Митко Делев е роден в 1967 г. в гр. Перник. Завършва Националната гимназия за древни езици и култура „Константин Кирил философ”. Следва в Софийския университет история и класическа филология, където печели и конкурс за редовен докторант. Защитава допълнителни магистърски степени във Франция и Англия като редовен член на авторитетното научно Общество за изучаване на кръстоносните походи и Латинския Изток. За разработката си „Западна Европа на Балканите 11-13 век” получава докторска титла. В продължение на четвърт век е преподавател по история, история на културата и латински език в НГДЕК. Автор е на десетки статии, предимно във френската научна периодика и на няколко учебника за българското средно училище.

„Правен свят“ и дългогодишният преподавател по история в Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин Кирил философ“ Митко Делев представят на вниманието ви новата си рубрика „ЗАКОНЪТ В ИСТОРИЯТА“. Ще научим интересни исторически факти за зараждането на законите по българските земи още от време на Първото българско царство, а неподражаемият стил на Митко Делев ще ви накара да се пренесете векове назад с наслада.

Още от ранна сутрин Търново е обзето от особено оживление. Гражданите му, издокарани в празничните си дрехи, бавно и шумно пъплят по калдаръма на Самоводската чаршия. Не идват обаче на пазар. Стари, дървени кепенци, повехнали до черно, изненадващо залостват всички дюкяни. Напук на обичайното си ежедневие техните стопани вече са последвали въодушевеното многолюдие. Шумните тумби една подир друга подминават развалините на старата крепост, за да се спуснат единодушно по стръмния арбанашки път към завоя на Янтра и Владишкия мост. Там, в самото начало на Асеневата махала, все още стои поразкривеният, каменен силует на старата асенева базилика „Свети Четиридесет мъченици”.

Денят е вторник, 22 септември 1908 г., и всеки в града знае, че с трена от Русе пристига негово величество князът на България Фердинанд І заедно с цялото правителство. Само час по-късно и с патоса на ритуална тържественост той ще прочете Манифеста на българската независимост. Малко преди да прогласи, че обявява Съединена България за независимо царство, гласът му постепенно изтънява до пискливост. Трябва да спре и помоли с поглед за глътка вода. Както някога, преди историческия мрак на турското робство, България пак ще стане царство, а князът й – цар.

Разбираемо още тогава хората се запитали какво означава това. Та нима българският монарх ще е равен на руския цар? Нали други владетели с тази титла нямало в целия свят? Отговорът на този въпрос се оказал така мъчен, че не загубил важност чак до ден днешен.

Под натиска на любопитното съвремие тогавашната историопис започнала усърдно предлагане на отговори. Сред техните автори откриваме имената на всеизвестни „народни будители” - Васил Златарски, Георги Беласчев, Стефан Савов Бобчев, Цветан Радославов. И както се полага на интелегентни хора веднага започнали спорове и по кафенета, и по научни списания. Те не спират и днес. Отговорът на въпроса що е „цар” наистина е безкрайно труден…

Аспарух заедно с българските боили и славянските князе основал България върху бивши римски провинции.

Бивши римски провинции – това е основополагащ факт за разбирането на родното ни средновековие и учебниците ни по история би трябвало да го повтарят на всяка втора страница. За съжаление по необясними причини положението  е съвсем различно, а това премълчаване носи опасни за съвремието ни последици. Както древната империя, както „Древна Тракия” България обективно е типична средиземноморска култура, но днешният българин няма ясно и ефективно съзнание за това. Което вреди, много вреди. Например българската туристическа реклама не експлоатира ефективно култа към средиземноморието, изграждан и възпитаван от векове у европееца от Германия, Франция, Британия или Скандинавието. С това самодистанциране доброволно се поставяме на второ място след Турция, Гърция, Италия и Испания. И Слънчев бряг, който е на няколко километра от прекрасния Несебър, е принуден да печели туристическа слава  предимно с „евтина пиячка”. Тъжно е, поне на мен. Усамотената ни национална гордост, че сме побеждавали гърците, толкова пъти, остава и ще остава неразбираема за европееца. По съвсем друг начин той би реагирал на разказа за това, което сме „взели” от Рим и Византия, защото бихме му разказали родната ни история на език, познат му от учебниците в неговата родина.

В сравнение с германските кралства на запад Долнодунавското ханство проявило впечатляващи, но загадъчни, особености. То също възникнало върху бивши римски провинции, но неговата римска империя не била в никакъв случай бивша. Напротив тя била жива и жизнеспособна, радвала се на завидно историческо здраве. Днес по традиция от Просвещението доста изкуствено я наричаме Византия, за да я различаваме лесно и удобно от древен Рим. Самите поданици на Византия изобщо не познавали това име. Те наричали държавата си Романия (́΄Ρωμανία) т.е. Римска империя, а себе си – ρωμαϊοι (ромайой) т.е. римляни. Водени от дълбокото си убеждение, че са единствените легитимни наследници на Рим, ромеите вярвали, че техен свещен дълг, ниспослан от Бога, е териториалното й ́възстановяване. За тях съществуването на варварска държава в древната имперска провинция Мизия било нагло историческо нахалство. Византия признала поражението си в 680 г., после многократно подписвала мирни договори с България, но въпреки това не преставала да гледа на плисковското ханство като на временен компромис, който рано или късно трябвало да бъде унищожен. Под сянката на тази заплаха българската политика – преди всичко външна, но и вътрешна – била защитата и оцеляването срещу многократно по-силен противник. Фактът, че България преживяла в съседство с Константинопол седем века средновековие, е категорично доказателство, че историята макар и обективна наука често е принудена да се занимава с чудеса.

В пряк досег със завоевателния апетит на Византия Средновековна България, от 681 г. до 1396 г., съвсем нормално имала една единствена генерална цел – да се защити и съхрани своята държавна независимост. През всичките тези седем века целта си оставала една и съща, но стратегиите и тактиките неизбежно се променяли под въздействието на историческата среда. Що се отнася до езическия период (681 – 864) външната политика на Плиска развила два ясно видими етапа, разграничени от управлението на хан Крум (803 – 814). През първия тя била подчертано пасивна – българите ревностно охранявали границата по билото на Стара планина и гледали да узаконят всяка успешна защитна победа с колкото се може по-официално издържан юридически договор с Константинопол. Под сянката на доста условни уговорки днес можем да приемем, че основоположник на тази политика бил хан Тервел (701 – 721). Помощта за Юстиниан ІІ, приемането на титлата „кесар”, категоричната военна защита на ханството при Анхиало 708 г., нов договор с Византия 716 г., унищожаването на арабските части в Европа 717-718 са символни еталони за бъдещи политически решения в Плиска.

Тази стратегия можела да съхрани българската независимост, но не можела да откаже империята от амбицията ù да я унищожи. А с подобен съсед нормалното съществуване е невъзможно както за отделния човек така и за държавата. Както внушават събитията Крум пръв осъзнал, че Константинопол трябвало да бъде отказан от завоевателното си намерение. И пръв предложил тактическа схема за постигането на този резултат – присъединяването на онези земи на Балканите и Среден Дунав, където преобладавало славянско население, или казано от географска гледна точка подялбата на полуострова. Това трябвало да осигури равновесие между двете съседки във военно, стопанско и демографско отношение. Няма как Крум да не отчитал и факта, че на изток Константинопол водел тежки войни с арабския халифат, които поглъщали голяма част от потенциалите му.  Утвърждаването на ханството като равностоен противник превръщало всеки византийски опит за завоевателна инициатива в много рисково мероприятие с малки изгледи за успех. Ранната му смърт в 814 г. завещала тази задача на неговите наследници. И те я изпълнили с чест. При възшествието на хан Борис в 852 г. под управленческия контрол на Плиска стоели освен Мизия по-голямата част на Тракия, цяла Македония и Южна Албания. Като към тях трябва да прибавим земите между Карпатите и Дунав - на запад до река Тиса, на изток до Долен Днепър.

Териториалният факт бил ясно виждан и осъзнаван както в Константинопол така и в Плиска. Нуждата от качествена промяна бавно, но неотклонно надминавала светогледния навик и политическата инерция.

Управляващият елит около василевс Михаил ІІІ (843 – 867) постепенно се убеждавал, че продължаването на завоевателните амбиции спрямо България са практически неизпълними; напротив Империята трябвало да премине в отбранителна позиция и сама да търси инструменти за спирането на българската настъпателност. Сравнително бързо в Константинопол се утвърдил възгледът, че изгубеното на бойното поле можело да се компенсира дипломатически. Евентуалното покръстване на Плисковското ханство от Вселенската патриаршия щяло да създаде широки политически перспективи не само за „укротяването” му, но дори и за мирното му подчиняване. В достигането на тази цел Империята била готова да жертва космополитизма на гръцкия език в името на вселенското православие олицетворявано от цариградската църква.

Същият този териториален факт създавал сериозни проблеми и на Плиска, където в 852 г. тронът бил поет от младия Борис. Многократното разширение на границите рязко увеличило числеността на славянското население в държавата. От една страна това гарантирало трайността на завоеванието. Нормално би било да очакваме славяните да проявяват по-голяма лоялност отколкото гърците. От друга страна това затруднявало административното усвояване на новите земи и въвеждането на комитатната реформа. Броят на славянските първенци, който трябвало да бъде компенсиран с длъжности в централната власт, рязко се увеличавал. Как да се отговори на тази необходимост без да се засегнат интересите на българските боили? На България предстояла тежка, но неминуема кадрова промяна в администрацията. За успешната й реализация страната се нуждаела от мир по всички граници.

Тази потребност се увеличавала и от действието на нов фактор. Политически активните съседи на Плиска неколкократно увеличили броя си. Самотният и всепоглъщащ вниманието диалог само с Византия оставал в миналото. За отбраната на уголемената държава задължително трябвало да се сключват мирни договори с новите партньори, защото очевидно нямало как да се воюва с всички едновременно. Те обаче в мнозинството си били вече християни, а искрената им средновековна привързаност към вяра и църква остро затруднявала дипломатическата дейност с една езическа страна.

По тези както и по още много причини у българския хан съзрявала идеята за кръщението на народа си. Първоначалното му намерение да го приеме от Рим силно притеснило управляващите първенци в Константинопол. Отношенията на Византия с Римската курия отдавна били влошени, а съперничеството кой ще покръсти славяните прераснало в открит сблъсък. Империята не можела да допусне папска юрисдикция до своята северна балканска граница и армията й нахлула в България през ранната есен на 863 г. Борис нямал възможност за съответно противодействие – войските му били изпратени далеч на северозапад по силата на договор за военно сътрудничество с владетеля на Немското кралство Людовик ІІ Немски.

Във византийския боен лагер пристигнало високопоставено българско пратеничество. Дипломатическата мисия имала една единствена цел – да подпише мирен договор с Империята (дори с цената на поземлени отстъпки) и да обяви, че хан Борис І желае да бъде покръстен от православни духовници. Така през есента на 863 в пълна тайна и по-късна доба владетелят на българите приел кръщение, народът му - в течение на следващата 864 г. Само година по-късно боили „от десетте комитата на държавата, се вдигнали на бунт с намерението да извършат смяна на престола. Техният основен упрек към Борис бил, че византийското църковно и културно влияние щяло да прерасне в политическо.

Той потушил въстанието със съответна безкомпромисност, но много добре запомнил упрека на боилите. Оттук насетне в следващите петдесет годни основна цел на българската политика била създаването на преграда срещу опасността византийското културно-религиозно влияние да се превърне в заплаха за политическата самостойност на България. Преградата трябвало да изпълнява ролята на своеобразен социален филтър, който да пропуска полезното, но да спира вредното и опасното от иначе неизбежното византийско проникване в страната. В стратегическото и тактическо обслужване на тази цел българската политика еволюирала от Борисовите усилия за църковна и езикова независимост от Византия до Симеоновата епопея за равнопоставеност с византийския василевс или както много сполучливо се изрази д-р Вачкова – епопея за „короната на Запада”.

В държавническата дейност на княза-светец и съответно в отношенията с Константинопол основен принцип била независимостта. В нея именно той виждал онзи филтър, за който вече стана дума, а първата му грижа била независимостта на новоучредената българска църква, а впоследствие – въвеждането на старобългарския като единствен богослужебен език.  Както било редно най-напред той се обърнал към Църквата-майка в Константинопол. Както ни убеждава посланието-отговор на Фотий, тогавашен патриарх и знаменит интелектуалец, цариградската Църква нямала никакво намерение да дава под каквато и да била форма автономия на българите. Плисковският владетел бил принуден повторно да потърси съдействие от западната църква и този път лично се обърнал към Светия престол.

В отговорите си по допитванията на българите папата дал надежда на Борис, че автономна църква в България е възможна, и той последователно приел в страната няколко папски мисии. Те препокръстили населението по западен обряд и започнали да изграждат църковна йерархия. Въпреки това взаимотношенията между Плиска и Рим рязко се влошили – българският владетел многократно правил персонални кандидатури за български архиепископ, на папата ги отклонявал и се опитвал да наложи свои. Междувременно контактите на Борис с християнския Запад чувствително смекчили отношението на Цариград към самостойността на българската църква. И така се стигнало до една от най-знаменатилните дати в нашата история – 4 март 870 г. Предварително да предупредя – не става дума за военна победа.

На 28 февруари в цариградския събор „Света София” тържествено бил закрит църковен събор, който заседавал по конфликтните точки във взаимоотношенията между Вселенската патриаршия и Апостолическия престол. Римските пратеници с учудване забелязали присъствието на високопоставена дипломатическа делегация от Плиска. В края на тържеството новият василевс Ваелий І Македонец (867-886) поканил всички архийереи на последна сбирка в Свещения дворец. Когато високопоставеното множество се събрало, в залата влезли български дипломати, които с възможно най-голяма мирянска смиреност попитали кому следва да се подчинява младата им църква. Изненаданите папски пратеници най-напред припомнили, че този въпрос не бил включен в дневния ред, а после декларирали, че след като в България работи специална папска мисия по официална покана би следвало нейната йерархия да се подчинява на папата. Българските пратеници замълчали. Мълчал и вселенският патриарх. Мълчал и василевсът. Тогава пратениците на другите източни църкви (т.е. патриаршиите в Антиохия, Йерусалим и Александрия) запитали: „Кажете на чия власт бе подчинена вашата страна, когато я отвоювахте, и какви свещеници заварихте в нея – латински или гръцки!”. Веднага, без никакво колебание последвал официалният български отговор:” Ние извоювахме нашата родина от гръцка власт и в нея заварихме гръцки свещеници, а не латински!”. Тези думи на борисовия родственик Петър, опитен дипломат, ръководил няколко мисии до Апостолическия престол, бележат окончателното ни присъединяване към православието. С всички произтичащи последици. За добро или лошо!

Скоро след това била учредена автономна българска архиепископия, чийто пръв предстоятел бил някой си Йосиф или Стефан. Автономният статут означавал, че предстоятелят се избирал от местния синод на епископите, но се одобрявал от вселенския патриарх. Не това била мечтата на княз Борис, но първата решителна стъпка към постигането на автокефалия (пълен църковен суверенитет) била направена. Удобен момент за следващата настъпил в 879, когато на пореден Цариградски събор се взело решение българската територия да се отпише от епархийските списъци на Патриаршията. Плисковската архиепископия била освободена от данъци към Коснстантинопол и получила пълна свобода в кадровата си политика. Последното се оказало особено важно, когато след провала на Великоморавската мисия в България дошли ученици на Свети, Свети Кирил и Методий. Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд заедно с Константин Преславски както е добре известно превели богослужебната книжнина и обучили голям брой младежи на старобългарски език. Така били създадени необходимите предпоставки за въвеждането на новия славянски език като единствено официален в литургията и държавата. Най-вероятно това станало на народния преславски събор в 893 г. с нарочно законодателно решение. Свикването на подобни мероприятия било традиция и в прабългарското, и славянското общество, чието начало следва да търсим в далечните времена на племенната демокрация. Определението народен, разбира се, е условно. В заседанията участвали единствено аристократите от българското и славянското общество. Освен това било постановено столицата да се премести от Плиска в Преслав, а за български княз бил провъзгласен третия син на Борис – Симеон.

И така лека-полека – за мое неудоволствие - стигаме до проблематиката около титла „княз”. Ако имаше начин да я подмина, повярвайте, щях да го направя. Най-напред безсмислените спорове започват с етимологията на думата. Немската славистика настоява, че става дума за праславянска заемка от немското *kuningaz, което пък произхожда от *kuni т.е. род. Тази етимология е закотвена в „Етимологичния речник на руския език” от руско-германския филолог Макс Фасмер. „Сериозни” фонетични закони в славянския език пречели индоевропейският корен *kn  („книга” е от същия корен) да даде „кънеsъ”, докато в немския спокойно може да словообразува „kuningaz”. Говорим обаче за фонетичните праславянски закони, които са ни известни до този момент. Едва ли някой славист в света ще застане зад тезата, че днешната наука знае всичко за праславянската фонетика. Ето защо изграждането на исторически теории върху етимологии е все едно да правиш кули от карти за игра. Използваш картонените правоъгълници не по предназначение. От историческа гледна точка по този въпрос трябва да се отбележи, че ако конунг произлиза от *kuni – род, кръв, то говорим за най-древния пласт в лексиката на всеки човешки език – родствената/роднинската, а тук заемки няма по разбираеми причини. Накрая ми се ще да перафразирам един от големите български юриспруденти и историци Стефан Бобчев, че със същите аргументи, с които се доказва произходът на „княз” от „конунг”, можем да докажем и обратното – „конунг” е проиводна на „княз”. Теориите и намеците за историческата непълноценност на славяните веднъж завинаги трябва да оставим на Немския романтизъм и Немския национализъм. Те наистина са им нужни за пледоарията пред съда на историята.

Втората мъчнотия около „княз” е свързана с предполагаемото решение на Борис да смени титлата си след кръщението. Задължително трябва да отбележим, че такъв аналог в християнска Европа няма – от Свети Константин Велики до последния германски крал. Това предположение се базира на два изворови факта. Първо, старобългарските книжовници винаги и навсякъде наричат Борис княз, и, второ, в надписа от Балши (на гръцки език), който ни информира за българското кръщение и неговата дата, плисковският владетел е посочен като „от Бога архонт на България”.  Липсата на „кана сювиги” или просто „кан” не означава, че Борис е станал княз, още повече много владетели, които днес наричаме ханове, в гръкоезичните надписи също фигурират като „архонти от Бога”. Старобългарските книжовници винаги превеждат хан с княз дори когато става дума за господарите в Плиска преди Борис и за които единодушно не подозираме, че са си сменяли титлата. Днес сме свикнали да говорим за „Именник на българските ханове”. Ама оригиналните преписи на документа датират от 15. век и са написани на старобългарски в руска редакция (славянските книжовници от нашия Североизток като преписвали книгите от България внасяли някои фонетични и граматични промени с оглед на говоримия си тогава език). И според този митологизиран текст, който е от няколко десетки думи, но за който са изписани хиляди страници, владетелите от рода Дуло всъщност не били нито канас, нито кан, нито канасювиги или канасивиги. Те били просто князе и следователно няма как Борис да си сменял титлата с княз, след като вече е бил такъв. Иронията според мен е неизбежна, но да продължим. Старобългарските книжовници просто превеждали, не титулували и не коронясвали..

Не християнството повдигнало въпроса за титлата на плисковския владетел, а обявяването на старобългарския език за официален. Ето защо трябва да приемем, че тя не била подменена с някакъв официален държавен акт, а – постепенно, следвайки скоростта, с която се налагал новият държавен и литургичен език. Тук започва действието на друг фактор – официалният език на езическа България бил гръцкият, който имал свое вековно писмо, а не – безазбучният български, прабългарски, протобългарски, хуно-български. Няма никакво значение как ще го наречем. Важното е друго, византийците наричали и княза, и хана предимно с един и същ термин – архонт. А в старобългарските преводи още от самото начало като негово съответствие се наложило „княз”. Това е еднопосочно свидетелство, че за Константинопол те са равнопоставени в пространството на „безгласното”, „варварско” и „езическо” пространство, независимо, че ханът имал под властта си множество князе. След покръстването и утвърждаването на старобългарския за богослужебен  това загубило значение. Играта между трите езика (гръцки, славянски, прабългарски) в сложния диалог с Византия неизбежно се превърнала в игра на титли. А това не вещаело добро бъдеще за една монархия в средновековна Европа. Монархията за това е монархия – всеки неин поданик да знае кой го управлява.

Впрочем в титлата на Борис от надписа в Балши „от Бога архонт на България” най-обезпокоителното е определението „на България”. Разбирането защо това е така изисква доста по-обемна историческа осведоменост. Смяната на демократичните гръцки полис и римска република с еднолична монархична власт е подготвен, но и неочакван еволюционен скок. И на Балканите и на Апенините самата дума за владетел била изключително омразна, но въпреки това такава институция се появила. Основна причина за отрицателното отношение към нея е дълбоко вкорененото в съзнанието на древния елин и древния римлянин понятие, че монархията е иманентен белег на варварството. Следователно техните еднолични управления трябва да са по различни от всички други. Ето защо, особено в Древен Рим, монархията идва под знака, че се възстановява републиката, а принцепсът (основна титла на венценосците в Рим до 4. в.) е абсолютен владетел, но на една република. И в крайна сметка идва убеждението, че елинският или римският владетел управлява хора, обединени в някакъв политически колектив, а не владее територия както всичките си варварски „колеги”. Дали си василевс на ромеите или василевс на Романия, е въпрос на цивилизация или варварство. Ако си представите, че сте средновековен посланик в Константинопол и при аудиенцията поздравите василевса като император на Романиа, най-напред веднага ще ви поставят под стража, а ако сте посланик на малка и далечна страна после ще ви удавят в Босфора. А докато течението отнася тленните ви останки, византийски дипломат ще посети вашия владетел и тъжно ще го информира, че сте се разболели неличимо и сте се представили пред Създателя. Наистина, има достатъчно примери.

Няма значение дали гръцкото архонт от надписа в Балши ще го преведем с хан или княз. Важното е, че този княз или хан е владетел на територията България, а не на българите. И макар че Борис „преименуван на Михаил” да бил вече христянин от „лето 6374” (подразбирай от началото на света в 5509 г. преди Рождество Христово), той си оставал варварин – голям, силен и независим’ но варварин. А днес е почти сигурно, че надписът от Балши произлиза от българска ръка. Макар и враг, побеждаван толкова пъти, Византия била и си оставала неопровержим авторитет. Нима нейната „варварска” оценка е обсебила вече и българския светоглед и той се е примирил с второкачественото си историческо битие? Няма как да не отговорим на този въпрос положително, в известен смисъл. В известен смисъл, защото днес разполагаме с аргументи, чиято смислова посока е противоположна. Бащата на Борис, хан Пресиан заслужено ознаменувал присъединяването на Родопите с нарочен каменен надпис:

„На многото българи

от Бога архонтът Персиан…“

За век и половина общуване с константинополското дипломатическо високомерие българите се ориентирали в неговата ценностна система, символика и предназначение, а „владетел на българите”,  а не на България бавно, но неотклонно се налагало като неизбежна политическа и цивилизационна цел. Още повече надписът завършва с неочаквано философско отклонение:

Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. На християните българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда.

Ако мислено наредим тези букви върху мрака на миналото и ги запалим, то непознатият глас, който ненадейно ще ги прочете, неминуемо ще прозвучи като Божие откровение. Значи светогледната и титуларна цел вече била забита върху хоризонта още в 839 г.…

…Преславският събор взел още две, освен утвърждаването на старобългарския за официален в държавата и църквата, съдбоносни за България решения. Първородният син на Борис бил детрониран, а за нов владетел бил одобрен Симеон, трети по ред както ни убеждава една приписка към Чивидалското евангелие. Възможно най-образованият и ерудиран човек, Симеон бил готвен за църковна кариера. Зиг-загът на историята обаче поискал друго. Третото решение касаело столицата на България. Тя била преместена от Плиска в Преслав. Ако ги разгледаме изолирано и поотделно, и без да търсим смисловото им взаимодействие с общохристиянската и с общоевропейската традиция, те подсказват две простички обяснения. Симеон сменил Владимир Расате, защото навярно последният се опитал да върне езичеството. Неслучайно казвам навярно, но да оставим този дебат настрана. А столицата била променена като символичен знак на религиозната обнова.

Всъщност Владимир Расате бил сменен преди всичко, защото сключвайки съюз с Немското кралство проявил недалновидна враждебност спрямо Византия и нарушавал т.нар. „дълбок мир” от есента на 864 г. Освен това не взел никакви мерки за утвърждаването на славянската литургия и оставил без внимание титуларната безпътица на българския монархичен институт. Хан на прабългарите или княз на славяните – нито едното не било ефективно във вътрешен план. Нито едното не можело да убеди Византия, че България й била равна. Недомислицата „архонт на България” не отговаряла на реалното положение в страната и на положението й в християнска Европа. Но Симеон, който получил блестящо църковно и светско образование в Константинопол, направил първата стъпка в решаването на тези проблеми още в деня на своето възцаряване. Както Свети равноапостол Константин Велики, превърнал римската империя в първата християнска страна, и ознаменовал това със строителството на нова столица върху скромния Византион, така и Симеон, заслужено наречен по-късно Велики, започнал строителството на нов Константинопол. В Преслав всичко било ново. Наистина. Градът нямал нищо общо с римската традиция, което навярно било нарочно. Керамиката и керамичните му икони били непознати до онова време. Нова била и книжнината му, за да ликува целият славянски род. Непозната била и дворцовата църква с нейния кръгъл план и дванадесет конхи – колкото били апостолите. Преслав бил истинско архитектурно бижу както ни уверява Йоан Екзарх и както можем да проверим днес. В главата на загадъчния и гениален български държавник се зараждала идеята за второто пренасяне (translatio) на Рим и империята. Щом имало Втори Рим, рано или късно щял да се появи и Трети както преразказал през 16 век симеоновата политическа идеология един монах от Московското княжество. Наистина е чудно, че в Москва няма паметник на цар Симеон Велики. Едва ли ще има, защото би трябвало да признаят колко са взели наготово.

Строителството и столичното функциониране на Преслав днес ни задължава да влезем в още един дебат – искал ли е Симеон да превземе Константинопол, за да основе Византийско-българска империя обръщайки нахално гръб на респектиращото държавно минало на българите. Не, разбира се. Кой ще хвърля толкова усилия за строителството на Преслав, след като мечтае да се установи в Константинопол. Авторът на тази теория се казва Георг Острогорски – руски византолог, избягал след Октомврийската революция както много други руснаци в България. Неговата ерудиция е оценена и той получава място в Софийския университет на хоноруван преподавател. Нещо не се разбрали с проф. Васил Златарски, чувал съм си софийската клюка,  и бил принуден да се премести в Белград. Тук нямало как да остане карантиниран от официалната пропаганда в Сърбо-хърватско-словенското кралство. Ето защо кога експлицитно, кога имплицитно в своите разработки той прави аналогии между Симеон и единствения сръбски цар Стефан Душан, митологизиран от Белград като създател на средновековния протообраз на Югославия. Опитът да се използва величието на Симеон като инструмент за научен анализ на Стефан Душан ще оставя без внимание. В името на добросъседството.

Все пак Симеон завладял Константинопол по един загадъчен и вълшебен начин. Без никакво оръжие, флота и стенобойни машини. И след странната победа, Константинопол станал Цариград. Как станало това и кой бил всъщност Симеон си остава вечна българска загадка. Неслучайно всеки историк, захванал се с нея, неочаквано и неизбежно става философ. Навярно и с нас ще стане така. Ще видим.

Още по темата

Македонска дипломатка в ООН е открита мъртва в апартамент в Ню Йорк

Предишна новина

Арести след незаконен лов край Хисаря

Следваща новина

Коментари

5 Коментара

  1. 5
    Още по темата: | нерегистриран
    2
    0

    Журналист:
    "Ако погледнем към бъдещето, какво ще напише история за последните 5-10 години, в които живеем?"

    Ренета Инджова:
    "За България трябва да е оставено празно място. Защото, ако се напълни с исторически факти, позорът е непоносим."

    9.2.21 г.

    Катя Илиева

  2. 3
    Браво | нерегистриран
    4
    -1

    Хубава статия

  3. 2
    Магистрат | нерегистриран
    3
    -3

    Правен свят, благодаря!

  4. 1
    | нерегистриран
    6
    -1

    Може би трябва да се обърне малко повече внимание на хан Тервел и на разпространението християнството. За размисъл:
    “ През 1972 г. е публикувана находка – оловен печат с надпис на гръцки език, който гласи: „Богородице, помагай на кесаря Тервел“. На лицевата страна на печата личи допоясно изображение на владетел с дълги, спускащи се до раменете коси и островърха брада. Макар и схематично изображението внушава представата за сравнително млад мъж, който е в разцвета на силите си. Облечен е с ризница, има шлем на главата, в дясната си ръка държи копие, а в лявата полукръгъл щит, върху който е изобразен конник, устремен срещу паднал на земята противник. Няма съмнение, че печатът е на българския хан Тервел. Изработкта му трябва да се отнесе към 705 година, когато българският владетел получил титлата кесар, дадена за пръв и последен път на чужд владетел, /друг подобен случай няма/ и според историците е приел християнството, което е задължително условие, за да се получи тази титла. По късно той бил канонизиран от църквата под името свети крал Тривелий.”

Твоят коментар

Сайтът е защитен с reCaptcha. Политика за лични данни.