Зам.-главният прокурор Красимира Филипова:

Влизането в затвора не е самоцел и мерило на прокурорската работа*

Влизането в затвора не е самоцел и мерило на прокурорската работа*
Красимира Филипова, зам.-главен прокурор, снимка:Пламен Стоименов

Коронавирусът си отива, но пандемията от битовата престъпност и корупцията се вихри със значителна сила. Срещу нея прокуратурата е на първа линия. С какъв арсенал разполага за трудната битка? По този въпрос разговаряме със зам. -главния прокурор Красимира Филипова. Тя знае отговорите отлично - като заместничка на главния обвинител е поела ръководството и надзора върху три ключови отдела: съдебния, международния и административния.

Госпожо Филипова, къде се чувства по-добре един опитен и уважаван юрист – в съдебната власт или в изпълнителната? Вие го знаете сигурно, защото преди да станете заместник на главния прокурор, бяхте заместник на правосъдния министър.

С годините става все по-трудно да отговоря еднозначно на този въпрос. Защото се убедих, че човек може да бъде полезен навсякъде, когато има какво да даде от себе си и когато има желание и воля да го направи. Никога не съм имала съмнение, че мястото ми е в прокуратурата. Не съм го и търсила другаде – и през първите ми работни дни на младши прокурор, и през всичките изминали години, а и днес знам и чувствам същото. Макар че - не мога да не призная - излизането ми от съдебната система, дори и за кратко, имаше изцяло положителен ефект. Годината в Министерство на правосъдието ще остане незабравима за мен. Там имах възможност да погледна работата си от друг ъгъл, да разширя хоризонта си, да посрещна нови предизвикателства. Това беше изключително интензивен период. Имам предвид съществените промени на два етапа в Закона за съдебната власт след измененията в Конституцията през декември 2015 г.; И изпълнението на определящото решение на Европейския съд по правата на човека по делото  „Нешков и други“ срещу България - за системните проблеми в българските затвори и липсата на ефективни правни средства за защита - от което последваха изменения в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража и  подобряване на условията в местата за лишаване от свобода със средства по Норвежкия финансов механизъм; И  подготовката на проекта за изменение и допълнение на НПК, за транспониране на редица директиви, за преодоляване на проблемите с връщането на делата на прокуратурата и за разширяването на компетентността на специализираните структури; И активната дейност по прилагане на Актуализираната стратегия за продължаване на реформата на съдебната система; И независимия анализ на структурния и функционалния модел на прокуратурата, и други.

А какви отговорности са ви възложени сега, когато сте заместник - главен прокурор на България? 

Като заместник на главния прокурор при Върховна касационна прокуратура ми е възложено ръководството и надзора върху три отдела. Това са отдел „Съдебен“, в който има три направления – наказателно-съдебен надзор, гражданско-съдебен надзор и надзор по изпълнението на наказанията и другите принудителни мерки; отдел „Международен“ и отдел „Административен“, от чиято компетентност е Инспектората и развитието на кадрите в прокуратурата. 

Статистиката, с която разполагате, какво говори за качеството на прокурорската работа?

През последните три години се утвърждава тенденция за трайно намаляване на броя на върнатите от съда дела. За 2017 г. те са 1563, за 2018 г. - 1015, а за 2019 г. – 904, или намалението е с 11% спрямо 2018 г. и с 42% спрямо 2017 г. Относителният дял на върнатите от съда дела спрямо внесените също значително намалява – през 2017 г. е 4,7%, през 2018 г. е 3,3% и през 2019 г. е 3,1%. Макар и тази положителна тенденция да е обусловена от промените в НПК от края на 2017 г., свързани с въвеждането на разпоредителното заседание и възможността за отстраняване на очевидна фактическа грешка в обвинителния акт, тя е обективен критерий за повишаване на ефективността на разследванията и качеството на прокурорската работа.

Каква промяна забелязвате в държавното обвинение, откакто г-н Гешев е начело?

Още е рано да се прави анализ и да се очертаят тенденции. Анализ ще  направим след първото полугодие, а след това и за цялата 2020-а. Едно обаче е видимо и без цифрови измерения – приоритетите на прокуратурата са ясно очертани. И се работи все по – интензивно и ефективно по тях от колегите в цялата страна. Постигат се значителни успехи както по делата за конвенционална престъпност, така и по делата за корупция на всички нива. Повишава се мотивацията за работа и все повече се утвърждава екипният принцип и взаимодействието с другите структури, ангажирани с превенцията и борбата с престъпността. 

А какво казва статистиката за резултатите от внесените в съда обвинителни актове? Колко са осъдените по тях, колко са оправданите?

Влезлите в сила оправдателни съдебни актове и оправданите по тях лица са най - важните показатели по наказателно – съдебния надзор. Утвърдена е изцяло положителна тенденция. През 2019 г. са постановени 842 оправдателни присъди и решения, при 951 за 2018 г. и 1066 за 2017 г. Очевидно е и запазването на тенденцията за намаляване на относителния им дял спрямо броя на внесените обвинителни актове – 2,9% при 3,1% и 3,2% за предходните две години. Делът на оправданите с влязъл в сила съдебен акт лица също е устойчиво нисък – 3,3% при 3,5% и 3,6%. Тези показатели несъмнено са резултат от високото качество на работа на разследващите органи и наблюдаващите прокурори. България традиционно поддържа едни от най – ниските стойности на оправдателни присъди и оправдани лица в европейски мащаб. А това е действителният измерител на качеството на прокурорската работа. Защото приближаването на броя на предадените на съд лица до броя на осъдените е изключително успешен резултат от усилията на органите на досъдебното производство.

Ако правилно ви разбирам, статистиката не потвърждава предубеждението, че виновните у нас много рядко влизат в затвора? Откъде тогава се взема то? 

Статистиката потвърждава точно обратното – виновните биват осъждани. Що се отнася до предубеждението, че виновните рядко влизат в затвора, то вероятно се корени в неразбирането на същността на наказателния процес и целите на наказанието - те не винаги съвпадат с представата на обществото за успешен резултат. „Влизането в затвора“ не е самоцел и не може да бъде измерител (мерило), освен при тежките умишлени престъпления и при наличието на законовите предпоставки за това. Скъсяването на времето между престъплението и наказанието е по – важният критерий, защото показва неизбежността му. Другият е справедливостта му в рамките на законовите граници. Системата на наказанията предлага различни видове санкционни последици, макар и на практика в България лишаването от свобода да си остава най – често налаганото наказание. За изминалата година  над една четвърт от постановените присъди с „лишаване от свобода“ са с ефективно изтърпяване. И броят на пробациите значително намалява през последните години, за сметка на лишаването от свобода като цяло. 

Да обсъдим още един упрек, който е популярен – че затворите са пълни с кокошкари. Защо така? Защото прокурорите такива пращат в съда? Или защото, както премиерът казваше, законите се пишат от адвокати?

Не бих се съгласила с твърдението, че прокуратурата праща на съд кокошкари. Прокуратурата праща на съд всеки, за когото са събрани необходимите доказателства, независимо от вида на извършеното престъпление. Ежедневно сме свидетели на предадени на съд лица за престъпления с имущество в особено големи размери, включително лица, заемащи висши държавни длъжности и лица, осъществяващи организирана престъпна дейност. Освен че е категорично невярно, това твърдение някак си омаловажава усилията на органите на досъдебното производство и последствията за пострадалите лица. Какво точно значи „кокошкари“? Критерият в обществото със сигурност е субективен, но нима можем да подценим кражбите на вещи от ежедневна необходимост в малките населени места?  Или на паричните средства за издръжка на един пенсионер? Или ловките измами, материалното възползване от уязвими членове на обществото? А и престъпните прояви обикновено прогресират, особено когато по някакви причини остават ненаказани. 

Между осъдените за престъпления има много рецидивисти, нали така?  Защо толкова много хора, изтърпели наказанията си се връщат към криминалния си занаят?

Ако говорим за рецидивисти в смисъл на такива, които не попадат за пръв път в затвора, то отговорът е „да“. Причините са много и различни, и те повечето не са свързани с липсата на резултат от поправителната и превъзпитателна работа в местата за лишаване от свобода.  Свързани са  със социално – битови и други криминогенни фактори. Често изтърпелите ефективно наказание „лишаване от свобода“ в кратки интервали от време се озовават в същата ситуация, подтикнала ги към престъпни деяния назад във времето. Макар доскоро да сме критикувани за лошите условия в затворите, горчивата истина е, че за някои хора те са по–добри от условията им на живот на свобода. Всъщност у нас липсва развита система за надзор и подкрепа на лицата след излизането им от местата за лишаване от свобода. Има я само частично, по време на мерките за пробационен надзор на условно предсрочно освободените. Голяма част от тях имат нужда не само от работа, но и от социална и психологическа помощ и подкрепа. Тези проблеми са дефинирани от компетентните органи и доколкото знам, се работи по реализиране на проекти за създаване на преходни форми на изтърпяване на наказанието в последния му етап – такива форми, които да подготвят лишените от свобода за ресоциализирането и адаптирането им в новите условия на живот след излизането им от затвора. 

Много пъти съдът решава да освободи от наказателна отговорност някой разбойник и да го накаже с глоба. Обществото е болезнено чувствително и по този въпрос.

Първо искам да уточня, че освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба“ не е въпрос на субективна преценка на съда, а е задължение при наличието на определени законови предпоставки. В резултат именно на обществената чувствителност и установените несъвършенства, приложното поле на този институт значително се ограничи. Делът на решените с освобождаване от наказателна отговорност дела е малък. За миналата година само 13% от решените от съда дела са приключили по този начин. През 2019 г. по 3776 дела е приложен институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. През 2018 г. броят им е бил 4 256, а през 2017 г. – 5759. Трайно е утвърдена тенденцията за намаляване. 

Общественото мнение трудно приема и присъдите по споразумение с хора, чиито престъпления са доказани безспорно.  Знаем, че споразуменията ускоряват приключването на делата, но бива ли бързината да е за сметка на усещането за справедливост у гражданите?

В последните три години около една трета от досъдебните производства, които се внасят в съда, са с предложения за решаване на делото със споразумение. Предимствата на този институт се доказаха трайно през годините и сред тях най–голямото е значителното съкращаване на времето от извършване на престъплението до наказването му с влязла в сила присъда. Своевременността и неотвратимостта на наказанието са едни от най-важните му характеристики, наред със справедливостта му -  и постигането им е успех за правосъдието. Това е така, защото споразумението има последиците на влязла в сила присъда – то е неатакуемо. Приложното поле на споразумението е ограничено от закона и то се допуска само за отделни видове престъпления. Така например недопустимо е за престъпление, с което е причинена смърт. За да се сключи споразумение, причинените от престъпното деяние имуществени вреди следва да са възстановени или обезпечени, което гарантира правата на пострадалите. Преди да се произнесе, съдът проверява делото и самото споразумение, и ако прецени, че то противоречи на закона и морала, не го одобрява. В този смисъл не може да се направи заключение, че постиганата чрез споразуменията бързина е за сметка на усещането за справедливост у гражданите. Може би просто в началото този институт не се приемаше добре, защото не се разбираше истинската му стойност и не се обясняваха същността и последиците му.  А и той претърпя значителни законови промени. Усещането за справедливост в основата си е субективно. Когато обаче говорим за усещането за справедливост у гражданите като събирателно понятие, имаме предвид справедливостта като коректив за правилното функциониране на дадена система, в случая съдебната. Макар и да не е юридическа категория, справедливостта е определяна като „душата на правото“ от представителите на учението за философията на правото. В този смисъл всички ние, които работим в тази система, следва да се вслушваме в гласа на обществото. И да се стремим към утвърждаване на справедливостта като критерий в правоприлагането. 

Да ви попитам нещо относно изпълнението на наказанията. Колко са при вас получените за изпълнение присъди и колко са изпълнените?

Дейността по изпълнение на наказанията в прокуратурата се отличава с високо качество и се осъществява в условията на много добро взаимодействие с Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и Главна дирекция „Охрана“ към министъра на правосъдието. За изминалата 2019 г. получените за изпълнение присъди са 16962, от които в изпълнение са приведени 15145, или около 90%. Като се има предвид наличието на обективни причини за непривеждането в изпълнение на голям брой присъди - изтърпяване на друго наказание или необходимост от определяне на общо наказание от съда - тези данни показват много високо ниво на успеваемост. 

По едно време често се съобщаваше за осъдени, успели да избягат от прага на затвора, образно казано. Наричахме го „времето на Братя Избегалеви“ - по аналогия с известните Братя Галеви, които са някъде в Южна Африка вместо в затвора, май...Мина ли им времето на Братя Избегалеви? Или на нас ни омръзна да се занимаваме с тях?

Това време отдавна е в историята. Преди привеждането им в изпълнение присъдите по-рано изминаваха дълъг път, поради редица нормативни и технически изисквания. Но редът се промени. Предприеха се редица последователни законодателни изменения, които въведоха ефективни механизми за свеждане до минимум на възможностите за „бягство“ от изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“. С промените в НПК, влезли в сила от 5 ноември 2017 г., се даде предимство на органите по изпълнението на наказанията да си свършат работата преди оповестяването на влязлата в сила присъда на интернет страницата на съответния съд. Създаде се много добра организация на всички нива в прокуратурата за незабавни действия по изпълнение на присъдите. В резултат на това значително е намален броят на осъдените лица с наложено наказание „лишаване от свобода“, които в края на 2019 г. не са задържани от компетентните органи.

Като заместник -министър вие отговаряхте за затворите. Как е там сега? Жилищната криза още ли мъчи лишените от свобода?

Сега затворите са 12. Към тях функционират 26 затворнически общежития от открит и закрит тип. С промените в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража през февруари 2017 г. се въведе европейският стандарт за осигуряване на 4 кв. м. жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода. Чрез измененията относно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието, първоначалното разпределяне и преместване на лишените от свобода, този стандарт е постигнат. В момента лишените от свобода са 6515 при капацитет на системата от 8105 места. Има и 969 задържани под стража при капацитет на арестите от 1236 места. Цифрите недвусмислено сочат, че проблемът с пренаселеността е разрешен. И това не се дължи на демографската криза, а на усилията на българската държава. 

А защо се отказахме от мечтата за нов затвор в София? То не беше само мечта. Имаше и строителни планове, и определени за строеж места...Нямаше ли да ни излезе по-евтин един нов затвор от обезщетенията, които плащаме заради мизерията, в която живеят затворниците у нас?

От един момент нататък повече време за мечти нямаше. Необходими бяха незабавни действия. В пилотното си решение „Нешков и други“, влязло в сила от 1 юни 2015 г., Европейският съд по правата на човека установи, че в България има системен проблем с условията на задържане -  пренаселеност и незадоволителни материални условия, а освен това липсват ефективни средства за защита на лишените от свобода. Съдът даде срок от 18 месеца на българските власти - до 1 декември 2016 г. да въведат ефективни превантивни и компенсаторни средства за защита, които да отговарят на установените в практиката на Съда критерии, както и да се справят с пренаселеността и лошите материални условия на задържане. Решението съвпадна и с доклада на Комитета против изтезанията от януари 2015 г. , където също имаше отрицателни констатации за условията в българските места за лишаване от свобода. Ето защо през юли 2015 г. е изготвен план на българското правителство с  редица мерки за справяне с проблема - законодателни промени,  незабавни ремонти в затворите и арестите, изграждане на нови арести към затворите и постепенно закриване на тези, които не отговарят на европейските стандарти. Изпълнението на мерките е започнало незабавно с наличните средства по Норвежкия финансов механизъм и бюджетното финансиране. При направените разчети е преценено, че има възможност за справяне с проблема и без изграждането на нов затвор в София, което е изисквало значителен финансов ресурс. Така, когато аз започнах работа в Министерство на правосъдието в първите дни на 2016 г., стартът вече бе даден - част от значимите ремонтни дейности бяха започнали, но в по-голямата си част те предстояха. Получихме допълнително увеличение на капиталовите разходи от правителството още в началото на март 2016 г. и дейността продължи на бързи обороти. Последва период на значителни усилия. В резултат, в края на 2016 г. затворите в Сливен, Стара Загора и Варна вече отговаряха на изискванията, в затвора в Бургас вървеше основен ремонт, изцяло обновени бяха затворническите общежития от открит тип ”Варна” и ”Разделна” към варненския затвор. Предстояха ремонти и в други затвори и затворнически общежития. Най-голямото постижение беше завършването на затворническото общежитие от закрит тип „Дебелт” към бургаския затвор. То, както знаете, беше открито през  2017 г. На практика това е първият нов затвор от около 30 години насам. Изграден е със средства по Норвежкия финансов механизъм, с основен капацитет до 350 лишени от свобода и 100 допълнителни места – той отговаря на всички съвременни изисквания и от охранителна гледна точка.

Същевременно с промените в закона за изпълнение на наказанията  от началото на май 2017 г. влязоха в действие превантивни и компенсаторни средства за защита на лишените от свобода. В резултат на това приключи възможността за присъждане на обезщетения от Европеийския съд по правата на човека. На 20 юли 2017 г. Съдът обяви решение по делата „Атанасов срещу България“ и „Апостолов срещу България“, като отхвърли жалбите на двамата лишени от свобода, съдържащи оплаквания за пренаселеност и лоши условия на задържане. Той прие, че  в България вече има ефективно вътрешно правно средство за превантивна защита срещу лоши условия на задържане и пренаселеност, и специфично производство за обезщетяване на вреди, причинени на лишени от свобода. Много може да се говори по темата, но е факт, че българската държава успя да се справи в дадения й срок, въпреки дългогодишното неглижиране на проблемите. Разбира се, това е само началото. Доколкото ми е известно, се подготвят и предстоят значими дейности по Норвежкия механизъм, включително изграждането на нов „пилотен затвор“, недалеч от София. И да, може би най-после в известен смисъл мечтата ще се сбъдне.

Сещам се за още един важен въпрос – колко от производствата по Закона за отговорността на държавата и общините приключват с осъдителни присъди?

По гражданско–съдебния надзор статистиката показва висок, но устойчив дял на осъдителните решения спрямо общо решените дела по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Причината в голяма степен е в самия закон, който предвижда обективна отговорност на държавата, доколкото не се изисква виновно поведение на длъжностното лице, което е пряк причинител на вредите. Така преобладаващата част от осъдителните решения е резултат на изпълнение на законовите правомощия на прокурорите в съответствие с НПК. Необходими са промени, многократно дефинирани в годишните доклади на прокуратурата. Независимо от това, постоянно се вземат мерки за повишаване на професионалната квалификация на прокурорите. 

Не ви ли се струва несправедливо ние да плащаме от данъците си за гафовете на държавните служители?

Не е справедливо, но в противен случай би се нарушил принципът на функционален имунитет на прокурорите и това би повлияло на независимостта им. Винаги има риск от подобни последици, но това, което можем да направим всички заедно, е да сведем този риск до минимум чрез повишаване на професионалния си капацитет. Една от основните цели на обучителните мероприятия и на контрола в прокуратурата е подобряване на качеството на работата в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека.

Като имам предвид солидния ви прокурорски стаж и успешното ви пребиваване на върха на правосъдното министерство, предполагам, че имате определено мнение по спорния въпрос за мястото на прокуратурата и статута на главния прокурор. Споделете го, моля?

Да, но въпросът по–скоро е безспорен. Мястото на прокуратурата е в съдебната система. Това е решението, което са взели създателите на съвременната Конституция от 1991 г. Прокуратурата е висша държавна институция и мястото й в съдебната система се определя от формата на държавно управление, както подчертава и Конституционният съд в знаковото си Решение №3 от 10 април 2003г. Всяко друго различно решение би довело до засягане на характеристиките на правовата държава в отрицателен аспект. 

Статутът на главния прокурор също е конституционно определен – той осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори. Този статут е логичен предвид единната структура на прокуратурата и има за цел да осигури точното и еднакво прилагане на законите и защитата на законните права и интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. С промените в Закона за съдебната власт, които са в сила от 9 август 2016 г., се постигна съответствие с конституционно определената структура и организация на прокуратурата, която е единна, но не и централизирана. Прокурорите и следователите при изпълнението на служебните си задължения не са подчинени на главния прокурор. Подчинеността остана само за административните ръководители, и то само при ръководната им дейност, не и при прокурорската им работа, нито по отношение на работата на прокурорите в ръководените от тях прокуратури по конкретни преписки и дела. Единственото подчинение, което се дължи от прокурорите, това е подчинението на закона. Същите са свободни съобразно вътрешното си убеждение да вземат решения, независимо за кое лице се отнасят. И тези решения не могат да се контролират от главния прокурор. Конституцията и законът създават висока степен на задължения на главния прокурор за осигуряване на законността в системата на прокуратурата и съответно изключително висока степен на отговорност пред обществото. Защото изпълнението им е в зависимост от качеството на работата на прокурорите под методическото ръководство на главния прокурор. 

Красимира Филипова е магистър по право и по международни отношения от СУ и по право на европейската интеграция от Университета Нанси, Франция. Започва кариерата си в районната прокуратура в Ботевград (2001-2003). В Костинброд пораства до зам.-шеф на районната прокуратура ( 2003-2010). После е зам.-окръжен прокурор на София (2010-2014) и зам.-шеф на Софийската апелативна прокуратура. Извън съдебната власт работи за кратко – като юридически експерт в Софийската областна администрация (2000-2001) и зам.-министър на правосъдието (2016-2017). От януари т.г. е заместник на главния прокурор Иван Гешев.

Анна Заркова, в-к "Труд"*

Още по темата

България губи 490 млн. лв. на година заради фалшификати

Предишна новина

Взехме мерки рано и преградихме пътя на болестта в затворите и арестите

Следваща новина

Коментари

0 Коментара

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.