Каквото съм правил, в полза народу е!“…

Последната изповед на Васил Левски преди да бъде качен на бесилото край София в зимната утрин на 1873 година.

„Дякона се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Света София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах…“, разказва свещеникът поп Христо Стоилов за последните мигове на Апостола.

С тази, описана в историята картина, приключва пътят на Васил Левски. Почти век и половина след 18 февруари 1873 година обаче спорът за процеса срещу българския революционер остава отворен. Десетилетия историци и изследователи дискутират предаден ли е и от кого Апостола, имало ли е присъда или е обесен без съд. И това отваря темата за стойността на законодателството в Османската империя в онези години. На фона на публичния диспут, в продължение на десетилетия, се води и синхронен такъв относно историческите факти за процеса срещу Васил Левски, който на 14 януари 1873 година приключва с издадената смъртна присъда от Специалната извънредна комисия с председател генерал-майор Али Саиб паша и членове Иванчо Хаджипенчович – член на Държавния съвет, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев, създадена с решение на Високата порта след обира на държавната поща в прохода Арабаконак, пет месеца преди обесването на Апостола.

В навечерието на годишнината от неговата гибел разгръщаме историческите страници, за да видим как се стига до бесилото. За живота на Левски, за престъпленията, за предателствата, за законите, за съда – говорим с историка проф. д-р Пламен Митев.

Проф. Митев, преди 148 години е издадена присъдата за обесването на Васил Левски. Точната дата е 14 януари 1873 година. Какви са историческите факти, довели до този ден?

Според османотурската документация, с която разполагаме, на 14 януари 1873 г. Специалната комисия на Али Саиб паша изготвя Протокол № 15, в който подробно излага получените в хода на разследването сведения за революционната дейност на Васил Левски и съобразно Наказателния закон на Османската империя предлага на Високата порта Дякона да бъде осъден на смърт чрез обесване. Протоколът е изпратен от София до Цариград по пощата, като същият ден (14 януари), Али Саиб паша предварително информира с шифрована телеграма великия везир Мютерджим Мехмед Рюшди паша за предложената присъда. На 21 януари 1873 г. правителството се запознава с получения протокол и след обсъждането му Рюшди паша подготвя Изложение до султан Абдул Азис, който още на следващия ден (22 януари) потвърждава исканото наказание. Окончателното решение на султана е препратено на 23 януари до Министерския съвет и до Министерството на вътрешните работи. На 25 януари великият везир подписва заповедта за присъдата на Васил Левски, като същата е сведена до знанието на управителя на Дунавския вилает с телеграма от 1 февруари, а пет дена по-късно – на 6 (18 н.ст.) февруари 1873 г., софийският управител Мазхар паша я привежда в изпълнение. Публичната екзекуция на Васил Левски в София се явява епилог на драматичните за освободителното ни дело събития, започнали с организирането на нападението на орханийската поща в прохода Арабаконак. Акцията е осъществена на 22 септември 1872 г., като в продължение на един месец властите не успяват да разкрият извършителите. По инициатива на софийския управител Мазхар паша в Орхание (дн. Ботевград) е сформирана следствена комисия, която успява на 19 октомври да попадне на първите по-сигурни следи, насочващи към евентуалните участници в нападението. Арестите на заподозрени комитетски дейци следват един след друг и постепенно разкритията засягат цялата комитетска мрежа в Орханийско, Тетевенско, Етрополско, Софийско, Плевенско. Междувременно, след залавянето на Димитър Общи, всички арестувани са прехвърлени в София, а получената при разпитите и масовите обиски информация позволява на полицията да организира повсеместното издирване на Васил Левски. В ранните часове на 27 декември 1872 г. Апостола е арестуван в Къкринското ханче. Отведен е първоначално в Ловеч, оттам – в Търново. На 29 декември е изпратен под стража към София, където пристигат на 4 януари и още същия ден е проведен първият му разпит от членовете на Специалната комисия на Али Саиб паша, като до 8 януари Дякона е разпитван общо шест пъти.

Конакът в Орхание, където са провеждани разпитите на членовете на местния революционен комитет, заловени във връзка с Арабаконашкия обир

Каква е била целта и какъв е бил статутът на Специалната комисия?

Следствените действия, довели до залавянето и гибелта на Васил Левски, са проучвани от много специалисти, включително юристи, като специално внимание заслужава монографичният труд по тази тема на доц. д-р Маргарита Златарева. През отминалата 2020 година в научно обръщение бяха включени и нови документални материали от османския архив в Истанбул, които ни позволяват да придобием по-точна и по-пълна представа за предприетите от местната и централна власт мерки за разкриване на участниците в Арабаконашката акция. Първоначално, по заповед на Мазхар паша, е сформирана т.нар. Орханийска следствена комисия, която изпълнява възложените ù задачи до 28 октомври, провеждайки разпитите на заловените комитетски дейци в Орхание (дн. Ботевград) и в Тетевен. След прехвърлянето на арестуваните в София, Мазхар паша сформира нова – Софийска следствена комисия, в която участват и трима българи. На 1 ноември 1872 г. тази именно съдебно-следствена комисия изготвя обобщаващ доклад за направените вече разкрития, като предлага издаването на 4–5 смъртни присъди за инициаторите и водачите на комитетската организация. Управителят на Дунавския вилает Ахмед Хамди паша запознава от своя страна великия везир с постигнатите от следствието резултати и дори настоява за награждаване на отличилите се в издирванията държавни служители. На 18 ноември правителството обсъжда доклада на Хамди паша и преценява, че не е законосъобразно създадената от местната управа следствена комисия да се явява едновременно обвинител и съдебна инстанция. Затова, великият везир предлага на султан Абдул Азис да се сформира Специална комисия, съставена от военни и цивилни лица, която да замине за София, да се запознае със събраните вече материали, да разпита отново арестуваните и да определи подходящи присъди за всеки от тях. За председател на комисията е посочен генерал Али Саиб паша, а за членове – Иванчо х. Пенчович (член на Отделението за наказателни дела към Съвета за съдебни решения на империята) и помощник-управителят на Багдадския вилает Шакир бей. На 19 ноември султанът одобрява предложението, като с по-късни заповеди на великия везир от 26 и 27 ноември 1872 г. са определени пълномощията на Специалната комисия и заплатите на нейните членове.

Какво установява тази комисията за периода на своята дейност?

След пристигането на тримата цариградски пратеници в София, към Специалната комисия се присъединяват и представители на местните държавни чиновници и първенци, сред които са и още трима българи – хаджи Мано Стоянов, Пешо Тодоров и Мито Каймакчиев. В този си разширен състав комисията разпитва последователно всички арестувани, като при необходимост организира очни ставки или пък изисква предприемане на допълнителни издирвателни дейности. Целта е чрез самопризнания да се потвърдят вече установените от предходните две следствени комисии обстоятелства и доказателства за съпричастността на всеки един от арестуваните българи към нападението на турската поща и/или към комитетската организация. На 14 декември е изготвен и първият заключителен Протокол, отнасящ се до смъртната присъда на Димитър Общи. По-късно такива протоколи са изготвени и за присъдите на Анастас Попхинов, на орханийци, на видрарци, на Васил Левски. Специалната комисия приключва работата си около 14-15 януари 1873 г., след което Али Саиб паша, Иванчо х. Пенчович и Шекир бей заминават за Русе, а оттам на 28 януари 1873 г. тръгват за Цариград.

На база на османските закони – имала ли е Комисията правомощията на съд?

Когато се оценява законността на действията на властите спрямо заловените комитетски дейци, трябва да отчитаме спецификата на правосъдната система в Османската империя. И през ХІХ век, както и през предходните столетия, тази империя е пример за теократична държава, държава, в която владетелят (падишахът) притежава цялата власт – изпълнителна, законодателна, съдебна. Предприетите през втората и третата четвърт на ХІХ в. реформи са сериозна заявка за модернизацията/европеизацията на Турция, но по своята същност теократичният държавен модел не е променен и в този смисъл, ако се опитваме да прилагаме нашите днешни представи и разбирания за законност, включващи и принципа на разделение на властите и независимостта  на правораздаващите институции, няма да можем да реконструираме коректно и обективно драматичните за освободителното ни дело събития от есента на 1872 година. Новооткритите османотурски документи показват по категоричен начин, че правомощията на Специалната комисия са съобразени с действащия в Османската империя Наказателен закон. В изработената от великия везир и утвърдена от султана инструкция, регламентираща прерогативите на комисията, изрично е отбелязано, че всеки отделен казус, за който законът предвижда екзекуция или строг тъмничен затвор, трябва да бъде докладван на правителството, за да може Високата порта или при необходимост и лично султанът да санкционират окончателните присъди. Тази именно процедура е спазена. Нещо повече. Отчитайки засиленият интерес на европейската дипломация към работата на Специалната комисия, Портата настоятелно изисква от Али Саиб паша всяко действие и всеки етап от разследването да бъде документиран и потвърден с личните подписи на всеки един от участниците в разпитите и очните ставки.

Какви са обвиненията срещу Левски? Какви престъпленията е извършил Апостола?

И по този въпрос в историческата ни книжнина се срещат различни, понякога спекулативни твърдения. Много често разни медийни историци и всезнайковци обясняват смъртната присъда на Левски с убийството на слугата на Денчо Халача в Ловеч. Да – този неприятен и нежелан от Дякона инцидент е включен в аргументацията на Специалната комисия за исканото от нея смъртно наказание, (чл. 174, ал. 2), но наличните документи доказват ясно и еднозначно, че основните обвинения срещу Апостола не са по този чл. 174, а по чл. чл. 55 и 57, третиращи престъпления срещу държава и предвиждащи смъртна присъда. Чл. 55 например гласи, че „всеки, който подбужда лично или чрез другиго турските поданици и жители на Османската империя към въоръжено въстание против султанската държава и неговата замислена цел се осъществи напълно или пък е пристъпил към изпълнението на делото, той се наказва със смърт”. Чл. 57 пък предвижда подобно наказание за „главатарите” и „подбудителите” на действия, насочени срещу държавата. Всички събрани от трите следствени комисии материали, както и набираната чрез турската агентурна мрежа информация, сочат Васил Левски като ръководител на революционната организация в Българско, чиято цел е подготовка на въстание, което трябва да доведе до възстановяване на самостоятелната българска държава.

Един от спорните моменти е дали присъдата на Васил Левски е била реален съдебен документ или протокол от Комисията. Какво казват фактите?

От десетилетия разполагаме с преписи на споменатия вече Протокол № 15 на Специалната комисия и с последващата преписка относно присъдата на Левски между Великото везирство, султанската канцелария и управата на Дунавския вилает. Всички тези документи са били превеждани и публикувани досега поединично или в различни издания. Преди една година в Истанбулския архив бяха открити оригиналите на протокола, на телеграмата на Али Саиб паша до великия везир, на изложението на великия везир до султана и на неговото решение (т.нар. султанско „ираде”) с отбелязана върху него хронология на придвижването на решението до Министерския съвет, до Министерството на вътрешните работи и до управителя на Дунавския вилает. Така, с помощта на турските ни колеги, днес можем да възстановим сравнително точно процеса на утвърждаване и изпълнение на присъдата на Васил Левски. Новопридобитите архивни материали бяха отново преведени от проф. Орлин Събев и по настоящем са достъпни за всеки, който проявява интерес към тях.

                                  Борис Ангелушев. Обесването на Васил Левски, 1942

Обесен ли е Левски без съд?

Категорично не! Колкото и да не ни се иска да го признаем, смъртните присъди на Димитър Общи и Васил Левски са издадени в съответствие с действащото по онова време законодателство на Османската империя. В този смисъл, всякакви патриотарски коментари за нелегитимността на действията на турските власти или пък призиви за организиране в наши дни на някакъв „контрапроцес”, който да оневини Левски и неговите сподвижници, биха имали само някаква емоционална стойност.

Член на въпросната Комисия е и юристът Иванчо Хаджипенчович. Неговият подпис стои и под смъртната присъда на Васил Левски. Спорна е неговата фигура и до днес. Какво е участието на Иванчо Хаджипенчович в процеса срещу Левски?

В историческата ни книжнина битуват разнопосочни оценки за личността на Иванчо х. Пенчович. Някои автори го представят като родолюбец и дори като съмишленик на Левски. Други специалисти акцентират на неговите изяви като висш държавен чиновник и като един от най-приближените сътрудници на Мидхат паша. Безспорно е, че Иванчо х. Пенчович е сред малцината издигнали се до най-висшите етажи на османската власт българи и както отбелязах по-горе той е включен в Специалната комисия на Али Саиб паша в качеството именно на член на Отделението за наказателни дела към Съвета за съдебни решения на Османската империя. Той участва в почти всички разпити, проведени от Специалната комисия в София. Подписва и всички заключителни протоколи на комисията. В някои мемоарни източници се застъпва тезата, че се е опитвал да помогне според възможностите си на арестуваните комитетски дейци, но сигурни доказателства за това липсват.

Интересен е и фактът, че едва шест години след гибелта на Левски, през 1879 година, Иванчо Хаджипенчович се кандидатира за депутат в Учредителното събрание и кове Търновската Конституция. Как продължава пътя си тази спорна личност? Какво знаем и какво не знаем за него?

Да! Действително Иванчо х. Пенчович е депутат в Учредителното събрание, по-късно става член на Върховния съд, а по време на режима на пълномощията е член и на Държавния съвет. Със сигурност Иванчо х. Пенчович притежава богата правна култура и солиден административен опит. Затова и Временното руско управление и първите следосвобожденски правителства разчитат на неговите знания и умения, възлагайки му отговорни и трудни задачи. Само като пример ще дам участието му в смесената българо-турска комисия, която по силата на Берлинския договор трябва да разреши споровете около статута на вакъфските имоти в България. Очевидно, строителите на възстановената българска държавност са имали нужда от хора като Иванчо х. Пенчович и той дава своя конкретен принос за изграждането на новата съдебна система в Княжеството ни. В този смисъл, когато оценяваме заслугите и мястото в националната ни история на този възрожденски деец, трябва да се опитаме да бъдем максимално обективни, като се отърсим от разните предубеждения на неговите съвременници. Дали сме способни на подобно „дистанциране” от злободневието на първите следосвобожденски десетилетия обаче? Признавам, че по този въпрос съм скептик, защото достатъчно е да се вгледаме в нашето собствено злободневие за да открием навсякъде около нас потвърждение за неспособността ни да прощаваме, да допускаме инакомислието и разноликостта, да признаваме и уважаваме правото на другия до нас да бъде различен от нас.

Проф. д-р Пламен Митев е завършил специалност „История” в Исторически факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1981 година. От 1982 до 2013 година е постепенно асистент по Българско възраждане; старши асистент; главен асистент; доцент; професор. Докторската му тема е „Търговията в българските земи през 18 век”, защитена през 1989 година. Бил е зам.-декан и декан на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са стопанска и социална история на Османската империя 18-19 в.; Българско възраждане – българският политически въпрос (центрове, дейци, програми, пропаганда; българите и Източния въпрос); чужди пропаганди на Балканите. Автор и съавтор е на десетки книги и учебни помагала, научни статии в наши и чужди специализирани издания.

Какъв е юридическият поглед към процеса за обесването на Васил Левски? "Правен свят" търси отговорите в следващите дни. Очаквайте интервюто с доц. д-р Маргарита Златарева. 

Още по темата

Кандидат за ЕДП: Не съм просто един прокурор, прикован на бюро. Искам да изляза от зоната си на комфорт

Предишна новина

53 дела срещу България е имало пред ЕСПЧ за 2020 г.

Следваща новина

Коментари

15 Коментара

  1. 15
    историческа истина | нерегистриран
    0
    0

    Прави впечатление, че проф. Митев посочва точната дата на обесването на Васил Левски - 18.02. по нов стил. Не е печатна грешка и е крайно време това да се коригира, както и да се коригират и други дати в историята ни по тази причина.

  2. 14
    | нерегистриран
    2
    0
    До коментар #10 от "deaf | нерегистриран":
    Осъдени са задето са допуснали смъртта на лагеристите-евреи,а не заради закона.

    Ъ? В смисъл станала в лагера злополука и от душовете вместо вода потекъл отровен газ, което било съвсем незаконно в Райха?
    Между другото и властването на падишаха не приключило щастливо!

  3. 12
    ********************************************************** | нерегистриран

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  4. 10
    deaf | нерегистриран
    1
    -4
    До коментар #1 от " | нерегистриран":
    То и евреите са били изпращани в Бухенвалд съвсем законно, ама после трибуналът за военнопрестъпници е осъдил хората дето са направили този закон! В момента текът делата и срещу едни други хора от една съседна страна дето също са действали така "законно"!

    Осъдени са задето са допуснали смъртта на лагеристите-евреи,а не заради закона.

  5. 9
    deaf | нерегистриран
    3
    0

    Въпрос към проф.Митев. Защо тогава другите подсъдими на процеса (с изключение на Димитър Общи) получават присъда заточение,а не смъртна?! Те са вършили същите и дори ПО-ТЕЖКИ деяния от тези на Левски и Общи,но им се разминава смъртната присъда. Един от тях Попхинов сам разказва как е пренесъл стотици револвери през Дунав в Ловеч. Но въпреки това признание,само са го пратили на заточение. Така че е логично да се приеме,че османският съд осъжда Левски на смърт заради убийството на слугата,което съдът възприема като ДЕЙСТВИЕ на въстанически акт срещу султанската държава.
    Обаче османският съд не успява да намери доказателства,че Левски е извършил това убийство. Единственият свидетел на убийството е съучастникът на Левски Вутьо Ветов,но Левски отрича дори да го познава и съдът така и не успява да докаже,че те двамата се познават. А както е известно - един свидетел,не е свидетел.

  6. 8
    Agata | нерегистриран
    2
    -3

    Dyakona sa go obesili bilgarite . Tova se razbira s gokazatelstva ot tazi statiya.

  7. 6
    Сталкер | нерегистриран
    4
    0

    Всяка революция, метеж, бунт и пр. започва или се разгръща противозаконно (в случая срещу падишаха), и само в случай на успех разгръща своята законност.

  8. 5
    Дръндорков | нерегистриран
    5
    -1

    Глупости, разбира се.

  9. 4
    | нерегистриран
    12
    0

    Ама за какъв контрапроцес иде реч- да доказваме, че Левски не се е борил за освобождението на България от турско робство ли? Та нали обвиненията му са били за действия и подбуждане на въстание в Империята.

  10. 3
    ********************************************************** | нерегистриран

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  11. 2
    истината | нерегистриран
    14
    -3

    Какво излиза- Левски е бил предаден от българи и осъден от българи. Четирима от петимата членове на съдебния състав са били българи.

  12. 1
    | нерегистриран
    18
    -4

    То и евреите са били изпращани в Бухенвалд съвсем законно, ама после трибуналът за военнопрестъпници е осъдил хората дето са направили този закон! В момента текът делата и срещу едни други хора от една съседна страна дето също са действали така "законно"!

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.