Здравка Калайджиева, съдия в Европейския съд по правата на човека

Съдът в Страсбург - арменски поп или пазач на пазачите?

Съдът в Страсбург - арменски поп или пазач на пазачите?

На 30 януари станаха известни статистическите данни за работата на Съда през 2013 г., включително и фактът,  че постановените осъдителните решения срещу България са намалели два пъти, но в същото време двойно се е увеличил броят на обявените за недопустими жалби. Появиха се критични мнения за работата на Съда, включително и че основен негов приоритет е да намали броя на висящите жалби, без да се произнася по същество.

Доколко обосновани са тези критики?

Струва ми се, че те бяха по-скоро емоционална реакция на пресконференцията на председателя на Съда Дийн Шпийлман при представянето на редовния годишен доклад на Съда за 2013 г., отколкото анализ на самите данни.

Доскоро въпросите бяха защо срещу България има толкова много жалби и осъдителни решения. Една уважавана медия пресметна, че "България най-вероятно ще плати обезщетение по близо 3600 дела през следващите 5-7 години" и "българският данъкоплатец ще плаща над 100 млн. лв.". Очакванията, че за 5-7 години Съдът ще успее да приключи работата си по 3600 жалби и че всяка от тях ще се окаже не само допустима, но и основателна са, меко казано, преувеличени.

От създаването на постоянния Европейски съд по правата на човека на 1 ноември 1998г. до края на 2013 срещу България са постъпили над 12 108 жалби. Към момента неприключените са около 2500. За същия период са постановени и публикувани 526 решения по същество и 615 окончателни решения по допустимостта на жалби срещу България от седемчленен състав на Съда (Камара), а около 9000 жалби са обявени за недопустими от компетентния до влизането в сила на Протокол 14 (на 1 юни 2010 г.) Комитет на Съда, а след това – от едноличен съдия. За решенията по недопустимост жалбоподателите са уведомявани с кратки писма. Статистическите данни за постановените решения не отразяват факта, че някои от жалбите са прекратени поради постигнати приятелски споразумения между страните, одобрени от Съда декларации на правителството за допуснати нарушения с предложени обезщетения на засегнатите, или на други основания.

Обстоятелството, че Съдът обявява 80-90% от жалбите за недопустими е отдавна известно, както е известно, че той не разполага с капацитет да разгледа своевременно всички постъпващи жалби. През всяка от тези години срещу България са постъпвали средно около 800 оплаквания от най-различни хора, включително и от видни обществени фигури – бивши министър-председатели, министри, депутати, магистрати, кметове и кандидат-кметове, членове на общински органи и пр. Като чете българските медии човек остава с впечатлението, че почти всеки човек в България заплашва да се обърне към Съда в Страсбург и очаква да получи справедливо решение на проблемите си само и единствено от него. Оплакванията са от най-различен характер - от репресиите на комунистическия режим, корупцията, зависимостта и пристрастието на съдебната власт и липсата на справедливи и достойни условия на живот,  до въпроси за построената през 60-те години незаконна пристройка на комшиите и това, че законът не предвижда достъп до съд за падналата капачка на токчето на току-що закупените дамски ботушки вместо тяхната безплатна поправка в гаранционния срок. Наскоро участник в електронен форум дори припомни на премиера Орешарски, че "съществува Съд в Страсбург, който ще му поиска оставката".

Не зная дали Съдът трябва да благодари за високите очаквания, че ще успее с магическа пръчица да направи този свят веднъж завинаги добър и справедлив. По-честно е хората да научат, че той няма функциите на арменски поп,  нито на пазач на пазачите по смисъла на Платон.

Компетентността, процедурата и бюджетът на Съда в Страсбург (както и на всеки съд) се определят от суверенната воля на държавите (в случая – членки на Съвета на Европа). Всеки, който прочете Европейската конвенция за правата на човека, ще разбере, че той може да разглежда само оплаквания за нарушения на предвидените в нея права и свободи, подадени в съответствие с изискванията за допустимост. Не всяка несправедливост е нарушение на Конвенцията, а и Съдът не е продължение на националната съдебна система. Той не е компетентен да постанови "по-справедливи" решения, или да постанови осъдителни присъди вместо нея, нито да определи "правилния" размер на пенсията, на сметката за електричество и парно, границите на реституираната нива, нито е овластен да издаде и връчи компенсаторни бонове или акции. Зад всяка жалба има човешко страдание и усещане за несправедливост, но това далеч не означава, че всяка от тях следва да бъде разгледана по същество.

Защо тогава се натрупват толкова много недопустими жалби и какво предприема Съдът?

Една от причините за натрупването на изключително висок брой оплаквания е недостатъчното познаване на изискванията за допустимост на жалбите, въпреки че България е страна по Конвенцията от 20 години. В това отношение много се радвам, че българските юристи вече имат на разположение превода на Ръководството по допустимост на български език и могат да се възползват от мащабното обучение по програмата HELP на Съвета на Европа.

Същевременно Конвенцията изисква от Съда да се произнесе по всяка индивидуална жалба. Още в началото на новото хилядолетие не само "хората от Съвета на Европа", но и правителствата на държавите-страни по Конвенцията, както и много правозащитни организации осъзнаха, че "така повече не може" - Съдът не смогва да се произнесе своевременно по всички жалби и рискува да се превърне в "жертва на собствения си успех". Българската правозащитна общност не взе особено активно участие в тогавашната бурна дискусия по промени на Конвенцията.

Някои от реформите за подобряването на ефективността на Съда бяха предприети след широко обсъждане и завършиха с приемането на Протокол № 14 към Конвенцията, който влезе в сила на 1 юни 2010 г. Оттогава чл. 27 от Конвенцията възлага на един съдия (вместо трима) да обявява за недопустими или да заличава индивидуални жалби, когато това решение може да бъде постановено без допълнително разглеждане.

Увеличеният капацитет в резултат от въведените с този протокол промени може да се прецени по сравнителните данни за ефективността на Съда преди и след тях. За България постановените решения на Камара за 12-те години в периода 1998-2010 г. са 326, а за следващите три години – 200. За периода 1998-2010 г. компетентните преди Протокол 14 тричленни комитети са одобрили общо около 4400 кратки решения за недопустимост, а за следващите три години компетентният след това едноличен съдия - 5000.

От 1 юни 2010 г. "съдията, заседаващ в едноличен състав, не може да разглежда жалби, подадени срещу Високодоговарящата страна, по отношение на която е избран", т.е.  "разлистването" на съставената на български език жалба би било очевидно безсмислено занимание, тъй като той по условие не разбира езика, на който тя е написана. Личното запознаване на съдиите с автентичния текст на всяка жалба не се изискваше и преди приемането на Протокол № 14. Подобно на предишните тричленни Комитети, едноличният съдия ги разглежда въз основа на доклад, съставен от екип от юристи, които подпомагат работата на Съда. В това отношение изразените критики по отношение на гаранциите за упражняването на правото на индивидуална жалба ми се струват позакъснели

Във всички случаи, преди да се стигне до предложение за обявяването на една жалба за  недопустима, юристите четат внимателно понякога ситно и нечетливо изписани ръкописни текстове, "кът енд пейст" текст, или "заплетени казуси", описани на десетки страници. Тъкмо поради това от 1 януари 2014 г. влезе в сила изискване за резюме към по-дългите и по-сложни жалби, за което "Правен свят" вече публикува информация. През 2013 г. по тези дела работиха между 7 и 10 български юристи, сред които - един до трима докладчици с повече от 10 години опит в Съда. Средно употребеното време за всяка от приключените през 2013 г. 2500 жалби надвишава един работен ден.

Преди да одобри докладваното предложение, съдията често задава допълнителни въпроси и/или изисква повече информация. Той може да отхвърли предложението и да изпрати делото за разглеждане от по-широк състав на Съда и в някои случаи го прави. Обратно, съдията-докладчик по дело, предложено за разглеждане от 7-членна Камара може да изпрати делото за преценка по допустимостта от едноличен съдия и това също се случва.

Фактът, че една жалба е регистрирана преди 5-6 години, не означава непременно, че тя рано или късно ще бъде обявена за основателна, а само че в някакъв момент Съдът ще се произнесе по нея. В този период към Съда се отправят и хиляди писма с въпроси дали и кога те ще се решат и буквално дали жалбоподателите ще доживеят този момент. Колкото и цинично да звучи, трябва да призная, че Съдът дори не смогва да им отговори. Не съм убедена, че е в интерес на хората да чакат все по-дълго, за да узнаят резултата - независимо от евентуалното разочарование, нито мисля, че е честно все по-дългата забава на Съда да подхранва напразните им надежди с години.

Вместо практиката по "отлежаването" на жалбите докато се стигне да разглеждането им по реда на тяхното постъпване, от 2012 г. Съдът пристъпи към незабавното подготвяне на доклади по новопостъпващите жалби, успоредно с разглеждането на вече натрупаните през годините. Това позволи нарастването на броя на неприключените жалби срещу България да спре още през 2012 г.

Каква е обаче гаранцията, че тези подпомагащи юристи достатъчно компетентно, адекватно и добросъвестно разглеждат делото и подготвят предложение – такива съмнения изказват жалбоподатели, чиито жалби са върнати?

Не е логично за осъдителните решения на Съда оценката на тези качества да е извършена с "надежда и любов ", а за останалите – натоварена с мрачни подозрения в корупция и конспирация. Качествата на юристите и съдиите не варират според вида решение.

Действително, приключването на 2500 жалби през 2013 г. стана възможно поради увеличения човешки капацитет. Каквато и да е предвидената процедура, необходими са хора, които да свършат работата в съответствие с нея. Не е тайна, че през първите години след ратификацията на Конвенцията, в тогавашния Секретариат на Комисията, а по-късно – в Секретариата на Съда, която подпомага работата му, работеше само един български юрист и че техният брой се увеличи едва след 2000 г. Усилията на тези юристи всякога са били разпределени между подготвянето на дела с допустими и основателни оплаквания и работата по недопустимите жалби.

Капацитетът на Съда, обаче, оставаше очевидно недостатъчен за справянето с лавинообразното натрупване на нерешени жалби. Това обяснява факта, че в продължение на години България заемаше "челно място" по брой оплаквания на глава от населението. Сам по себе си, обаче, броят на жалбите е по-скоро показателен за недостатъчен капацитет, а не за основателност на всички регистрирани оплаквания.

На конференцията в Брайтън през м. г., в отговор на дискусията за необходимите спешни мерки за подобряване на възможностите на Съда да се справи с натрупаните над 160 000 жалби, правителствата на някои държави с висок брой оплаквания се ангажираха да командироват временно допълнителен брой юристи, които да помогнат за преодоляването на проблема.  Руската Федерация например осигури възможност за работа на 20 юристи, подбрани от Съда измежду представени от правителството кандидати. Изпращане на юристи от националните системи е практика за много от държавите-страни по Конвенцията и аз се радвам, че през 2013 г. тя стана възможна и за България с подкрепата на Норвежкия финансов механизъм. Той предвижда едногодишното участие на десет български магистрати в работата на Съда до 2015 г. Това спомага не само за повишената ефективност на Съда в Страсбург, но и за създаването на капацитет на българските магистрати да прилагат Конвенцията в ежедневната си практика и така да редуцират нарушенията на Конвенцията от "съдии-рецидивисти" в съответните съдебни райони. Впрочем, Норвежкият финансов механизъм позволи и други дейности в тази посока.

След проведен публичен конкурс в България, през 2013 г. Съдът подбра петимата най-добри кандидати български юристи с подходящ професионален опит и познания по официалните езици на Съвета на Европа – френски или английски. Четирима от тях са съдии с продължителен професионален стаж, а един има ранг на върховен съдия. Всички те в продължение на една година получават специализирано обучение по Конвенцията и същевременно подпомагат работата на Съда под надзора на опитни юристи от Секретариата.

Тяхното участие е един факторите, които позволиха постановяването на двойно по-висок брой окончателни решения за недопустимост (2499) през 2013 г. в сравнение с предишната година. Нека жалбоподателите кажат дали биха предпочели да чакат още години преди да узнаят съдбата на оплакванията си.  Иначе, от различните мнения оставам с впечатлението, че критиците на Съда са еднакво недоволни както от системния недостиг на капацитет, така и от осигуряването на допълнителен капацитет.

Срокът за произнасяне, разбира се, е много важен. От друга страна обаче, основно оплакване на жалбоподателите е, че те просто не разбират защо са им върнати жалбите без разглеждане. Една от основните критики към съда в днешно време е именно срещу въведения механизъм са обявяване на недопустимост от едноличен съдия и изпращането до жалбоподателя на кратко съобщение без мотиви.

Признавам, че както всички юристи, не изпитвам професионално удовлетворение от немотивирани актове и това неудовлетворение се споделя от съдии, адвокати и правозащитници.

Вярно е, че огромната част от уведомителните писма не съдържат конкретни мотиви или поне индикации за причините, поради които жалбата е намерена за недопустима и няма да бъде разгледана по същество. Това обаче изобщо не е практика от "днешно време". Още от времето на Комисията по правата на човека (преди 1998 г.) мотиви към такива решения не се изразяваха, а причините за решението се отразяваха само в изключителни случаи, както и в случаите на недопустимост поради неизчерпване на достъпните вътрешноправни средства за защита, за да могат жалбоподателите да се възползват от пропуснатата възможност за решаване на проблема на национално равнище.

Много от жалбите съдържат повече от едно оплакване и причините за тяхната недопустимост често са различни. В действителност, отразяването на конкретните причини предполага индивидуализиране на десетките хиляди писма, което също изисква капацитет и поне два пъти повече време. За съжаление, през последните години, Съдът не разполага с тях. Въвеждането на кратко отбелязване на причините за недопустимост може би ще е възможно след приключването на работата по изостаналите с много години дела. Съдът се надява това да се случи до края на 2015 г.  

От анализа на статистическите данни към годишния доклад на президента Шпилман става ясно, че броят на постановените през 2013 г. осъдителните решения е спаднал съществено в сравнение с предишни години. Това не отразява ли една тенденция в работата на съда, вместо да оказва "натиск" върху правителствата за промени, да отхвърля все повече жалби, за да откаже, да обезсърчи жалбоподателите – нещо като превантивен механизъм срещу лавината от жалби? В този смисъл също има подозрения.

Мненията, че в момента основен приоритет на Съда е да намали броя на висящите жалби, без да се произнася по същество и че броят на осъдителните решения е намалял два пъти, също са резултат на механично разглеждане на статистическите данни, а не на анализа им от гледна точка на значимост на разгледаните оплаквания или на реално решените проблеми на хората, които са отправили допустими и основателни оплаквания към Съда. Един Съд не може нито да "обезкуражава" страните, нито да им "оказва натиск".   

Вярно е, че през предишните години броят на осъдителните решения е значително по-висок, но това не означава, че усилията на Съда за по-бързо разглеждане на жалбите през 2013 година са непременно ограничени до "ликвидирането" на недопустими жалби за сметка на решаването на проблемите по същество.  Броят на осъдителните решения далеч не отразява реалния брой на разрешените проблеми за даден период от време. А и осъдителните решения не са единственият способ за насърчаване на правителствата към мерките за отстраняване на системни нарушения.

Тук основен въпрос е за т.нар. повторяеми жалби, защото те сочат за неглижиране от страна на държавата на вече идентифициран проблем. По тях какво се прави?

Повторяемите оплаквания са проблем, който застрашава ефективността на Съда като цяло. В момента техният брой е по-висок от прогнозния брой на постъпилите недопустими жалби. Известно е и че това се дължи на липсата на ефективни мерки за решаване на установения в множество решения проблем от съответните правителства. В това отношение Протокол №14 позволи на Съда да разглежда повторяемите оплаквания в съкратена процедура и в състав от трима, вместо от седем съдии.

Съдът пристъпи и към нови методи на работа за насърчаването на мерки за преодоляване на проблемите, които стоят зад повторяемите оплаквания, вместо поединичното им разглеждане по реда на постъпването им, в отговор на което съответните правителства безропотно изплащат евентуално присъдените обезщетения. 

Един от тези нови методи са пилотните решения.

Въпреки приетите повторяеми решения, депозираните жалби за неразумен срок на съдопроизводството срещу други държави продължават да са все още хиляди и самият проблем на забавено правосъдие се наблюдава в много от тях . Малцина знаят, че в момента някои италиански съдилища насрочват разглеждането на делата си за 2019 година, а последващите съдебни процеси за определянето на обезщетение за тези забави траят с години.

Известно е, че към 2011 г. пред Съда бяха депозирани около 700 оплаквания на български граждани за нарушение на правото на разумен срок на съдопроизводството поради липсата на национален механизъм за защитата на това право в България. Множество от осъдителните решения, постановявани в периода до 2011 г. (над 30 %), се отнасяха именно до такива оплаквания.

В периода 2011-2012 г. тричленни Комитети на Съда одобриха по съкратена процедура стотици споразумения между правителството и  жалбоподателите, вместо седемчленна Камара да постановява индивидуални решения по всяка от тези жалби в неизвестното бъдеще.

Между постановените 2500 решения за недопустимост от 2013 г.  има  повече от 300 жалби за неразумен срок на съдопроизводството, депозирани преди години. Те бяха насочени към националния механизъм, приет от правителството и парламента в отговор на пилотните решения по делата "Фингър" и "Димитров и Хамънов".  Това позволи на стотици граждани да получат по-бързо удовлетворение в България, вместо да изчакват реда за разглеждане на жалбите им в Страсбург. През 2013 г.  Съдът не е постановявал такива осъдителни решения, тъй като хората могат да потърсят обезщетенията си в България.

През 2013 г. Комитети на Съда постановиха и 23 решения по кратка процедура за приятелски споразумения във връзка с различни други оплаквания, по които Съдът вече нееднократно се е произнасял (забрана за напускане на територията на страната, произволна намеса в коресподенцията, забави в реституционния процес, мудно разследване на насилие от трети лица и пр.). Размерът на обезщетенията по някои от тези дела достигна до 15 000 евро. Това не е отразено в статистиката на Съда за "осъдителни решения", нито е резултат на "натиск", но очевидно допринася за по-бързото приключване на делата и решаването на  проблемите на хората. През 2013 г. Съдът е предложил и очаква прилагането на такава кратка процедура и по други дела с повторяеми оплаквания относно проблеми, по които вече се е произнасял. Доколкото съм информирана, страните по някои от тях вече преговарят по условията на евентуалните бъдещи споразумения. По този начин – вместо да изчакват с години "реда си" за предизвестения изход от жалби, някои "исторически въпроси" могат да се решат в значително по-кратки срокове. Обработването на тези жалби също изисква време и капацитет.

Друг важен механизъм на съда е даването на указания за конкретни мерки.   

Конвенцията позволява на Съда да отправя указания за необходимите мерки за избягване на повторяеми оплаквания във връзка със системни или структурни проблеми в националното законодателство или практика. Съдът например даде такива указания в няколко решения по български дела, свързани с невъзможността за търсене на обезщетения за мудния процес на селскостопанската реституция на национално равнище.

Компетентността на Съда се изчерпва до тук. Той не разполага със землемерни уреди и не може да състави земеразделителни планове вместо националните власти. Съдът не е компетентен и да предприеме необходимите реформи за ускоряване на съдебното производство и по този начин да премахне самия проблем за продължителността му. Той не може и да замести законодателните органи на държавите-страни по Конвенцията или техните съдилища за хармонизирането на националния закон и практика с нейните изисквания, или пък да "оказва натиск" за решаването на един, или друг проблем отразен в жалбите.

Справедливостта изисква да се отбележи, че някои държави-страни по Конвенцията обсъждат подобни мерки по своя инициатива, в отговор на указанията на Съда по конкретно дело, и ги въвеждат с помощта на Съвета на Европа. Може би ще ви е интересно, че в този период Турция  въведе индивидуалната конституционална жалба, за да осигури възможност за разглеждането на оплакванията за нарушения на Конвенцията на национално равнище – както изисква и чл.13 от Конвенцията. В изпълнение на решение на Народното събрание, през 2013 г. българското правителство за първи път прие обширен доклад за състоянието на делата срещу България в Страсбург, който предстои да се разгледа от парламента. Появата на такъв доклад е сама по себе си надежда за по-систематизирано отношение към проблемите на защитата на основните права и свободи в България.

Възможности за по-бързо разглеждане на оплаквания относно нови, системни, или структурни проблеми има и в обявената от Съда политиката за приоритетно разглеждане на някои видове оплаквания и за своевременното идентифициране на постъпили жалби, които съдържат риск от натрупване на множество следващи повторяеми оплаквания. Доколкото Съдът не е разгледал допустимостта и основателността им, самото натрупване на жалби от един и същ характер не означава, че непременно е налице нарушение на Конвенцията от нов системен, или структурен характер. Приоритетното им разглеждане позволява по-бързото произнасяне по този въпрос по принцип и евентуалното избягване на ново натрупване на аналогични жалби.

Бихте ли дали някои конкретни примери за подобно струпване на множество български жалби с еднотипни оплаквания – това би било полезно за българските читатели?

Всъщност Съдът от доста време групира жалби с идентични оплаквания с оглед на съвместното им разглеждане и/или по-бързо решаване. В някои случаи такива жалби са подготвени от един и същ представител на различни жалбоподатели. Така например, успоредно с жалбата, разгледана по делото на Светия Синод (Митрополит Инокентий), пред Съда бяха депозирани и повече от 40 еднотипни, за да не кажа циклостилни, жалби от името на негови последователи – свещеници и миряни. След постановеното решение по първите две съединени жалби през 2009 г., останалите бяха присъединени и приключени с едно общо решение.

С решение от 21 януари 2014 г. Съдът обяви за явно необосновани присъединените жалби на Вълчев, Джанфезов и Тодоров с оплакване, че неизпращането на отговора на ответника по касационна жалба до касатора е в нарушение на правото на справедлив процес. Постъпилите през последните няколко години жалби от този характер (също изготвени от един и същ представител) са повече от 60, а обстоятелствата засягат всяко от хилядите производства по допустимостта на касационните  жалби по реда на ГПК. С решението по първите три присъединени жалби се определиха приложимите към всички тях принципи. 

Методът за разглеждане на жалба, която е "водеща" по отношение на цяла група, обаче, далеч не всякога води до едновременното, или еднакво решение на всяка следваща от групата. Доколкото не се отнасят до други обстоятелства и оплаквания, обаче, логично е подобните оплаквания да следват принципите определени с първото решение.

След 2012 г. бяха поискани становищата на страните и по други "водещи дела" с оплаквания, повдигнати в групи от жалби. Българската общественост отбеляза и шумно коментира решението по делото "Гуцанов и други", което се отнася до практиката на показни силови действия и изявления в нарушение на презумпцията за невиновност във връзка с полицейска операция. Предстои разглеждането на още няколко подобни жалби, споменати в решението "Гуцанов и други".

Не толкова ясно бяха разбрани и отразени други решения, които също съдържат сигнал за кандидат-жалбоподатели с аналогични оплаквания, за да се избегне допълнителното натрупване на бъдещи недопустими, или неоснователни оплаквания от същия характер. Така по делото "Креш 2000" ("Златна перла") Съдът потвърди, че Конвенцията не гарантира право на незаконно строителство и засегнатите от мерки на властите в тази посока (а те, изглежда, не са малко) не могат да търсят закрила в Страсбург.

В решението по делото "Недялков и други" относно ефекта на привременните мерки по Закона "Петканов" за конфискацията на имущество, придобито по престъпен начин, Съдът посочи на жалбоподателите, че българският закон предвижда възможност за защита след вдигането на тези мерки поради постановена оправдателна присъда и че Конвенцията изисква тази възможност да бъде изчерпана.

Това са само част от решенията, в които Съдът определи приложимия принципен подход към един или друг повторяем проблем, отразен в групи от жалби, или в самия национален закон, за да насърчи навременната реакция на българските власти и същевременно да "обезкуражи" излишното натрупване на бъдещи повторяеми недопустими оплаквания. 

Приоритетното разглеждане на дела, които повдигат важни или нови въпроси позволява на Съда и да се доближи до темите на съвременния обществен дебат вместо бавно и систематично да разглежда депозираните преди години оплаквания за прилагането на НПК преди изменението му от 2006 г. например.

От публикуваните на страницата на Съда данни за комуникирани до страните жалби се вижда, че в близко време предстои разглеждането и произнасянето по въпроси, които са във фокуса на обществения дебат като съответствието с изискванията на Конвенцията на наказанието доживотен затвор без право на замяна, условията в затворите, ненужната употреба на сила и неефективното разследване  на насилието и пр. Разбира се, аз не мога да кажа какъв би бил изходът на тези дела, но искам да подчертая, че статистическите данни дават представа за количеството постановени актове на Съда, но не позволяват отчитането на неговата реална  ефективност от гледна точка на значимост на обществения интерес или решаване на проблемите на хората в по-бързи срокове.

Далеч съм от мисълта, че Съдът в Страсбург е непогрешим и аз самата нерядко изразявам несъгласие с някои неговите изводи, или мотиви в особените си мнения. Все пак ми се струва, че превръщането на "последната надежда" на хората в "играчка", или в съд от първа, или четвърта инстанция допринася за неговата натовареност, но не и за ефективността му. Още по-малко може да се очаква от един претоварен съд да бъде безпогрешен.

Особено съм затруднена да разчета посланията за това "какво да се прави", тъй като те изглежда от една страна препоръчват незабавното закриване на Съда поради корупция и "институционален фалит", а от друга очакват постановяването на поне още едно осъдително решение преди това. Струва ми непоследователно в рамките на десетина дни да се тиражира очакването този Съд да присъди "50-60% от претендирани 85 милиона" , въпреки че дни по-рано той е бил обявен в "институционален фалит" и вече е прочетено надгробното му слово. Ако непременно се налага сега да предложа подходящ епитаф за Съда, бих казала feci quod potui, faciant meliora potentes (б.р., направих всичко, което можах, който може повече – да го стори).

Впрочем, дебатите за реформата на Съда продължават и Съветът на Европа покани всички компетентни юристи и правозащитни организации да дадат мнението си за подходящите мерки. Темата за закрилата на основните права и свободи би трябвало да е достатъчно важна за едно общество, че да не се ограничава до пазарна ниша за адвокатска практика или сензационна журналистика.

Какво е вашето лично натоварване като съдия в този съд?

Отдавна престанах да броя делата, по които съм участвала като едноличен съдия, член-съдия, или докладчик в Комитет, Камара, или Голяма камара. Мога да потвърдя, че към момента прочетените и разлистени материали по тях заемат около 4 метра библиотечни рафтове до тавана, ако не броя вече унищожените. Не зная колко тежат в килограми, а и мисля, че съдията би трябвало да си служи с везна, а не с бакалски кантар. 

Българските жалби са подчертано интересни и разнообразни и това определено е професионално предизвикателство. Много от решенията срещу България са водещи за юриспруденцията на Съда и фигурират между изрично изброените важни решения в месечните информационни бюлетини и годишните му доклади. В България не е широко известно, че те често са предмет на професионална дискусия и висока оценка от академичните среди, или че уважавани съдилища от други държави понякога се позовават на тях в собствената си практика. Въпрос на начин на употреба.

Още по темата

Кое е правото, което вие знаете, че имате, преди съдът и светът да са го узнали?

Предишна новина

Прокуратурата даде на съд 18 души от групата на Христофорос Аманатидис-Таки и на Христо Вартерян-Исуса. Те са обвинени за участие в организирана престъпна група за наркоразпространение, въоръжен грабеж и нанасяне на телесни повреди. Според прокуратурата г

Следваща новина

Коментари

13 Коментара

  1. 14
    Й. Анастасов | нерегистриран
    0
    0

    Какво да се очаква от полуграмотен съдия, който не може да различи

    Атанасов от Анастасов?

  2. 12
    учуден | нерегистриран
    1
    -2

    относно ком.9:



    Познавам г-жа Калайджиева повече от 35 години.

    От изнесеното е вярно-да,дъщеря е на Владимир Калайджиев,да,бил е партизанин,да,бил е чл.ЦК на БКП,е,не е бил министър на здравето,а ЗАМ.!



    Но! Г-н Калайджиев,в качеството си на нар.представител в последният комунистически парламент има достойнството,на въпрос на журналист от единствената тогава ТВ "Какво бихте казали на БГ гражданите?",да каже: "Извинете ни!"



    Г-жа Калайджиева е ерудиран юрист,от зората на 90-те години занимаваща се с правата на човека,прекрасен и усмихнат човек!



    В качеството си на съдия в ЕСПЧ се ползва с високо уважение сред колегите си.



    Произнася се солидно и аргументирано!



    Не мисля,че е редно да се мята кал по този начин!

  3. 11
    Недопуснаха жалбата ми до ЕСПЧ | нерегистриран
    6
    0

    И какво е решението г-жо Веселинова,написала този анализ,подобен на анализите на адв.Грозев в "Правен свят"?Какво да правят жалбоподаделите,поне тези които имат основание и са минали трите съд.инстанции в народните съдилища,особено по чл.6 от Конвенцията,който чл.нее отменен.Трябва да простим и забравим,защото политиката на България е такава-да недопуска жалбите ни,защото трябва да плаща или да оправдава наши съдии,които с несправедливите или поръчкови действия,са ни ощетили?До кой да се обърнем,за да искаме Справедливост?Да вярваме ли на този съд и изобщо на Конвенцията,на Българската и Евр.Конституции,където пише,че всеки има право на справедлив съдечен процес и никой не може да отхвърля това право?

  4. 10
    Калоян Петрички | нерегистриран
    5
    0

    Битува подозрение, че Здравка Калайджиева стопира жалби на репресирани от комунистическия режим българи. За сведение, статията "Комунизъм и посткомунизъм в многострадална България". /Сайта на Едвин Сугарев "Свободата днес и тук, раздел Позиция, стр.2/

  5. 9
    Зомбито Здравка Калайджиева | нерегистриран
    10
    -2

    Българският съдия в Страсбург Здравка Калайджиева е дъщеря на др. Владимир Калайджиев, бивш политкомисар на бригада Чавдар, дългогодишен кадър на ЦК на БКП (отдел за възпроизводство на човешките ресурси) и бивш министър на здравеопазването при Тодор Живков. Дъщерята на партизанина се изявява като правозащитник и нейната кандидатура беше подкрепена от "Български Адвокати за Правата на Човека".
    Конкуренти на Калайджиева от конкурса свидетелстват, че изборът е бил предопределен. На едни кандидати се били задавани лесни въпроси, а други са били "затапвани" с малко известни казуси от практиката на Европейския съд.
    За да се открои кандидатурата на Калайджиева, която владее английски и малко френски, Комисията селекционира още двама кандидати, които владеят само един език. В ЕСПЧ има неписано правило кандидатите да владеят най-малко два езика и кандидатурите на Румен Ненков и Павлина Панова са били практически неизбираеми.
    Лично Калайджиев е лобирал пред ръководството на БСП да подкрепи дъщеря му, твърдят запознати от средите на партията столетница. Така българският "правителствен" кандидат мина зад кандидатурата подкрепяна от независима и уважавана на Запад НПО. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) избра адвокат Здравка Калайджиева за български съдия в Европейския съд по правата на човека. Кандидатурата й беше одобрена от общо три. ПАСЕ отхвърли първите трима български кандидати за съдия - Здравка Калайджиева, Павлина Панова и Румен Ненков поради некомпетентност и одобри най-некомпетентната - срам за цяла България.

  6. 8
    | нерегистриран
    4
    -4

    Има арабска поговорка: "Никога не плюй в чинията, в която си ял." Бих добавила-особено ако си се настанил удобно в стола си и можеш да го направиш в чинията на този, който по никакъв начин не може да ти се противопостави. Явно фамилията на госпожата идва оттам, че им е родова черта да се "въртят като калайджии". Затова е и там, не по заслуги.
    Споделям голяма част от изказванията във форумите и правя поклон пред адв. Екимджиев. За следящите практиката на ЕСПЧ е ясно, че по много дела, но не и по български, съдът е обявявал нарушение на чл.6§1 от Конвенцията, в случаите, при които решението е лишено от мотиви и го е квалифицирал като "отказ от правосъдие". Какво друго ни демонстрира в момента Съдът, ако не точно отказ от правосъдие! И романи да изпишем по тази тема, не биха ни били полезни. Нужни са по-големи усилия. Обединяване срещу порочната практика на Съда и извиненията му с липса на кадри. Погнусена съм!

  7. 7
    арменски поп 2 | нерегистриран
    7
    -2

    Споделям мнението на колегата."Естествено",че в Страсбург ще изпратят такива като въпросната дама(другарка).Няма да пратят Янко Янков,я...Ние като нация може и да не сме създали стабилни и справедливи правни норми,но,виж-по поговорките ни бива.Една оттях гласи:"Крушата не пада по-далеч от дървото си..." С нашата "обективност" при подбора на лица,които да ни представляват навън,успяхме да оцапаме дори и Съда по правата на човека.Някои хора умело се възползваха от демокрацията и наивността на западното общество.

  8. 6
    ПОЗОР!!! | нерегистриран
    7
    -5

    Ако избраните да защитават правата на човека, не са в състояние да сторят - това, трябва незабавно да бъдат отзовавани, а институцията им - закрита! Кой им е делигирал - права, сами да определят правилата, по които ще "работят"! 9000 отхвърлени жалби - са, 9000 онеправдани човешки същества! Та, това е равносилно на геноцид - госпожи и господа, иззели функцията на Господ!

  9. 5
    | нерегистриран
    4
    -3

    „Въпрос на начин на употреба.”
    Нормално е Европейският съд да бъде „употребяван” по предназначение от жалбоподателите и техните адвокати. Те са бенифициенти на услугата, която той предлага. В края на краищата той за това е създаден. Страшно става, когато съдът е употребяван отвътре, от работещите в него. Високи заплати, техните привилегии, корупция и комплексарско лъскане на ЕГОТО. При тази стойност на „употребата”, останалото явно е без значение.

  10. 4
    Марсиански поп | нерегистриран
    1
    0

    Някои тикви и съдии от Юпитер да ги съдят, пак няма да признаят, че че са виновни. "на крива ракета космоса и пречи"

  11. 3
    арменския поп | нерегистриран
    10
    -2

    Не Международен съд, а Междугалактически съд да има, щом в него се намърдат издънките на комунистически активни борци като тая на снимката справедливост и правда няма да има!

  12. 2
    | нерегистриран
    6
    -6

    Така-а-а... Крайно време беше. Опорните точки са ясни и предвидими.
    Учудващо е лицемерието – „...Един съд не може нито да „обезкуражава” страните, нито да им оказва натиск”. Голяма част от интервюто е посветено точно на въпроса как системно и стратегически се обезкуражават хората. Има и гордост от постигнатите резултати. Впрочем „посветените” в Страсбург заместват „обезкуражаването” със следния евфемизъм: „механизмът на ЕСПЧ да не изглежда толкова привлекателен за потенциалните жалбоподатели.”
    Общоизвестно е, че натискът срещу държавите рецидивисти е основен лост за въздействие на международните институции към страните, които демонстративно не спазват условията за членство.
    В случая той би бил толкова по-осезаем, колкото по-често се използват пилотните решения, указанията, които авторът споменава, както и политическите средства, с които СЕ разполага при системно неизпълнение на генералните мерки (промени в практики и закони), произтичащи от решенията на ЕСПЧ. Когато обаче в ЕСПЧ и в СЕ държат повече на топлата връзка с държавите, от които са изпратени, отколкото на смисъла от пребиваването си в тези институции, „натиск” по подразбиране е немислим.
    Епитафът поне е откровен – „Направих всичко, което можах...”. Има обаче и по-подходящ - „Не усилия, сили са потребни”.

    адв. Михаил Екимджиев

  13. 1
    Така-а-а... Крайно време беше. Опорните точки са ясни и предвидими. | нерегистриран
    7
    -6

    Учудващо е лицемерието – „...Един съд не може нито да „обезкуражава” страните, нито да им оказва натиск”. Голяма част от интервюто е посветено точно на въпроса как системно и стратегически се обезкуражават хората. Има и гордост от постигнатите резултати. Впрочем „посветените” в Страсбург заместват „обезкуражаването” със следния евфемизъм: „механизмът на ЕСПЧ да не изглежда толкова привлекателен за потенциалните жалбоподатели.”
    Общоизвестно е, че натискът срещу държавите рецидивисти е основен лост за въздействие на международните институции към страните, които демонстративно не спазват условията за членство.
    В случая той би бил толкова по-осезаем, колкото по-често се използват пилотните решения, указанията, които авторът споменава, както и политическите средства, с които СЕ разполага при системно неизпълнение на генералните мерки (промени в практики и закони), произтичащи от решенията на ЕСПЧ. Когато обаче в ЕСПЧ и в СЕ държат повече на топлата връзка с държавите, от които са изпратени, отколкото на смисъла от пребиваването си в тези институции, „натиск” по подразбиране е немислим.
    Епитафът поне е откровен – „Направих всичко, което можах...”. Има обаче и по-подходящ - „Не усилия, сили са потребни”.
    адв. Михаил Екимджиев

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.