Привилегията право на задържане и нейното зачитане в изпълнителния процес

Привилегията право на задържане и нейното зачитане в изпълнителния процес

В практиката кредитори с привилигировани вземания най-често са тези, чиито вземания са били обезпечени със залог и ипотека. Както ще се види в следващите редове обаче не по-малка, а дори и изпреваряваща, е привилегията на кредитор, упражняващ право на задържане. Освен, че дава възможност на своя носител да се удовлетвори от стойността на задържаната вещ, както и качеството присъединен взискател в изпълнителния процес, то осигурява и една специална привилегия, а именно възможността носителят му да се удовлетвори дори и пред ипотекарните и заложните кредитори в хипотезата на чл. 136, т. 4, изр. 2 ЗЗД. В следващите редове съм направила опит да систематизирам процесуалният аспект на привилегията, а именно какво включва и как се удостоверява пред съдебния изпълнител в индивидуланото принудително изпълнение.

Какво предствлява правото на задържане

Правото на задържане представлява едно субективно, акцесорно право на добросъвестния и приравнения на него владелец, а по отношение на движими вещи - и на държателя, признато по съдебен ред, да откаже връщането на вещ – движима или недвижима на нейния собственик до заплащане на изискуемо вземане във връзка с вещта – подобрения, разноски за запазване и поддържане или за вреди причинени от вещта. Правото на задържане може да бъде упражнено както по отношение на движими вещи (чл. 91 ЗЗД), така и по отношение на недвижими (чл. 72. ал. 3 и чл. 74, ал. 2 ЗС). През време на задържането не се упражнява владение, а държане, т.е. вещта се държи за собственика. Правопораждащ юридически факт за възникване на правото на задържане е единствено съдебното решение, не и спораузмение между страните или фактическото извършване на подобрения и разноски по повод на вещта. Правото на задържане има акцесорен характер, то съществува само ако съществува и вземането за подобрения или необходими разноски; ако тези вземания са погасени – чрез плащане, по давност и т.н. отпада и правото на задържане. Самото вземане за подобрения има облигационен характер и съответно за него важат общите основания за погасяване на вземания. За да се упражнява право на задържане, тук следва да се посочи и изискването вземането да е изискуемо. Друга важна особеност по отношение на правото на задържане на недвижима вещ е настъпване на изискуемостта на облигационното вземане. Тази изискуемост настъпва не е от момента на фактическото извършване на подобренията или разноските по отношение на недвижимите вещи, а от момента в който владението по отношение на имота бъде прекъснато и превърнато в държане. По отношение на движимите вещи вземането също следва да е изискуемо, да е насрщно и да не е от същото правоотношение по което се дължи предаване на вещта.[1]

На следващо място, правото на задържане е лично право, на владелеца или държателя[2] срещу собственика. В случай, че вещта смени собственика си, например недвижимия имот бъде продаден, правото на задържане няма да може да бъде упражнено срещу новия собственик. Това е така, тъй като законът не признава правото на задържане за вещно право. В този смисъл, то не дава право на упражняващия го да ползва вещта за себе си, а му предоставя една обезпечителна възможност да задържи вещта до удовлетворяване на вземането му за разноски направени по отношение на нея.

Според чл. 72 от Закона за собствеността правото на задържане за необходими разноски и подобрения принадлежи на добросъвестния владелец, на приравнения на него купувач по предварителен договор, на когото е предадено владението (чл. 70, ал. 3 ЗС) както и на недобросъвестния владелец, ако подобренията са направени със знанието и без противопоставяне на собственика (чл. 74. ал. 2 ЗС).

По отношение на движими вещи съгласно разпоредбата на чл. 91 ЗЗД правото на задържане принадлежи на добросъвестния държател.

Какви привилегии дава правото на задържане

На първо място, правото на задържане дава право на упражняващия го да откаже връщане на вещта до получаване на нарещното изпълнение. Тук следва да се посочи, че при всички случаи упражняващия право на задържане следва да има фактическа власт върху вещта.

На второ място, кредиторът упражняващ право на задържане има качеството присъединен взискател в изпълнителното производство, по което се извършва изпълнение спрямо вещта за която упражнява право на задържане. Присъединяването на кредитори, като институт на изпълнителния процес, бива два вида – по искане на кредитор (чл. 456 ГПК) и по право, като във втория случай съдебния изпълнител е длъжен служебно да вземе предвид вземанията на определена категория кредитори и да отдели суми за тяхното удовлетворяване. Такива кредитори са държавата за публични вземания; кредитори чиито вземания са обезпечени чрез налагане на запор или възбрана, кредиторите обезпечени с ипотека или залог и кредиторът с право на задържане (чл. 459, ал. 2 ГПК). Присъединеният кредитор е страна в изпълнителния процес и на основание чл. 457, ал. 1 ГПК има същите права, каквито има и първоначалния взискател, като съобразно разпоредбата на 460 ГПК за съдебния изпълнител възниква задължение да извърши разпределение като най-напред отдели суми за изплащане на вземанията, на кредитори с право на предпочтително удовлетворение[3]. Тук възниква и въпросът, как съдебния изпълнител служебно да присъедини кредитор, упражняващ право на задържане спрямо недвижим имот - обект на принудително изпълнение. При откроените по-горе кредитори, имащи качеството присъединен взискател по право, не представлява трудност те да се открият и легитимират – ипотекарния кредитор е вписан в публичен регистър, заложният кредитор има договор с нотариално удостоверяване на датата. Как обаче съдебният изпълнител да установи дали по отношение на имота има лице упражняващо право на задържане, след като това обстоятелство не подлежи на вписване в нарочен регистър. Единственият начин съдебния изпълнител да зачете това обстоятелство е да бъде нарочно сезиран от кредитора, това не би следвало да е проблем при положение, че кредиторът претендиращ да има право на задържане упражнява фактическата власт върху вещта, в този смисъл той при всички случаи би бил уведомен за извършвани описи и изпълнителни действия спрямо вещта. По интересен е въпросът дали съдебния изпълнител следва да зачете една такава претенция преди тя да е съдебно установена. Както вече бе посочено, правото на задържане се установява единствено по съдебен ред, т.е. съдебното решение е това което легитимира разглеждания кредитор, като такъв ползващ привилегията присъединен по право взискател. По отношение на заложния и ипотекарния кредитори, те биха могли да се легитимират пред съдебния изпълнител, единия с нотариален акт, другия с договор с нотариално удостоверяване на датата, и преди да имат изпълнителен лист и съответно на основание чл. 459, ал. 1 ГПК, съдебния изпълнител да е задължен да им заделя суми и преди реално те да са се снабдили с изпълнителен титул. Макар и посочен 459, ал. 2 ГПК наравно с тях кредиторът претендиращ право на задържане, преди да се снабди със съдебно решение няма възможност да представи документ. В този смисъл, за разлика от ипотеката и залога, правото на задържане следва да бъде зачетено едва след представяне на съдебно решение, тъй като едва тогава възниква и самото право. Не такова мнение споделя проф. М. Марков[4], който счита, че е достатъчно съдебния изпълнител да бъде уведомен, че се упражнява право на задържане, за да му бъде заделена сума на основание чл. 459 ГПК. В този смисъл би могло, кредиторът да представи пред съдебния изпълнител копие от исковата молба, с която претендира подобренията и прави искане за признаване на правото му на задържане.

На трето място, една от най-силните страни на правото на задържане е възможността обезпеченото с него вземане да бъде удовлетворено предпочтително на основание чл. 136, ал. 1, т. 4, изр. 2 ЗЗД преди ипотекарния или заложния кредитор. Макар законът да посочва, че правото на задържане е за вземания от стойността на недвижим имот, считам, че тази привилегия важи и при упражняване на право на задържане на движими вещи[5].

Предпоставки да бъде зачето в изпълнителното производство

Правото на задържане е потестативно право, което се упражнява по съдебен ред, единствено съдебно установеното право на задържане би могло да бъде зачетено от съдебния изпълнител в хода на изпълнителното производство. В следващите редове съм обърнала внимание на съдебното установяване на право на задържане по отношение на недвижими вещи. Въпросите свързани с предявяване на право на задържане в съдебния процес са предмет на изследване от редица автори[6]. В правната доктирна се приема почти единодушно, че правото на задържане се предявява чрез дилаторно възражение. Самото вземане за подобрения, които правото на задържане обезпечава може да се предяви, чрез възражение, чрез насрещен иск, както и самостоятелно с осъдителен иск за подобренията[7].

Съдебната практика приема, че владелецът, който има право на задържане, може да реализира вземането си за подобрения чрез самостоятелен иск, чрез насрещен иск по предявен ревандикационен иск или по пътя на възражеието за задържане на имота до заплащане на подобрения (Решение 111/1.11.1962 г., гр. д. 104/62 ОСГК). Тук следва да се прави разграничение между възражението за право на задържане и възражението за подобрения, касае се за две отделни възражения, всяко характеризиращо се със свой фактически състав и основания. Между тях разбира се съществува връзка, но основно и водещо е възражението за подобрения, както вече се посочи възражението за задържане е акцесорна претенция. В този смисъл съдебната практика приема, че е недопустимо предявяване на самостоятелно възражение за задържане, без едновременно с него да се предяви под формата на възражение или чрез насрещен иск и самото облигационно вземане за подобрения. Съществува хипотеза, при която възражението за право на задържане би могло да се разгледа самостоятелно и тя е ако съдебно е било установено облигационното вземане в отделен процес. Така в Тълкувателно решение № 1/04.01.2000 г. по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, т.6. се приема, че възражението за право на задържане може да бъде предявено пред въззивният съд, само ако искът за присъждане на обезщетение за необходими разноски и подобрения е предявен и уважен в отделен процес или е предявен като насрещен иск от ответника по ревандикационния иск. Според практиката на ВКС в тази хипотеза е допустимо предявяване пред въззивния съд само на възражението за задържане, но не и на възражение за подобрения – решение № 454/22.10.2010 г. по гр.д. № 765/2010 г., ВКС, ІІ г.о., решение № 422/17.01.2011 г. по гр.д. № 939/2009 г., ВКС, ІІ г.о.

В обобщение можем да кажаем, че за лицето, упражняващо право на задържане, съществуват три възможности за съдебното му признаване.

Първа възможност е да предяви възраженията си за задържане и подбрения, като защитно средство при предявен иск на собственика за връщане на вещта. В този случай, съдът ще постанови осъждане на ответника да предаде вещта, но при условието, че бъдат заплатени подбренията, като ще признае вземанията за подобрения и съответно правото на задържане на ответника. При тази хипотеза няма да се стигне до осъдителен диспозитив за подобренията, тъй като те са предявени чрез възражение, но това не е пречка за изваждането на изпълнителен лист и съответното им претендиране и зачитане от съдебния изпълнител въз основа на влязлото в сила решение.

Втората възможност е срещу иск за връщане на имота да бъде предявен иск за подобренията и да бъде направено възражение за задържане. В този случай, ще се стигне до осъдително решение и по отношение на подобренията.

Третата възможност е съединяване на възражението с осъдителна претенцния към собственика за заплащане на подобренията. Тук вече е възможно претендиращия право на задържане да иска и предварително зачитане на претенцията му от съдебния изпълнител, като иска спиране на започнало изпълнително производство.[8] Тази взъможност се допуска в по-новата съдебна практика и има спорен характер, тъй като влиза в разрез с общоприетото схващане, че правото на задържане е защитно средство. Така в някои съдебни решения се приема, че е допустимо да се съедини претенцията за заплащане на подбрения с признаване на правото на задържане до заплащане на тези подобрения, само когато се основават на някоя от хипотезите на чл. 72, ал. 3, чл. 70, ал. 3 и чл. 74, ал. 2 ЗС, които гарантират вземането на добросъвестния владелец и приравнения на него[9]. Приемайки тезата, че правото на задържане може да се реализира единствено, като защитно средство на практика се стига до лишаване на упражняващия го от възможността да се възползва от него, тъй като в хипотезата на насочено изпълнение на трето лице кредитор спрямо вещта и липса на възможност за самостоятелно предявяване на правото на задържане за носителя му отстава единствено възможността да се снабди с изпълнителен лист за вземането и да се присъедини в изпълнителното производство, но като хирографарен кредитор без право на предпочтително удовлетворение.

По отношение на упражняване право на задържане върху движими вещи, вземането за подобрения не може да се предяви чрез възражение, а е необходимо да се предяви насрещен иск[10].

В заключение можем да обобщим, че правото на задържане дава доста възможности на упражняващия го, но за да може реално да се възползва от тези възможности той следва да е установил съдебно своите права. Недопустимо е и съответно ще бъде отхвърлено от съдебния изпълнител искане за зачитане право на задържане, което не е установено със съдебно решение. Само съдът може да признае наличието на такова право и съответно то започва да съществува от датата на съдебното решение, съответно преди тази дата няма как една таква претенция да бъде призната от съдебния изпълнител. Въпросите, свързани със съдебното установяване на право на задържане в полза на кредитор никак не е за подценяване. Прави впечатление, че в редица съдебни решения възраженията за право на задържане се отхвърлят, като недопустими и съответно в изпълнителното производство сравнително рядко участват кредитори с право на задържане. Това показва, че лиспват достатъчно познания относно предимствата на това обезпечително средство и съответно начина му на реализиране.

[1] Ако вземането е от същото правоотношение, то за носителят му съществува друг вид възражение, а именно възражението за неизпълнен договор

[2] Когато се упражнява по отношение на движима вещ.

[3]Определение № 680/18.12.2012 г. по гр.д. № 295/2012 ВКС

[4] Виж Марков, М., Облигационно право помагало, С., Сиби, 2011, стр. 119-120

[5] Сравни и чл. 91, ал. 5 ЗЗД.

[6] Виж проф Кр. Цончев Подобренията С 2001, проф. Ал. Кожухаров Право на задържане 1941, акад Л. Василев Българско вещно право 2001, проф. П. Голева Облигационно право 2012, проф. А. Калайджиев Облигационно право 2013, проф. Вл. Петров, проф. М. Марков Облигационно право

[7] Виж Голева, П., Облигационно право. С., Фенея, 2012, стр. 244; Таджер, В., Владение. цит.съч.., с.157 и Боянов, Г. Вещно право. С., Авалон, 2004, стр. 92; Петров, В., Марков., М., Вещно право. С., Сиби, 2008, стр. 56.   

[8] Виж Решение № 1586 от 15.07.2015 г. по в. ч. гр. д. № 1953/2015 г. на Софийски апелативен съд. 

[9] Виж  Решение № 882/08.07.2008г. по гр.д. № 4074/2007 г. на ВКС и Определение № 5026 от 02.12.2013г. по т.д. 2181/2013г. на Окръжен съд Варна. 

[10] Решение № 1469 от 28.06.1969 по гр.д. 919/1969г. на ВС; Решение № 2550 от 20.12.1969 по гр.д. № 1377/1969г. на ВС. 

Йонко Иванов: Автошколите не са продавачи на пуканки

Предишна новина

Стартира новата учебна година в затворите, 986 са учениците лишени от свобода

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.