Тежка ли е черната тога?

Тежка ли е черната тога?

Още от малък съм много любознателен. Обичам да питам, да задавам въпроси за това и онова, да се интересувам от заобикалящата ме действителност, да я изучавам. Ала най-важните въпроси задавам на себе си. Тогава, когато съм сам. Обикновено това става в края на работния ден. След като сваля черната тога на граждански съдия в окръжен съд в милата ни Родина. Правя си равносметка. Размишлявам. Опитвам се да бръкна в душата си. Пред очите ми изплуват образи.

В коридора пред съдебната зала виждам стара жена. Бедно облечена. Смачкана от времето, от грижи, от тревоги. Смачкана от самия Живот. Стои на пейката и чака да дойде времето за разглеждане на нейното дело. За нивичката й. За единствената й нивичка. Смисълът на съществуването й. Ще се пребори ли за нея??? Или безславно ще я загуби, "разбита" от адвокатите на насрещната страна в процеса, която може да си позволи да наеме най-добрите от тях??? Ще победи ли Справедливостта, или пак ще надделее Правото на по-богатия, по-силния, по-нахалния?! Дали вече по време на самото заседание не се съобразявах прекалено много със същите тези топ адвокати? Не бях ли твърде мекушав и недопустимо толерантен с исканията им, някои от които май не бяха съвсем основателни? Ами със свидетелите им? Защо мълчах, когато те започнаха очевидно да дават фалшиви показания и нагло да ми се хилят в лицето?! Защо не ги притиснах, та хубаво да се оплетат в лъжите си?! Защо си затраях?! Защо?!

Дали не погледнах отвисоко на бедната стара жена? Аз – в лъскавата си черна тога, а тя – в опърпаното си палто. Дали не си помислих: "Аз съм този, който сега ще реши съдбата й. Аз съм този, който ще отсече, ще отмери, ще каже Последната дума по случая. Ще прецени кой казва ИСТИНАТА и кой – не. ИСТИНАТА от последна инстанция. Аз съм велик. Даже съм най-великият. Вървя по коридора, достолепен в черната си тога, и всички ми се кланят – адвокати, граждани, служители, охранители, свидетели. ВСИЧКИ. Аз съм СЛЪНЦЕТО. Аз съм ШЕФЪТ. Аз съм БОГ. Аз съм ГОСПОД. Над мен е само НЕБЕТО. Каквото реша аз, това ще стане. Каква е тази дрипава, стара, сбръчкана, бедна и нещастна жена, която ме занимава с проблемите си, която ме отклонява от ПЪТЯ ми, който води само НАПРЕД и НАГОРЕ?!"??? Помислих ли си всичките тези неща, или се уплаших, че е възможно да си ги помисля??? Не съм сигурен в отговора си …

Добре ли се държах в заседанието със секретаря си? Дали нарочно не диктувах прекалено бързо, за да видя ще се справи ли да пише протокола с моето темпо, без да ме е грижа, че това неминуемо ще натовари ръцете му – неговото основно "оръдие на труда"? Дали специално не си мънках под носа, за да го накарам да напрегне слуха си? "Мачках" ли го достатъчно, за да помни винаги, че той е само служител/слуга/роб, а аз – СЪДИЯ/ГОСПОД/БОГ?! Стигаше ли му толкова???

Защо се разкрещях на деловодителя си, когато той изпусна на пода в кабинета ми 2 от папките, които носеше? Защо не го натоварих с още папки, та да му станат по-дълги ръцете /това все ще му бъде от полза в живота/? Дали не му крещях прекалено малко? Май трябваше и да го ударя - за по-голям, бърз и дълготраен ефект … За да си знае мястото: неговото – на колене в ъгъла, моето – горе на ПИЕДЕСТАЛА. Сред БОГОВЕТЕ. Дори малко над тях …

Ами младшия съдия, когото срещам в коридора? Как смее да не спре и да не наведе глава, щом приближава до моето безценно тяло, в което е събрана цялата МЪДРОСТ и ЗНАНИЕ във Вселената?! Как си го позволява?! Дали да не "положа" "заека" по "манерката" още сега?! Или да го накажа още по-тежко: да му дам да напише решенията и по моите дела?! Колко му е – той е млад, надъхан, работи му се, трябва да се доказва. А аз съм решил всички проблеми на ВСЕМИРА. Написал съм няколко десетки хиляди дела, кое от кое по-сложни, трудни и важни. Време ми е за заслужен отдих – да се усамотя с някоя млада и засукана адвокатка на "кафе с райбер" и да й обясня de facto и de jure как се съотнася преклузията към концентрационното начало в гражданския процес и що е то "новооткрито доказателство" по смисъла на чл. 266 от ГПК. Ама ще й обяснявам много дълго, защото таз материя е трудна и сложна, не е за всеки – неслучайно ВКС всеки месец излиза с тълкувателно решение, че даже и с тълкувателно на тълкувателното …

Ами "натуралните" актове по делата, които всекидневно произвеждам? Какво е положението с тях? Дали прочетох внимателно материалите по казуса преди да се "изкашлям" по него? Или действах по начина "Да оставим работа и за горната инстанция"??? Не прекалявам ли с употребата на латински изрази и на други "купешки" думички? Дали не целя да прикрия нещо с тях? Мързела си? Досадата в мен? Неспособността ми да вникна в по-заплетените юридически конструкции? Или по малко и от трите …

Срещам и колега от районния съд. О, ужас! Представяте ли си – вместо да запее дитирамби в чест на мен, Великия Окръжен Съдия, той си позволява да ми търси сметка защо съм му отменил някакво решение. И не само защо съм му го отменил, ами и защо не съм написал нито ред за причината, поради която го отменям. О, Олимпийски Богове! Елате и си приберете вересиите! Правя единственото възможно: подминавам районния "пигмей", дарявайки го с най-презрителния поглед, на който съм способен. Ще види той! Оттук нататък ще го направя на "салата". Ще му отменям всяко решение, попаднало при мен. Без обяснения. Просто така. Отменям, защото отменям. Районният съдия е винаги в грешка. Винаги нещо не е доразбрал, съобразил, осмислил. А аз общувам с БОГОВЕТЕ. И не греша. Като Папата съм – НЕПОГРЕШИМ …

Поглеждам се в огледалото. Белият хавлиен чорап страшно пасва на черния ми панталон. Невероятен шик. Просто къртя. Черно и бяло – каква уникална, каква класическа, каква вечна комбинация. Дори се сещам за песента на Георги Христов – "Черно и бяло в нас се преплитат в неделим кръговрат". Така е и при мен. Срамежлив съм си от малък, но все пак мисля, че Дядо Вазов за мен е написал безсмъртното си творение "Той е млад, красив, интелигентен"

Та така. Такива неща ми минават през главата, след като съблека черната тога. Парче плат, което тежи много. Не като килограми. Като отговорност. Достоен ли съм да нося тази ОТГОВОРНОСТ? Имам ли правото – морално, юридическо, общочовешко – "В името на народа" и "Под герба на Република България" да променям хорските съдби и да определям как ще продължават да живеят мои себеподобни оттук нататък? Кой ми е дал това право? То съществува ли въобще? Или просто е една илюзия? Илюзия ли са всички тези папки със зелени корици, които ме заобикалят? Хартия, пропита с човешки проблеми, с човешки страдания, с човешки сълзи. Брат срещу брата, син срещу бащата, съпруг срещу съпругата. Драми. Кръв. Скандали. Усещане за това, че няма общество, няма държава, няма съд. Усещане за безвремие. Усещане за празнота. Усещане за живот по инерция, по традиция, по навик. Усещане за това, че дори и да започнеш да крещиш, няма кой да те чуе. А и дори да те чуе, няма да те разбере. Самота. Празнота. Край.

"Не съдете, за да не бъдете съдени!" Май нас, съдиите, ни чакат най-тежките присъди в Съда на Твореца …

Такива въпроси си задавам. Опитвам се да си внуша, че зная отговорите им. Не успявам. Фалшиво е. Самият аз може би съм фалшив. Фалшив герой. Лъскава черна тога, а отдолу – нищо. Опаковка без съдържание. Стряскам се. Аз ли съм това?! Дотам ли стигнах?! Успокоявам се, че това не може да е вярно. Повтарям си, че нещата не могат да бъдат чак толкова лоши. Но сам не си вярвам. Накъде отивахме, какво постигнахме, защо продължаваме да вървим по този път, който не води за никъде …

Въпроси, въпроси, въпроси. Те не спират. И продължавам да си ги задавам. Докога?!

Още по темата

15 задържани в Монтана за рекет, палежи и наркотици

Предишна новина

ВАС спря делото за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради етажна собственост

Следваща новина

Коментари

48 Коментара

  1. 4
    112 | нерегистриран
    29
    -4
    До коментар #1 от "Владко, прегледай се | нерегистриран":
    Прочетох внимателно страничката от дневника ти и да обобщя - изобщо не знаеш къде се намираш и какво правиш там. Черната тога не е за лабилни

    Дали успяваш да уцелиш границата между критичен автошамар и лабилност? Иска се много сила да напишеш такива неща, по свой адрес. Лабилен човек не е способен да го направи. Дори усещам нотка Уайлдов цинизъм, което придава и известна художествена стойност на писанието.

  2. 2
    Впечатляващо | нерегистриран
    35
    -8

    Истинска,интимна проява на.съвест и много точно описание на.манталитета завзел съзиите ни. Път за никъде... и илюзии...

    Поздравления. Значи не всичко е загубено безвъзвратно

  3. 1
    ************************************* | нерегистриран

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.