, нарушавайки му правата.

  11. 9
    2345 | нерегистриран
    10
    -1

    Ако заглавието на статията е на "Правен свят", то е некоректно и подвежда, и в този смисъл е неправилно (това личи и от мотивите в писмото на колегата-прокурор).

    НПК предвижда възможност за обжалване на посочения акт, но пред прокурор от горестоящаТА прокуратура. Тази хипотеза обаче изглежда екзотична, защото чисто технически произнасянето на този прокурор ще осуети незабавното представяне на обвиняемия пред съда. Горестоящият прокурор на практика няма полезен ход:

    1. ще забави, както казах, незабавното представяне на обвиняемия пред съда;

    2. ако отмени постановлението за задържане с аргумент, че чл. 64, ал. 2 от НПК предвижда само възможност за задържане и такова в случая не е необходимо, за да бъде представен обвиняемият пред съда, този горестоящ прокурор ще трябва да има дупе сам да се яви в производството за вземане на мярка за неотклонение задържане под стража и да се моли и надява обвиняемият доброволно да се яви, иначе ако това не стане, ще трябва като първокласник да дава отговор на съдията защо не е изпълнил задължението си по чл. 64, ал. 2 от НПК да осигури явяването на обвиняемия пред съда;

    3. ако отмени постановлението за задържане с аргумент, че не са налице условия за вземане на най-тежката мярка за неотклонение, ще трябва да поеме риска да влезе в ролята на съдия отнапред и да рискува ситуация с едни скорошни обвиняеми/подсъдими, които сега ги търсят из целия свят.

  12. 8
    до 7 | нерегистриран
    4
    -11

    А ти не си представяй, а виж сегашвата месомелачка на съдебната система-всеки,обикновен човечец без власт и финикийски знаци попаднал пред наказателен съд го осъждат. Такова нещо и в Сомалия няма. И в Северна Корея има 5-6 процента оправдателни присъди. Никой, попаднал веднъж в лапите на темида не може да се отърве без присъда-статистиката го доказва-почти 100 процента са осъдени, а 1-я процент оправдани по изключение-само потвърждават правилото-всеки го осъждат. Прокурорът-магистрат от съдебната система е безпогрешен. За какво ни е съд? Прокурорът-магистарат трябва да обвинява и осъжда. След като 72 -асовата мярка може да се жали пред прокурор от "съдебната власт", ми нека и прокуроръа от "съдебната власт" да издава и присъдите. даването на пари за съд е безмислено. Има си прокурор. той е безпогрешен-кой е виновен. Съдът е на мнението на прокурора-почти в 100 процента от случайте. И да -адвокатът днес е чуждо тяло в процеса, при цялата схема на групата магистрати-следовател-прокурор-съдия.

    За какво ни е адвокат-повдигнат ли ти обвинение, вече се свмятай за осъден по тези ширини-с без адвокат-все едно.





  13. 7
    до номер 6 | нерегистриран
    8
    -5

    Представи си адвокат, който е част от съдебната система с всичките й плюсове, но и с всичките й ограничения- да не може да дава консултации, да не може да участва в търговски дружества.....И да чака отнякъде системата на случайния избор да го определи, че да може да защитава твоите права и интереси.

    Когато го измислиш, моля да го споделиш.А дотогава по-добре си трай.

  14. 6
    до номер 4 | нерегистриран
    9
    -15

    А това,че прокурорът е част от съдебната влатст е наистина безумие, продължаващо 23 г. Съдебната власт е съда! А ако обвинителят е част от съдебната власт, и съдията е част от съдената власт, то подсъдимия е прецакан-неговия защитник не е от съдебната власт-за разлика от обвинителя и съдника му-ми щом обвинението е съдебна власт, що защитата не е също съдебна власт-нали в процеса уж страните имат еднакви процесуални права(което изобщо не е така-магистратът -прокурор ,въпреки,че в учебниците пише друго, изобщо не е равнопоставена страна в процеса на защитата, и процесът не е състезателен-щото в това състезание прокурорът е далеч напред в процесуалните права).



    И така-магистрат-следовател разследва, магистрат обвинява, магистрат осъжда. Осъдителните присъди са почти 100 процента-като обвинител и арбитър ...са на едната страна. Съдът е филиал на прокурора, и потвържадава почти всичко , което колегата му-прокурор от съдебната власт реши. Нека да закрият съда, и да ни съди прокурора-и без това мнението на прокурора се приема безкритичнно от съда-за сравнение във Франция оправдателните присъди са над 40 процента, сравнете с1 процент у нас. И без това в мотивите на присъдите се преписва обвинителния акт.



    Очевидно е,драги номер 4-че под съдебната власт се има предвид съда-в цитирания текст на Конституцията.



    Още малко ще предложиш 24 часовото милиционерско задържане да се обжалва пред прокурор-ако приемеш,че се има предвид и прокурора под съдебна власт-визирана в чл 30 от Конституцията? Или пък -прокурорът, от съдебната власт да решава делата по ЗАНН? Или що не прокурорът, от съдебната власт да решава и гражданските казуси-нали прокурорът е от съдебната власт-има законово основание прокурорът да решава и граждански спорове по ГПК!? То и без това, при граждански спорове и днес гражданиите са свикнали да се жалват при...прокурора. Абе за какво ни е съд-имаме си прокурор от "съдебната власт".



    и накрая,считам,че

    Така-72 часовата мярка подлежи на съдебен контрол пред съд-именно на основание Конституцията, и ЕКЗПЧ. Съдът в Страсбург в бъдеще ще издърпа ушите на законодателя ни, за това,че въпроса не е уреден в НПК

  15. 5
    . | нерегистриран
    6
    -4

    Считам,че кой прав, кой крив ще се разбере не като си мерим мненията на правни авторитети от Университетските среди(доктрината не е източник на право), а като страните по това дело поставят въпроса пред Страсбург. Това е.



    Единственото ми притеснение е,че напоследък Страсбург масово отсвирва жалещите се по еднотипен начин, с еднотипни писма-и отказват да разглеждат жалбите. Тоест да се надяваме,че Страсбург ще приеме да гледа казусът -и веднъж за винаги да се изясни-приложим ли е чл 5 от ЕКЗПЧ досежно жалене на 72 часовата мярка, и дали е нарушение на чл 5 от конвенцията ако на задържание му се отказва подобно жалене.









Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.